Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 246 от 15.01.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 2107/2025
Вид
Решение № 246
Подписан
15.01.2026
В сила
15.01.2026
Състав
Петър Любомиров Сантиров, Райна Мартинова, Виктория Руменова Митева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 246 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: П. Люб. Сантиров

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от П. Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20251100502107 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 21330 от 25.11.2025 г., постановено по гр. дело № 42108/2024 г. по описа на СРС, 48-ми състав, са били частично уважени предявените от „Топлофикация София” ЕАД срещу М. Е. Д.-С. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че М. Е. Д.-С. дължи на „Топлофикация София” ЕАД сумата от 3018,43 лв. - главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 24.04.2024 г., до изплащане на вземането, сумата от 364,75 лв. - мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 11.04.2024 г., сумата от 73,86 лв.

- главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 24.04.2024 г., до изплащане на вземането, отнасящи се за имот, находящ се на адрес: гр. София, община „Триадица“, бул. ******** етаж 4, надпартерен, апартамент с абонатен № 261969, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.05.2024 г. по ч. гр. д. № 24281/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав, като са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Е. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата над 364,75 лв. до сумата от 367,29 лв. – мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 11.04.2024 г. върху главницата за топлинна енергия, както 1 и сумата 15,97 лв. - мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 11.04.2024 г. върху главницата за цена на извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.05.2024 г. по ч. гр. д. № 24281/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 48 състав.

Със същото решение М. Е. Д.-С. е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от 118,87 лв. - разноски за ч. гр. д. № 24281/2024 г. по описа на СРС, 48 състав, и сумата от 168,60 лв. - разноски за исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете, а „Топлофикация София” ЕАД е осъдена да заплати в полза на ответницата сумата от 0,53 лв. - разноски за ч. гр. д. № 24281/2024 г. по описа на СРС, 48 състав, и сумата от 3,46 лв. - разноски за исковото производство, съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са били частично уважени исковете, е постъпила въззивна жалба от ответника, чрез пълномощника си – адв. П.Х., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите.

Поддържа, че ищецът не е установил несъмнено по делото, а негова е доказателствената тежест, че през процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение за конкретния обект, сочейки че не е установено да е собственик на процесния ап. 14, до който ищецът твърди да е доставил топлинна енергия. При условията на евентуалност на оплакванията изтъква, че не дължи лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, подробно аргументирайки оплакването си разпоредби от ОУ, като в случая нямало покана по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, респективно че ищецът го е поставил в забава. Сочи още, че ищецът нямал основание да получава стойността на услугата дялово разпределение. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли изцяло исковете.

Въззиваемият ищец - „Топлофикация София” ЕАД е подал отговор на въззивната жалба на ответника, с който оспорва същата.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Е. Д. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД сумата над 364,75 лв. до сумата от 367,29 лв. – мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 11.04.2024 г. върху главницата за топлинна енергия, както и сумата 15,97 лв. - мораторна лихва за период от 16.07.2021 г. до 11.04.2024 г. върху главницата за цена на извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия, не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е 2 ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател. В конкретния случай по делото е представен нотариален акт за собственост на жилище в сграда, построена върху земя на ЖСК № 14, том Х, нот. дело № 9660/1961 г., съставен от І нотариус при Софийски народен съд, на 27.05.1961 г., по силата на който 3

Е.К.Д. и Д.Г.Д. са признати за собственици на процесния имот чрез участие в ЖСК, като имотът е описан като апартамент, находящ се на четвъртия надпартерен етаж, състоящ се от две стаи, хол, кухня, клозет – баня и антре, с избено помещение № 12, с таванско помещение № 12 и с 6,519/100 идеални части от общите части на сградата и 591,6/12705 идеални части от дворното място. С договор за доброволна делба от 1993 г. ответницата М. Е. Д.-С. и Д.Г.Д. са поделили имотите от наследствената маса на Е.К.Д., като в дял на Д.Д. е поставено процесното жилище – апартамент, находящ се в гр. София, бул. ******** на четвъртия надпартерен етаж. След това - на 18.09.1996 г. Д.Д. е подала до ищцовото дружество молбадекларация за доставка на топлинна енергия и за разкриване на партида на нейно име за процесния имот. На 21.08.2005 г. Д.Д. е починала като е оставила за свой единствен наследник дъщеря си М. Е. Д., съобразно отразеното в удостоверение за наследници, издадено от длъжностното лице по гражданското състояние при СО, район „Триадица“. С нотариален акт № 113, том ІІ, рег. № 2211, нот. дело № 286/2006 г., съставен от нотариус Д.Ч., рег. № 075 от РНК, ответницата е учредила ипотека върху процесното жилище като обезпечение на свои задължения към „Обединена българска банка” АД. Предвид изложеното е обоснован извода , че имотът, за който се претендират сумите е в достатъчна степен индивидуализиран, по начин, по който е вписан и в актовете за собственост, както и чрез посочване на абонатен номер, който е уникален и е индивидуализиран в молбадекларация и касае именно имота, придобит от Д.Д. – наследодател на ответницата. По делото не са ангажирани от страна на ответницата доказателства, които да опровергават извода, че именно до процесния имот, който е описан по посочените по-горе писмени доказателства, е доставяна топлинна енергия, както и че абонатният номер, за който се претендират исковите суми, касае друг имот. Ето защо оплакванията в жалбата в тази насока са неоснователни. Предвид оплакването в жалбата следва да се отбележи още, че правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено още в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ, като същото е абсолютно и безсрочно. Следователно ищецът е изпълнил в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределената му като доказателствената тежест, и е установил по делото обстоятелство, че ответникът е собственик на процесния недвижим имот, респективно че има качеството на потребител.

Във връзка с оплакванията в жалбата, касаещи претенцията за дялово разпределение съдът намира следното:

С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване 4 на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал.