Определение № 157 от 19.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 157 гр. София, 19.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Анна Ненова Касационно търговско дело № 20258002901902 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. М. Д. срещу решение № 143 от 16.05.2025г. по в.т.д. № 18/2025г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 475 от 18.11.2024г. по т.д. № 306/2023г. на Окръжен съд - Варна. С потвърденото решение са отхвърлени исковете на касатора срещу „Ново Финанс“ ООД за прогласяване за нищожни на основание чл. 38 от ЗКНИП, вр. чл. 24, ал. 1, т. 7, т. 9 и т. 11 от ЗКНИП сключените между страните Договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г., Договор за заем № 592-ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., Договор за заем № 798-ВН17.06.2020 от 17.06.2020г. и Договор за заем № 795-ВН-16.06.2020 от 16.06.2020г.

Оплакванията на касатора Д. М. Д. в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд е констатирал нарушения на задълженията по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от ЗКНИП от страна на кредитната институция, но не е анализирал последиците от това нарушение, нито го е съпоставил със съдържанието и ефекта на сключените договори. Съдът е 1 ограничил анализа си, концентрирайки се единствено до граматическото значение на договорите и се е дистанцирал от техните икономически последици. Изискването за ясен и разбираем език на клаузите на договор не се изчерпва с граматическата разбираемост, а включва и възможността потребителят да прецени икономическите последици на клаузите – в случая относно главницата (балонна структура), възнаградителната лихва (начина на плащането й) и гаранционната вноска. Потребителят не е можел ясно да установи каква сума реално получава, на каква стойност се изчисляват лихви и какъв е общият икономически ефект. Лишен е бил от възможността да вземе информирано и разумно решение.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, актовете на Съда на Европейския съюз, както и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Поставените въпроси са:

1. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото, да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?

Касаторът се позовава на Постановление № 1/1953г. на ВС, ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 59 от 14.04.2015г. по гр.д. № 4190/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 27 от 28.06.2017г. по т.д.

№ 2430/2015г. но ВКС, ТК, І т.о. и др.

2. Задължен ли е въззивният съд служебно да съобрази и анализира последиците от нарушение на преддоговорните задължения на кредитора по чл. 6, чл. 8 и чл. 13 от ЗКНИП при преценката за неравноправност и нищожност на клаузи от договор за заем, включително относно основния предмет на договора, когато клаузите не са изразени на ясен и разбираем език 2 по смисъла на член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО?

Във връзка с въпроса касаторът сочи решенията на СЕС по дело С-26/13 и дело С-186/16, както и решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

3. При преценка за неравноправност на клаузи на договор между финансова институция и потребител следва ли съдът да изследва икономическите последици от договорните клаузи?

Според касатора по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. № 3539/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 314 от 29.07.2019г. по т.д. № 1799/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и решения на СЕС по дело С-26/13, дело С-96/14 и дело С-186/16.

4. Длъжен ли е съдът служебно да извърши преценка за неравноправност на клаузи, включително попадащи в основния предмет на договора, когато същите не са изразени на ясен и разбираем език съгласно член 4, § 2 от Директива 93/13/ЕИО?

Във връзка с въпроса касаторът отново се позовава на решенията на СЕС по дело С-26/13 и дело С-186/16.

5. Следва ли при договори за кредит с т.нар. „балонна структура“, при които главницата се изплаща еднократно в края на договора, съдът да прилага засилен контрол за разбираемост на клаузите относно начина на погасяване, реалния размер на усвоения кредит и годишния процент на разходите, съгласно чл. 24, ал. 1, т. 7 и т. 8 от ЗКНИП?

Според касатора въпросът е от значение за развитието на правото.

6. Допустимо ли е по стандартите на правото на Европейския съюз, включително практиката по дело С-600/19, дело С-287/22 и чл. 47 от Хартата на основните права, националноправно положение, при което потребител – длъжник в изпълнителен процес, основан на изпълнителен титул, чиято валидност се оспорва поради неравноправни клаузи, да бъде лишен от възможност за ефективна съдебна защита срещу въвеждане във владение в единственото си жилище въпреки влязло в сила съдебно определение за спиране на изпълнението, което не е отменено?

Във връзка с въпроса касаторът отново се позовава на допълнителното 3 основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

От насрещната страна по жалбата „Ново Финанс“ ООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Съгласно отговора касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

За да постанови решението си, съставът на Апелативен съд - Варна е приел, че във въззивната инстанция не са спорни фактите, установени от първоинстанционния съд, а именно, че между страните са били сключени Договор за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2019г., Договор за заем № 592ВН-04.12.2019 от 04.12.2019г., Договор за заем № 798-ВН-17.06.2020 от 17.06.2020г. и Договор за заем № 795-ВН-16.06.2020 от 16.06.2020г., обезпечени чрез договорни ипотеки върху недвижим имот. Обезпеченията са били оформени с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 77, том 6, рег. № 12487, дело № 969 от 2019г. на нотариус Ваня Г.ева, рег. № 549 на НК, вписан в Службата по вписванията вх. рег. № 33614, дв.вх.рег. № 33301, акт № 74, том ХІV, дело № 20352 от 11.12.2019г., и с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 105, том 3, рег. № 5056, дело № 445 от 2020г. на нотариус Ваня Г.ева, рег. № 549 на НК, вписан в Службата по вписванията с вх. рег. № 13147, дв.вх.рег. № 12949, акт № 98, том ХVІ, дело № 7558 от 17.06.2020г.

