Решение № 4328 от 08.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4328 гр. Пловдив, 08.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330108761 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от З. Н. Б., ЕГН **********, с адрес ****** против „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата от Договор за паричен кредит № ****** от 30.07.2024 г., сключен между страните от разстояние, обективирана в Раздел „Основно условия“ и предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 1105,47 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили онлайн Договор за паричен кредит № ****** от 30.07.2024 г. за сумата от 3200 лева, при фиксиран лихвен процент 32,00 %, и ГПР 61,75 %. Посочено е, че в Раздел „Основно условия“ от договора е предвидено задължение за заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 1105,47 лв. Поддържа се, че тази клауза заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение. В случая липсвало еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП, а таксата целяла единствено обогатяване на кредитора, без да се предоставя насрещна услуга. Неравноправността на клаузата, доколкото тя не била индивидуално уговорена, водела до нейната нищожност. Поддържа се, че 1 таксата представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид невключването й при изчисляването на ГПР по договора за кредит, то посочения в същия процент на разходите по кредита на годишна база не съответствал на действително приложимия такъв. В тази насока се развиват съображения и счита, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Последното имало за последица недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и други лихви, разходи и такси. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „ЮтеКредит България” ЕООД, с който се признава изцяло иска и се моли за постановяване на решение по реда на чл. 237 ГПК. Моли се да не бъдат присъждани разноски в тежест на ответното дружество, а при присъждане на такива в полза на ищцовата страна, вкл. за адвокатско възнаграждение, то същите да са в размер под минимума по Наредбата за адвокатските възнаграждения.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че между ищеца З. Б. и ответника „ЮтеКредит България” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба Договор за паричен кредит № ****** от 30.07.2024 г., при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 3200 лв., срещу задължение да я върне в рамките на тридесет и шест месечни вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 32,00 %, и посочен ГПР от 61,75 %. Видно от съдържанието на договора – в Раздел „Основно условия“, за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. Таксата е дължима разсрочено с вноските по погасителния план и е в общ размер от 1105,47 лв.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищецът освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема процесната клауза за недействителна поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент 2 на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената таксата за експресно разглеждане реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съгласно изричния текст на договора разглежданата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, т.е. пряко свързана с договора и съществуваща единствено във връзка с него. Липсват и писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тази „услуга“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит. Налице е единствено бланкетно посочване на това обстоятелство в текста договора, без реално да са представени доказателства за заявен избор. Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема, е трябвало да се включи в ГПР по кредита. Не се оспорва от ответното дружество, че начислената такса за експресно разглеждане в общ размер от 1105,47 лв. не е отчетена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора за кредит. По този начин потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК то и за нищожна се намира клаузата, предвиждаща начисляване на такса експресно разглеждане.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин води до извод 3 и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК. Независимо от заявеното признание на иска, то наличието на порочна клауза в договора за кредит поражда интереса за ищеца от предявяване на настоящото претенция. Доколкото пък по делото не се установява клаузата да е индивидуално уговорена, то съдът намира, че ответното дружество е дало повод за предявяване на иск, като е включило неравноправна клауза в текста на договорите за предоставените от дружеството кредитни продукти.

С оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и данни за сторени разноски, в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса.

По настоящото производство на ищцата са предоставени правни услуги от адв. С. Н., като съобразно представения Договор за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В тази връзка при съобразяване с приетото с Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 и Решение по дело C‑438/ 22 и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, формиралата се множественост от дела с идентичен или сходен на настоящия предмет, заявеното признание на иска от страна на ответника, липсата на данни сумата по оспорената клауза да е била търсена от кредитора, ниския материален интерес по делото, обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание по същество на спора, без процесуалният представител на ищеца да изразява допълнително становище и без да са събирани доказателства, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в полза на адв. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 250 лв., което да бъде заплатено от ответника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните З. Н.

Б., ЕГН **********, с адрес ****** и „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, че клаузата от Договор за паричен кредит № ****** от 30.07.2024 г., сключен между страните от разстояние, обективирана в Раздел „Основно 4 условия“ и предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане в размер на 1105,47 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, накърняваща договорното равноправие между страните и противоречаща на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, да заплати на З. Н. Б., ЕГН **********, с адрес ****** сумата от 50 лева разноски за платена държавна такса.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, да заплати, основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от ******, със служебен адрес ****** сумата от 250 лева, представляващо адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищцата по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 5