Решение № 573 от 14.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 573 гр. София, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Невена Грозева

Членове:

Бонка Янкова

Николай Джурковски при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора К.П.Софиянски като разгледа докладваното от Николай Джурковски Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200717 по описа за 2024 година Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по касационна жалба на защитника на подсъдимия А. Л. Р. - адв.П. - срещу въззивно решение № 83 от 22.05.2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, постановено по внохд № 53/2024 г. по описа на съда.

В жалбата са релевирани цифрово и текстово касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 НПК – че атакуваното решение е незаконосъобразно - постановено в нарушение на материални закон и материалноправните разпоредби и при съществено нарушение на процесуалните правила, както и че наложеното наказание е явно несправедливо. Исканията към касационната инстанция са формулирани в условията на алтернативност в следната последователност: на основание чл.

354 ал.1 т.2 пр. последно вр. чл.24 ал.1 т.1 НПК да отмени изцяло обжалваното въззивно решение и да постанови присъда, с която да оправдае подсъдимия А. Р.; на основание чл. 354 ал.1 т.5 и ал.2 т.1 НПК да върне делото за разглеждане от друг състав на Апелативен съд-Пловдив със съответните указания по приложението на закона; и да намали размера на наложеното наказание.

В съдебното заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия А. Р. адв.П. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения в 1 подкрепа на релевираните оплаквания. Моли жалбата да бъде уважена, като акцентира на направените в нея искания подсъдимият да бъде оправдан или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд поради допуснати съществени процесуални нарушения, ограничили правото му на защита.

Защитникът на подсъдимия А. Р. адвокат М. споделя заявените в касационната жалба оплаквания и развитите във връзка с тях доводи. В представено писмено становище на свой ред сочи, че атакуваното въззивно решение е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като излага аргументи в подкрепа на тези свои твърдения. Моли подсъдимият да бъде оправдан или делото да се върне за ново разглеждане.

Подсъдимият А. Р. не се явява в заседанието пред ВКС и не взема становище.

Гражданските ищци и частни обвинители Е. Р., Н. Р. и О. Р. не се явяват и не вземат становище. Не се явяват и поверениците им а. Костадинов и а. Г..

От последните е постъпила писмена молба, в която застъпват позиция, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, че в него не са допуснати нарушения на процесуалните правила и че е наложено справедливо наказание, поради което заявяват желание да се отхвърли като неоснователна касационната жалба на защитника.

Представителят на Върховната прокуратура изразява несъгласие с твърденията в касационната жалба по всички нейни пунктове и пледира въззивното решение да бъде оставено в сила.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 93/07.12.2023 г. на Окръжен съд-Пловдив, постановена по нохд № 385/2023 г. по описа на съда, подсъдимият А. Л. Р. е признат за виновен в това, че на 04.05.2022 г. в гр. /населено място/, област Пловдив, на ул./улица №/ умишлено е умъртви другиго – Р. А., гражданин на Германия, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 54 НК е осъден на 15 години лишаване от свобода, като на основание чл.57 ал.1 т.2 б.“а“ ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване на това наказание. На основание чл. 59 ал.1 и ал.2 НК от така наложеното наказание е приспаднато времето, през което подсъдимият А. Р. е бил задържан по реда на ЗМВР и НПК считано от 05.05.2022 г. до влизане на присъдата в сила. С присъдата подсъдимият А. Л. Р. е осъден да заплати на всеки един от гражданските ищци Н. Р. и Е. Р. сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за причинени им от престъплението по чл. 115 НК неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от датата 04.05.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, като предявените от тях граждански искове били отхвърлени за разликата над 2 уважените размери до пълните предявени от по 150 000 лв. като неоснователни. С присъдата е отхвърлен изцяло предявеният от О. Р. срещу подсъдимия А. Р. граждански иск за неимуществени вреди от деянието по чл.

115 НК в размер на 150 000 лв. като неоснователен и недоказан. С присъдата подсъдимият е осъден да заплати сторените по делото разноски, както и следващата се държавна такса върху уважените размери на гражданските искове.

По протест на прокурор при ОП-Пловдив и по жалба на служебния защитник на подсъдимия срещу така постановената присъда пред Апелативен съд-Пловдив е било образувано внохд № 53/2024 г., приключило с атакуваното пред ВКС решение № 83/22.05.2024 г. г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло, а подсъдимият А. Р. е осъден да заплати по сметка на ПАС сторените във въззивното производство разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от процесуално легитимирана страна; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок.

Доколкото ВКС може да се произнася единствено по надлежно релевирани основания, се налага да бъдат направени предварителни уточнения, определящи пределите на настоящата касационна проверка:

Под формата на претенции за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК в съдържанието на жалбата са залегнали и оплаквания срещу обосноваността и правилността на въззивното решение и в частност срещу верността и правилността на възприетите от въззивния съд фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност на деянието на подсъдимия. От такова естество са възраженията, че „във връзка с вината на подсъдимия …..съда е възприел неправилно фактическата обстановка…“; че се опровергава приетата от въззивния съд констатация, че „нараняването на подсъдимият в коремната област е причинено от самия него“ и че „присъдата и решението са необосновани, тъй като липсват доказателства, че подсъдимият Р. е умъртвил умишлено пострадалия Р. А.“. В писменото становище на защитника адв. М. също се оспорва правилността на възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, както и обосноваността на атакуваното решение. Освен това в него се излага и собствена (на защитника) интерпретация на фактите относно механизма на причиняване на порезното нараняване по едната ръка на пострадалия и на прободно-порезното нараняване в тялото му, като предложената в тази насока фактология е в подкрепа на лансираната и поддържана от подсъдимия Р. още в предходните инстанции версия, че пострадалият Р. се е самонаранил с ножа вследствие на падане при излизане от къщата, както и че подсъдимият не е извършил вмененото му увреждащо въздействие спрямо него. С излагането и поддържането на факти, обосноваващи тази версия, на практика се настоява касационният съд да 3 кредитира именно дадените в този смисъл обяснения на подсъдимия за случилото се и да възприеме нова, различна, фактическа обстановка за механизма на причиняването на смъртоносното нараняване на пострадалия.

