Определение № 3492 от 13.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3492 гр. София, 13.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101300 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на П. П. В., чрез процесуалния представител адвокат Н.

П. и на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/, чрез процесуалния представител юрисконсулт П. С., срещу решение № 302 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 20222200500454 по описа за 2022 г. на Сливенския окръжен съд. П. П. В. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от нея срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 211 ЗМВР /отм./ за признаване за установено, че има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, до 12 дни годишно, за периода от 01.01.2010 г. до 30.06.2014 г., поради погасяване на правото по давност, както и в частта му относно присъдените на страните разноски. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/ обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен предявения от П. П. В. срещу ответника иск, с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 211 ЗМВР /отм./ за признаване за установено, че има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, до 12 дни годишно, за периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2009 г., в размер на: 8 дни за 2003 г., на 5 дни за 2004 г., на 6 дни за 2005 г., на 2 дни за 2006 г. и на 3 дни за 2007 г. и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба на П. П. В. се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното 1 обжалване са формулирани въпроси, за които се твърди, че са от обуславящо значение за изхода на спора като по отношение на тях се поддържа, че са налице допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. Задължителни ли са за въззивния съд, на който делото е върнато за повторно разглеждане, указанията дадени от касационния съд но тълкуване и прилагане на материалния закон и длъжен ли е същият да приеме същото което е приела и касационната инстанция, щом този въпрос е поставен за разглеждане по делото при новото му разглеждане; 2. С оглед вида, естеството и правната регламентация на правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 229, ал. 9 /ал. 8/ ЗМВР от 1997 г. /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. /отм./ възможно ли е изобщо да се погаси но давност това материално право или правото му на ползване; 3. Въведената от законодателя 2-годишна давност за погасяване на правото на ползване на платения годишен отпуск по чл. 59а ЗДСл, в сила от 01.03.2011 г., приложима ли е и за допълнителните платени годишни_отпуски за положен извънреден труд по ЗМВР - по чл.229. ал. 9 /ал.8/ ЗМВР от 1997 г. /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006г /отм./. които са възникнали в периода след 2010 г.; 4. Допустимо ли е „по аналогия на закона” да се приложи норма в общ закон /чл. 59а ЗДСл/, предвиждаща погасяване по давност спрямо основно конституционно субективно право, което е регламентирано в специален закон /ЗМВР от 2006 г., отм. с ЗМВР от 2014 г./. съдържащ специални трудовоправни разпоредби, в които не само, че не е предвидена погасителна давност на това право, но и съдържащи изрична възможност за ползване на неизползвани отпуски от минали години до края на службата. Формулирани са и шест въпроса, касаещи присъдените по делото разноски.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/, чрез процесуалния представител юрисконсулт П. С., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/ се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е недопустимо, евентуално неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани въпроси, за които се твърди, че са от обуславящо значение за изхода на спора като по отношение на тях се поддържа наличието на допълнителните основания за допускане на касационното обжалване, предвидени в чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1. Допустим ли е установителен иск за признаване право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, след като той вече е законоустановен на осн. чл. 211, ал. 5 ЗМВР /отм./ в чл. 212, т. 3 ЗМВР /отм./ за периода 2003 г. до 30.06.2014 г., като исковата молба е подадена през 2018 г. при действащи служебни правоотношения и 2 ищеца не е бил ограничен със законови и подзаконови разпоредби, едностранно и своевременно да предприеме действия за упражняване правото си на допълнителен отпуск /след изтичане на всеки 3 месечен отчетен период/ предвид заповед № ЛС-03- 26/26.01.2007 г. на Министерство на правосъдието - т. 13 и заповед №ЧР-06- 94/29.08.2013 г. на Министерство на правосъдието - т. 7, за видовете, размера и реда за ползване на отпуските в ГД „ИН“ издадени във връзка с чл. 212, ал. 5 ЗМВР 2006 г. /отм./ и приложени по делото; 2.

