Решение № 938 от 12.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 938 гр. София, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

М. В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от М. В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20251100508656 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 6676/14.04.2025 г., постановено по гр.д. № 47119/2024 г. на Софийски районен съд, 29 състав, съдът е признал за установено по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу М. С. К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че М. С. К., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 453,38 лева, представляващи главница за цена на доставена топлинна енергия за периода 01.07.2020 г. – 30.04.2022 г. до имот, находящ се в гр. София, район „Триадица“, ул.

„******** I“ № ********, аб. № ********, ведно със законната лихва от 21.02.2023 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8976/2023 г. на СРС, 29 състав.

Със същото решение съдът е отхвърлил исковете на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, срещу М. С. К., ЕГН **********, за установяване дължимостта на следните суми: сумата от 102,20 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за цена на топлинна енергия за периода 31.08.2020 г. – 15.02.2023 г., сумата от 6,36 лева, представляващи главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода 01.05.2020 г. – 30.09.2021 г., ведно със законната лихва от 21.02.2023 г. до окончателното плащане, както и сумата от 1,31 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за цена на услугата за дялово разпределение за периода 01.07.2020 г. – 15.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 8976/2023 г. на СРС, 29 състав.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил М. С. К., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, сумата от 55,95 лева, 1 представляващи разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 8976/2023 г. на СРС, 29 състав, както и сумата от 428,98 лева, представляващи разноски в първоинстанционното исково производство по гр.д. № 47119/2024 г. на СРС, 29 състав.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца – „Нелбо Инженеринг“ ООД.

Срещу уважителната част на първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответницата М. С. К.. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е необосновано, постановено е в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения.

Твърди се, че СРС не се е съобразил с предходно съдебно решение, постановено между същите страни, с което е установено, че ответницата не е пасивно легитимирана по исковете. Поддържа се, че не е съобразена европейската практика, че никой не дължи да ползва услуги, които не желае. Твърди се, че не е съобразена отмяната на методиката за изчисление на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

Поддържа се, че не са обсъдени всички доводи на въззивницата. Сочи се, че ответницата е посочила коя фирма е ползвател и собственик на процесното помещение. Твърди се, че СРС се е предоверил на изготвените експертизи по делото.

Оспорва се представителната власт на процесуалния представител на насрещната страна. Предвид изложеното се иска отмяна на уважителната част на първоинстанционното решение.

В установения за това срок е постъпил отговор от ищеца „Топлофикация София” ЕАД, с който се оспорва жалбата. Твърди се, че СРС се е произнесъл в съответствие с доказателствата по делото и трайната съдебна практика. Моли се да се потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

Третото лице помагач на ищеца – „Нелбо Инженеринг” ООД, не взима становище по жалбата.

Въззивната жалба е подадена в установените за това срокове, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По доводите за неправилност съдът приема следното:

Предмет на въззивна проверка е частта от първоинстанционното решение, в която е разгледан искът с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

По делото е представен Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 90, том V, рег. № 30480, дело № 768/2009 г. на нотариус Иван Дахтеров, по силата на който на 25.09.2009 г. М. С. К. е закупила 1 % ид.ч., а В.Г.В. е закупила 99 % ид.ч. от магазин № 7, находящ се в гр. София, район „Триадица”, ул. „******** I” № 104.

Представен е и Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 10, том VIII, рег. № 26944, дело № 1239/2011 г. на нотариус Иван Дахтеров, от който се установява, че на 14.12.2011 г. В.Г.В. е дарила на дъщеря си М. С. К. 99 % ид.ч. от магазин № 7, находящ се в гр. София, район „Триадица”, ул. „******** I” № 104. Дарителката В.Г.В. си е запазила правото на ползване върху дарения магазин пожизнено и безвъзмездно.

2

По делото е изготвена служебна справка, от която е видно, че В.Г.В. е починала на 22.01.2020 г., с което правото й на ползване върху горепосочения магазин е било прекратено.

Тоест от представените доказателства се установява, че именно М. С. К. е била собственик на процесния имот, представляващ магазин № 7, през исковия период. По делото нито се твърди, нито се доказва М. С. К. да се е разпоредила с правото на собственост преди исковия период.