Всички тези възражения, сочещи на претенции за необоснованост и фактическа неправилност на въззивното решение, не могат да бъдат обсъдени от ВКС, тъй като фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността на обясненията на подсъдимия (вкл. и тези от съдебната фаза) и на останалите доказателствени източници. ВКС може да проверява единствено юридическата правилност на контролираните съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Предвид така изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт, в настоящото производство ВКС не дължи отговор на посочените възражения на защитниците, касаещи оспорването на възприетата фактическа обстановка. А с оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, каквато не е налице в разглеждания случай) поначало не е възможно да бъде постигнат целеният от защитата резултат - да се приеме, че подсъдимият Р. не е извършил престъплението, за което е признат за виновен и му е наложено наказание, тъй като постигането на този резултат е свързано с възприемането на различни фактически положения относно авторството на деянието. Поради това и отправеното от защитниците искане за оправдаване на подсъдимия е изначално неоснователно, тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява.

Съгласно чл. 351, ал. 2 НПК с касационната жалба не могат да се правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в досъдебното производство с изключение на тези, свързани с допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства.

Възражението на защитника адв. М., че е налице грубо нарушаване на правата на А. Р. от датата на задържането му, когато не му е било позволено да се обади на адвоката си и против волята му е назначен служебен защитник (във фазата на ДП), не се обхваща от изключението по чл. 351, ал. 2 НПК, като същевременно не обосновава наличието на съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните (за каквото касационната инстанция може да следи служебно), поради което е недопустимо то да се обсъжда и разглежда по същество в производството пред настоящата 4 инстанция.

Оплакването, че описаното по-горе процесуално нарушение, довело до нарушаване правото на защита на подсъдимия, е продължило и в производството пред първата инстанция, макар и допустимо за разглеждане, се явява неоснователно. Данните по делото сочат, че след като в съдебната фаза на производството подсъдимият по собствена воля последователно се е отказал да бъде защитаван от майка си Е.Н. и от упражняващия адвокатска професия защитник Д.Б., които е бил упълномощил в досъдебното производство, и въпреки изрично дадената му възможност по свой избор да си ангажира и упълномощи друг защитник, упражняващ адвокатска професия (в насроченото на 23.03.2023 г. разпоредително заседание по НОХД № 385/2023 г.), същият не се възползвал от така предоставената му възможност и за следващото заседание не си упълномощил такъв защитник и не посочил по какви причини не е сторил това, но същевременно се възпротивил срещу назначаването на определения му за служебен защитник адвокат С.П. настоявайки, че има четирима адвокати и че има упълномощени защитници в лицето на адв. Б. и адв. М. М.. След това изявление на подсъдимия, че освен защитника адв. Б. (от защитата на когото изрично се отказал в предходното заседание) има и втори упълномощен защитник в лицето на адвокат М. М., за която твърдял, че ще го защитава в съдебната фаза и че е уведомена за съдебното заседание, но че не може да се яви поради служебен ангажимент, съставът на окръжния съд веднага предприел необходимите действия и се свързал с адвокат М., която изрично е заявила, че отдавна не представлява подсъдимия, че имат неразбирателство в линията на защита и че с оглед на това няма ангажимент относно неговата защита. При тези констатации и след като се уверил, че по делото липсват данни за упълномощаване от страна на подсъдимия на други защитници, първоинстанционният съд приел, че същият няма ангажиран защитник по свой избор, въпреки дадената му възможност за това, поради което и на основание разпоредбите на чл. 94 ал.1 т.3 и т.6 НПК, определящи защитата му за задължителна, му назначил служебен защитник в лицето на адвокат С.П. който от този момент насетне и до приключването на съдебното производство пред въззивната инстанция взел пълноценно и много активно участие в процеса, като всички негови действия били напълно одобрявани и подкрепяни от подсъдимия. Така, при проявеното от подсъдимия Р. бездействие относно ангажирането на защитник по негов собствен избор и при безусловната (абсолютната) задължителност на защитата му в процеса единственият законосъобразен подход на окръжния съд е бил да му назначи служебен защитник по реда на чл. 94 ал.1 НПК, което на практика е било сторено. Същественото в случая е, че окръжният съд е предоставил на подсъдимия възможност да избере и да упълномощи защитник по свой избор, от което свое право той не се е възползвал. Но тъй като защитата му е била абсолютно задължителна, с назначаването на служебен защитник, който е взел реално, ефективно и активно участие в съдебната фаза на процеса, в пълна степен е било гарантирано и осигурено упражняването на конституционното 5 право на подсъдимия на адвокатска защита (прокламирано в чл. 30, ал. 4 Конституцията на РБ), явяващо се съществена и необходима съставна част от правото на защита по чл. 15 НПК. С оглед на това ВКС намира, че не е било нарушено – ограничено или отнето – правото на подсъдимия на защитник в процеса, поради което не е било допуснато и съществено процесуално нарушение в този смисъл.