Безспорно е било също, че съгласно договора от 05.12.2019г. на Д. М. Д. се е предоставяла сумата от 95 500 лева, при срок за връщане от 60 месеца, дата на първа погасителна вноска – 06.01.2020г., и крайна дата за връщане на цялата сума – 06.12.2024г. (чл. 1.1). Фиксираният годишен лихвен процент по заема е бил 20%, като лихвата в посочения размер се е разпределяла и дължала ежемесечно до 06-то число на месеца, считано от 06.01.2020г., съответно ежемесечните вноски, изчислени на база дължима лихва, са били в размер на 1 591. 67 лева (чл. 2.2, б.“ж“ и б.“з“ от договора). През целия срок на 4 заема заемополучателят е погасявал само дължимата лихва (която, съгласно договора, единствено е била включена в ГПР – чл. 2.2, б.“м“), а главницата в нейния пълен размер е била дължима в края на срока, уговорен между страните (06.12.2024г.) с изключение на случая на предсрочно прекратяване на договора (чл. 2.4, вр. чл. 2.2, б.“и“, и чл. 2.5 от договора). В този смисъл е бил и изготвеният погасителен план. В клаузите на чл. 2.6 – чл. 2.9 от договора е било уговорено заплащането на наказателни лихви (неустойки). Съгласно § 2 от договора за заем, той се е сключвал при условие, че заемополучателят заплати гаранционна вноска. Съгласно клаузата на § 3 гаранционната вноска е представлявала сума в размер на 20% от стойността на заемната сума и е служила да обезпечи изплащането на кредита и лихвите по него през първите дванадесет месеца от неговото действие. Плащането на гаранцията е било в срок до 5 дни, считано от датата на подписване на договора, по посочена банкова сметка на заемодателя.

Гаранционната вноска е служила за прихващане на лихви, неустойки, наказателни лихви, такси, такси за заличаване на ипотека и др. в изброената последователност, а неизползваната част е подлежала на връщане след изтичане на 12 месеца от срока на договора (чл. 1.2.1 и чл. 1.2.2). Не е било спорно, че в случая след предоставяне на заемната сума от Д. М. Д. е била платена (върната на заемодателя) сумата от 19 100 лева като гаранция.

Съгласно договора от 17.06.2020г. на ищцата се е предоставяла сумата от 10 000 лева за срок от 60 месеца и дата на първа погасителна вноска – 17.07.2020г. (чл. 1.1, чл. 2.2). Фиксираният годишен лихвен процент по заема е бил 25%, колкото е бил и ГПР (чл. 2.2, б.“м“). Лихвата се е разпределяла и начислявала ежемесечно до 17-то число. Дължимата лихва за първите шест месеца от сключване на договора се е дължала в нейната цялост в края на срока (17.06.2025г.) - чл. 2.2, б.“з“. Към този договор също е бил изготвен погасителен план, а клаузите на чл. 2.6 – чл. 2.9 от него относно дължимите наказателни лихви (неустойки) са били идентични с тези по Договора за заем № 594-ВН-05.12.2019 от 05.12.2010г.

Също за безспорно във въззивната инстанция е било прието, че по сключения Договор за заем № 798-ВН-17.06.2020 от 17.06.2020г. на Д. М. Д. се е предоставяла сумата от 4 500 лева, а по Договор за заем № 795-ВН16.06.2020 от 16.06.2020г. – сумата от 1 000 лева.

5

Не е имало спор по делото, че страните по процесните договори за заем са били търговец и потребител по смисъла на § 13, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП.

Задълженията на ищцата са били обезпечени с ипотека, поради което и на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК регламентацията на този закон не се е прилагала към договорите. Приложими са били разпоредбите на специалния ЗКНИП и субсидиарно - на ЗЗП.

Позовавайки се на изслушаната във въззивното производство съдебносчетоводна експертиза, въззивният съд е приел още, че елементите на ГПР, които са използвани в процесните договори, са лихвен процент, срок на кредита в месеци, гратисен период по главницата (по договори № 592 и № 594), погасителен план с анюитетни вноски за договори № 795 и № 798, а за договори № 592 и № 594 - погасителен план, според който главницата е в края на срока. Вещото лице е посочило също, че в договорите за заем при формиране размера на ГПР не са ползвани елементи като първоначални такси и комисионни, годишни такси и комисионни, както и месечни такси и комисионни, които обичайно се използват за оскъпяване на сумата по заема. В размера на ГПР са съотносими неплатените главници и възнаградителни лихви. Другите компоненти (като наказателни лихви, неустойка, законна лихва за забава) произтичат от неизпълнение по договорите за заем от страна на длъжника.

При тези възприети обстоятелства въззивният съд е посочил, че предметът на спора пред тази инстанция се е оформял около основанията за нищожност на процесните договори за заем, въведени с исковата молба и поддържани с въззивната жалба. Основното възражение в исковата молба на ищцата е било свързано с несъответствие съдържателната част на договорите съобразно изискванията, въведени в чл. 24 ЗКНИП, съответно водещи до нищожност на цялата сделка по чл. 38 ЗКНИП.

Въззивният съд не е намерил основание за обявяване на сделките за нищожни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание. В тази връзка е било посочено, че не всички норми за поведение на страните, въведени с ЗКНИП, са толкова съществени, че нарушенията им да изключат напълно обвързаността на потребителите.