С доклада по делото, обективиран в Определение № 6192/05.02.2025 г. и обявен за окончателен в съдебно заседание от 26.03.2025 г., първоинстанционният съд е указал на ответницата М. С. К., че същата не сочи и не представя доказателства за твърденията си, че процесният имот се използва от трето за спора лице. Такива доказателства не са представени и до приключване на делото пред СРС. Едва пред въззивния съд М. С. К. е поискала да представи писмени доказателства за твърденията си, че имотът е отдаден под наем, но тези искания са оставени без уважение от съда като преклудирани на основание чл. 266 ГПК. Обстоятелството, че по предходно дело е било установено, че процесният имот е бил отдаден от М. С. К. под наем, е неотносимо към настоящия правен спор, доколкото предходното дело е касаело различен от процесния период от време. Предвид това въззивният съд приема, че са необосновани доводите на М. С. К., че същата не е пасивно материално легитимирана по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД иск.

Процесният магазин се намира в сграда в режим на етажна собственост, която е топлоснабдена, видно от приетата по делото техническа експертиза, която трябва да се кредитира като компетентно и задълбочено изготвена.

По делото не е спорно, че между „Топлофикация София” ЕАД и М. С. К. не е сключен съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмен договор за покупко-продажба на топлинна енергия за небитови нужди до процесния обект, представляващ магазин.

При невъзможност на топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание същото разполага със субсидирания иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Топлинната енергия, която се доставя, се разделя на топлинна енергия за отопление на имота, топлинна енергия за горещо водоснабдяване и топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация. Сградната инсталация представлява съвкупност от тръбопроводи и съоръжения за разпределяне и доставка на топлинна енергия между отделните обекти в топлоснабдената сграда. Тя е обща собственост на етажните собственици и чрез нея се затоплят не само индивидуалните имоти, но и общите части, ограждащите стени на имотите, подовете, таваните. Самостоятелните обекти в сградата в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като е налице циркулиране на топлинна енергия от отопляваните към по-малко отопляваните или неотопляваните обекти. В резултат от този топлобмен се повишава температурата в цялата сграда, поради което всички собственици в сградата трябва да участват в разпределението на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия.

Задължението за заплащане на отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване на топлинна енергия. Независимо дали в имота има уреди за индивидуално отопление и дали имотът се обитава, собствениците са длъжни да заплащат за топлинната енергия, отдавана от сградната инсталация. Арг. в този смисъл е и разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ. Следователно са неоснователни доводите на въззивницата, че в случая се касае за непоискана услуга.

Следва да се посочи, че с Решение от 23.10.2025 г. по дело С-760/23 г. на СЕС е прието, че се допуска национална правна уредба, съгласно която собственикът на обект в сграда в режим на етажна собственост, е длъжен да заплати разходите за 3 топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, в размер, пропорционален на отопляемия обем на обекта, доколкото правилата за изчисление гарантират прозрачността и точността на отчитането.

При това разрешение следва да се приеме, че топлинната енергия, отдавана от сградната инсталация, следва да се изчисли в съответствие с действалата към процесния период методика към Наредбата за топлоснабдяването, доколкото по делото не се навеждат твърдения и не се доказва, че топлинната енергия е в по-малък размер поради специфики в изолацията на сградата или в системата за отопление.

От техническата експертиза по делото се установява, че количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, в която се намира процесният апартамент, е отчитана с общ топломер, който е преминавал на всеки две години метрологични проверки за изправност и експлоатационна годност. В процесния период за имота не е начислявана топлинна енергия за отопление на имота, тъй като е затапен намиращият се в обекта радиатор. Начислена е топлинна енергия за горещо водоснабдяване въз основа на реален отчет. Начислена е и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Разпределената за имота на ответницата топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, е изчислена пропорционално на отопляемия обем на имота по проект. Общата стойност на доставената топлинна енергия до имота след изравняване се равнява на 453,38 лева.

След като в собствения на ответницата имот е доставяна топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, както и топлинна енергия за горещо водоснабдяване, която е реално отчетена, то ответницата се е обогатила със стойността на доставената топлинна енергия в размер на 453,38 лева, спестявайки разходите, които е следвало да направи за заплащането й. Ищецът се е обеднил, неполучавайки цената на тази топлинна енергия, като обогатяването на ответницата и обедняването на ищеца произтичат от едни и същи факт. Следователно СРС правилно е уважил иска по чл. 422 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД до сумата от 453,38 лева.

Не следва да се обсъждат доводите на М. С. К. срещу представителната власт на процесуалните представители на „Топлофикация София” ЕАД. По арг. от Тълкувателно решение от 12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС само представляваната страна може да оспорва представителната власт на своя пълномощник.

Поради изложеното първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната от М. С. К. уважителна част.

На основание чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България всички суми от първоинстанционното обжалвано решение следва да бъдат превалутирани в евро по фиксирания курс на БНБ от 1,95583 лева за 1 евро.