Решение № 866 от 26.06.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 866 гр. София, 26.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежана Бакалова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Жана Ив. Маркова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно гражданско дело № 20221000500919 по описа за 2022 година Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение № 266708 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 5903/2019 г. на Софийски градски съд е прекратено производството по частичните искове на С. А. А. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.

49 ЗЗД за заплащане на суми от по 26 000 лв. при претенция в общ размер от 180 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нечовешкото отношение, изразяващо се в нарушаване на основни права и задържането му под стража в периода на задържането му под стража 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г.

Със същото решение съдът е отхвърлил иск на С. А. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи за заплащане на сумата в размер на 26 000 лв. (частичен иск от общия претендиран размер от 180 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от липсата на ефективно разследване и привличане към отговорност на лицата, отговорни за задържането му под стража в същия период, както и иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ вр. с чл. 6, §1 от Конвенцията за защита на правата на човека и за заплащане на сумата в размер на 100 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му за разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г.

1 в разумен срок.

Срещу така постановеното решение в срока по чл.259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца С. А. А., който го обжалва в отхвърлителните му части с оплаквания за неправилност поради нарушения на материално-прваната норма на чл. 2б от ЗОДОВ и на съществени процесуални правила, гарантиращи диспозитивното начало, равенството на страните и състезателността в процеса.

Въззиваемата страна Прокуратура на Република България в срока по чл.263, ал.1 от ПГК не ангажира становище по жалбата, а в съдебно заседание я оспорва като неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия, като взе предвид събраните доказателства по делото и инвокираните от страните доводи и възражения, Апелативен съд – София намира следното:

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка по допустимостта настоящият въззивен състав счита, че в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, подведен под правната квалификация на чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 5 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за заплащане на сума в размер на 26 000 лв., като частичен иск от общ претендиран размер от 180 000 лв., за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от липсата на ефективно разследване и привличане към отговорност на лицата, отговорни за задържането на ищеца под стража в периода 12.01.1985 г. – 24.09.1985 г., решението е процесуално недопустимо, по следните съображения:

С първоначалната искова молба ищецът е предявил само два иска: по чл. 2б от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. от нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., и по чл. 2, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 180 000 лв., предявен като частичен до сумата от 26 000 лв., причинени от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода на ищеца в посочения от него период.

С определение № 8272 от 04.06.2020 г. при насрочване на делото съдът неправилно е указал на ищеца да уточни, дали предявеният иск във връзка с продължителността на досъдебното производство се основава само на нарушаване правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок, или ищецът претендира обезщетение и за вредите от извършените спрямо него деяния. Опитвайки се да отстрани нередовност в исковата молба, каквато не е съществувала, ищецът с молба от 02.07.2020 г., след връчване на преписа от 2 исковата молба и провеждане на първо съдебно заседание е уточнил, че освен иска за вредите от нарушение на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебното производство, започнало като сл. д. № 1/1991 г., и иска за вредите от извършените спрямо него деяния при задържането му, които кореспондират на първоначално формулирания от него петитум, предявява още и иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т.1 от ЗОДОВ във връзка с чл. 5, т.1 от ЕКЗПЧОС за липса на ефективно разследване на незаконното лишаване от свобода на ищеца. Тъй като такъв трети иск с исковата молба не е бил предявен, с протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 02.07.2020 г., съдът, като е констатирал, че твърденията на ищеца „стават още по-неясни“, отново е дал неправилни указания, изисквайки ищецът да уточни кой е ответник по тази трета претенция, какви са обстоятелствата, на които тя се основава, размерът , както и да се внесе допълнителна държавна такса за нея. С молба от 16.07.2020 г. ищецът в изпълнение на така дадените указания е посочил, че и този трети иск защитава същия интерес, какъвто и втория (по исковата молба), както и че почива на същото основание, като него, но претенциите да се считат отделно предявени, в условия на евентуалност. Въз основа на това с определение от 16.07.2020 г. съдът е приел, че е сезиран с три иска за поправяне на три групи вреди: първите във връзка с нарушаване правата на ищеца във връзка със задържането му, вторите – във връзка с нарушаване на чл. 5 от Конвенцията (който визира именно защитата на физическата свобода) и третите – във връзка с неосигуреното адекватно разследване на това задържане. По този начин се е стигнало до недопустимо последващо обективно съединяване на искове. Тъй като с исковата молба иск по чл. 49 от ЗЗД за присъждане на обезщетение в размер на 26 000 лв. за вредите от липса на ефективно разследване и привличане към отговорност на лицата, отговорни за задържането на ищеца, различен от този за забавено правосъдие, не е предявен, обжалваното решение, с което такъв иск е отхвърлен, следва да бъде обезсилено и производството в тази част-прекратено.

В останалата му обжалвана част, по отношение на иска с правно основание чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ, не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение се явява процесуално допустимо. Макар нарушаването на правото на ищеца да бъде разгледано и решено делото му в разумен срок да е започнало още преди приемане от Народното събрание на 31.07.1992 г. на закона за ратифициране на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС или само Конвенцията), с влизането му в сила за българския съд е възникнало задължението да разгледа всеки иск, основан на чл. 6, §1 от Конвенцията, а за българската държава – да обезщети всяко нарушение на това право. С приемането на чл. 2б от ЗОДОВ е създадено вътрешно процесуално средство по чл. 13 от Конвенцията за защита на правата, признати с нея, като този ред е приложим за всички случаи на нарушаване на 3 чл. 6, § 1 от Конвенцията, ако производството, по което е допуснато нарушението, е заварено към датата на влизане на ЗИД на ЗОДОВ.

Допустимостта на иска по чл. 2б от ЗОДОВ не е обусловена и от предпоставките по чл. 8, ал. 2 от с.з., а именно – да е изчерпана административната процедура, установена в глава Трета „а“ от ЗСВ и да се е постигнато споразумение – така изрично Решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, III г.о. Активната процесуално-правна легитимация по иска с правно основание чл. 2б ал. 1 от ЗОДОВ принадлежи на лицето, което твърди, че е претърпяло вреди от забавено правосъдие (респ. от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, което Конвенцията с чл. 6, § 1 му признава), а пасивната процесуална легитимация на прокуратурата в случая произтича от обстоятелството, че именно този орган е dominus litis на досъдебната фаза на процеса.

В допустимата си част решението е частично неправилно.

От фактическа страна по делото не се спори, а и при съвкупната преценка на събраните доказателства се установява, че ищецът е пострадал от провежданите през 1985 г. репресивни мероприятия на държавата по т. нар.

„възродителен процес“ за насилствена асимилация на етническите турци в България. На 12.01.1985 г. ищецът С. А. А. бил арестуван и отведен в 4 РПУ на МВР, където бил държан затворен при нечовешки условия и малтретиран в продължение на 73 дни. На 25.03.1985 г. бил преместен в Централния софийски затвор, а на следващия ден - откаран в лагера на о. Белене, където бил подложен на още по-големи мъчения, лишения, унижения, глад, физически и психически тормоз, тежък физически труд. На 24.09.1985 г. бил освободен от затвора в Белене, но продължил да бъде обект на репресия, като през м. май 1989 г. бил екстрадиран от страната.

За разследване на действията по т.нар. „възродителен процес“ било образувано сл. дело № 1/30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили срещу Д. С. и Т. Ж. за престъпление по чл. 162 НК и по чл.

387, ал. 2 НК за това, че в периода 1984 г. – 1989 г. в съучастие с други лица са подбуждали към вражда и омраза. На 20.07.1993 г. във Военна колегия на Върховния съд бил внЕ. обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А..

Образуваното въз основа на обвинителния акт съдебно НОХД № 1/1994 г. обаче било прекратено и делото било върнато за допълнително разследване с разпореждане поради допуснати съществени процесуални нарушения. Нов обвинителен акт бил внЕ. от Прокуратурата на РБ в съда на 19.12.1997 г. По него било образувано НОХД № 1/1998 г. по описа на ВКС, но тъй като съдът намерил, че констатираните при първото прекратяване на производството нарушения не са отстранени, на 28.04.1998 г. той отново прекратил съдебното производство и делото отново било върнато за доразследване.

С постановление от 29.09.1998 г. делото било преобразувано в сл.д. № 780-ІІ/1998 г. по описа на Военноокръжна прокуратура - София, по което 4 обвинението било прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта им. С постановление от 06.04.1999 г. производството било спряно поради наличие на свидетели в чужбина и било възобновено на 04.12.1999 г., след което било преобразувано в досъдебно производство № ДП ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София. По делото били установени актуалните имена, точни адреси и местонахождението на общо 446 лица, въдворени по време на възродителния процес в ТВО Белене, както и законните наследници на онези от тях, които са починали. От тези лица били разпитани 312, не били разпитани 134 лица, намиращи се на територията на Република Турция.

Изпратените през 2003 г. и 2004 г. до Република Турция молби за правна помощ за разпит на тези лица не били изпълнени.

На 19.03.2018 ищецът и други пострадали лица депозирали искане чрез ПРБ до Софийски военноокръжен съд за ускоряване на наказателното производство, който с Определение № 135 от 04.05.2018 г. прекратил съдебното производство и върнал делото на ВОП. Междувременно с определение от 19.07.2018 г. по НЧД № 3175/2018 г. на СГС на прокурора бил даден едномесечен срок за приключване на производството, който не бил спазен. С определение от 03.09.2018 г. по молба на друг пострадал съдът отново дал едномесечен срок на прокурора за приключване на делото, но вместо това с Постановление на ВОП от 04.10.2018 г. производството по следственото дело било спряно. Към момента няма данни производството по следственото дело да е приключило.