Приложим ли е институтът на погасителната давност за предявяване на иск с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл. 212, ал. 1 т. 3 ЗМВР /отм./, от кой момент започва да тече срокът за претендиране на допълнителен отпуск за положен извънреден труд и за какъв период може да се претендира, след като служителят едностранно и своевременно /след изтичане на 3 месечен отчетен период/ има право да заяви писмено желанието си да упражни правото си на отпуск, съгласно заповед № ЛС-03-26/26.01.2007 г. на Министерство на правосъдието - т. 13 и заповед №ЧР-06-94/29.08.2013 г. т. 7, за видовете, размера и реда за ползване на отпуските в ГД „ИН“ издадени във връзка с чл. 212, ал. 5 ЗМВР 2006 г. /отм./ и приложени по делото, но не го е упражнил своевременно. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд е законоустановено и не следва отново да се установява със съдебно решение.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба П. П. В., чрез процесуалния представител адвокат Н. П., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:

С решение № 50147 от 25.10.2022г. по гр.д. № 464/19г. на ВКС, е о тм ен е н о предходното въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав, с указания по приложението на материалния и процесуалния закон. В решението е посочено, че искът е отхвърлен без да се обсъди основния предмет на спора - дали ищцата има право на сочените от нея отпуски в заявените от нея размери като въззивният съд е достигнал до извод, че правото на ищцата е погасено по давност, без да реши по същество спора за размера на полагащия се отпуск. Посочено е, че приетата в първата инстанция експертиза е изготвена без да се държи сметка, че правото на допълнителен отпуск по силата на закона е измеримо в дни, а не в часове, респективно че не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Указано е, че изчисленията на нормалното работно време на ищцата и изводът налице ли е превишаването му при дадените дежурства следва да бъде направен след сумирано изчисляване на действително отработеното време за всяко от тримесечията за 3 исковия период и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие; след като се определи в кои тримесечия има превишаване на нормалното работно време с повече от 50 часа, трябва да се изчисли на колко дни допълнителен платен годишен отпуск има право ищцата за точно това тримесечие и да се съобрази, че за календарната година този отпуск може да е най-много 12 дни; при изчисленията вещото лице не следва да извършва претендираното от ищцата увеличаване на дадените часове дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с коефициент, доколкото специалната нормативна уредба не предвижда такова преобразуване на част от времето, през което е дадено дежурството /разпоредбите на ЗДСл и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал.1, т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. (отм), тъй като отношенията, уредени с посочените закони, не са сходни, а са различни; при работата на смени (дежурства) работното време на държавните служители в МВР (съответно-ГДИН) се отчита по специален ред, което прави недопустимо аналогичното приложение на законите за държавните служители в гражданските ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни часове. В решението на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване е прието, че правото на допълнителен отпуск е правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) е непарично и не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, поради което за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Изложени са съображения, че погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си, и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Посочено е, че е ирелевантно обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР, тъй като това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд е приел, че претенцията е за установяване размера на правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд за периода 01.01.2003 г. - 30.06.2014 г. Посочил е, че исковата молба е предявена на 13.02.2018 г., като към него момент служебното правоотношение на ищцата не е било прекратено.

Приел е, че ищцата е в служебно правоотношение с ответника с месторабота Затвор, [населено място] като през процесния период е работила на сменен режим, при сумирано изчисляване на работното време. От допусната пред въззивния съд СИЕ е установено, че през периода 01.01.2003 г. - 30.06.2014 г. ищцата, при индивидуална норма 16 624 ч., е отработила 18 919 ч.; положила е общо 2695 часа извънреден труд /изчислени без да се приравняват нощните часове труд на дневни/, от които 153, 25 часа са й били изплатени, 4 следвало е да й се изплатят 1 648, 5 часа - до 50 часа за тримесечие, а 902 часа е положеният извънреден труд над 50 часа за тримесечие /за четвъртото тримесечие на 2011 г. е компенсирана с 2 дни допълнителен отпуск/. Прието е, че некомпенсираните часове извънреден труд, които подлежат на компенсиране с допълнителен отпуск са общо за периода в размер на 58 дни, както следва: за 2003г. - 8 дни, за 2004г. - 5 дни, за 2005г. - 6 дни, за 2006г. - 2 дни, за 2007г.

Разпечатката съдържа 23 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e9c40f31-0b44-48bd-b572-976a869ac43a