Решение № 1351 от 07.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1351 гр. София, 07.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Виктория Недева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20231100506423 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 3376/04.03.2023 г., постановено по гр.д. 42556/2021 г. на СРС, ГО, 31 състав, ответникът „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, е осъден да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 81 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 444633 от 11.11.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК: ****, е осъден да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 231 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 494984 от 05.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 20.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от М. П. С., ЕГН:

**********, в която се поддържа, че постановеното решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон.

Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че годишният процент на разходите не съответства на действителните разходи по кредита. Отделно се поддържа, че потребителят е можел да обезпечи кредитите по различен начин, включително чрез поръчителство от избрани от него физически лица.

Въззивникът сочи, че не е имал нито задължение, нито право да включи в 1

ГПР сумата по договора между потребителя и третото лице за предоставяне на поръчителство. Навежда, че включването на клаузата за обезпечение чрез Ф. Банк /Малта/ в чл.5 от Договора за кредит е следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните. Сочи, че няма как да знае какво е уговореното възнаграждение от ищеца към поръчителя / освен ако не е Ф. Банк /Малта/, затова обективно не е възможно тази клауза да се включи в ГПР. Във въззивната жалба се поддържа, че при невключване на възнаграждението за поръчителство в ГПР, същият е правилно изчислен съобразно изготвената СЧЕ. Въззивникът сочи, че уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит не нарушава закона и не представлява неравноправна клауза. Поддържа, че не е получавал суми без основание, като възнаграждението по договора за гаранция е заплатено на трето по спора лице. Моли се за отмяна обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

Въззиваемата М. П. С. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Поддържа, че сключените договори за потребителски кредити са нищожни, тъй като в тях липсва съществен елемент - годишният процент на разходите. Сочи, че по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 444633 от 11.11.2016 г. е погасила общо 381 лв., а по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 494984 от 05.04.2017 г.- 931 лв.

Навежда, че изготвената СЧЕ установила, че при включване на всички компоненти действителният ГПР по първия договор бил 410,62%,а по втория – 401,5%. Поддържа, че процесните договори са недействителни като противоречащи на законови императивни правила, а именно максимално разрешения праг на ГПР. Навежда, че обезпечаването на кредитите по договор с Ф. Банк /Малта/ било абсолютна предпоставка да бъде одобрено получаването на заема. Сочи, че възнаграждението по договора за поръчителство било заплатено на „Ф.Б.“ ЕООД, като е без никакво значение последващото му прехвърляне на Ф. Банк /Малта/, каквото дружество нямало доказателства изобщо да съществува. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно 2 и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Пред въззивната инстанция не е спорно обстоятелството, че между страните са били сключени Договор за предоставяне на потребителски кредит № 444633 от 11.11.2016 г. и Договор за предоставяне на потребителски кредит № 494984 от 05.04.2017 г., по силата на които ответникът „Ф.Б.“ ЕООД е предоставил на ищцата М. П. С. потребителски кредит в размер съответно на 300 лв. по първия договор и 700 лв. по втория договор. От представените по делото договори се установява, че по първия договор срокът за връщане на кредита е 24 дни при договорена възнаградителна лихва в размер от 8,10 лв.

/или годишен лихвен процент от 2,7 %/, а по втория договор срокът за връщане на кредита е 30 дни при договорена възнаградителна лихва в размер от 23,66лв. /или годишен лихвен процент в размер от 3,38 %/. В чл.4 от първия договор е посочен годишен процент на разходите в размер 49,96 %, а по втория договор - 49,85 %. Като условие за сключване на договор в чл.5 и от двата договора е предвидено поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора. Основен спорен момент, във вр. с който са и наведените доводи във въззивната жалба, е дали сключените договори са действителни, респ. дали възнаграждението на поръчителя е следвало да бъде включено в посочения ГПР.

Процесните правоотношения попада под регулацията на ЗПК и ЗЗП, които разпоредби са императивни и за приложението им съдът следи и служебно.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. ГПР по кредита са определя по императивно установен алгоритъм, заложен в ЗПК. Той изразява общите 3 разходи по кредита, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в определената процентно величина. В процесните договори са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ и на годишния процент разходи /ГПР/ по заема като двете стойности се различават една от друга. Съответно кредитодателят е включил в ГПР и други суми извън ГЛП, които формират крайния общ разход на потребителя във връзка с процесните кредити, но не е посочил кои са те. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс.

Предвид установеното съдът намира, че договорите за кредит се явява недействителни поради противоречие с изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1 , т. 10 ЗПК.

Отделно от изложеното, както се посочи и по-горе, усвояването на кредита е обусловено от предоставяне на поръчителство от одобрено от „Ф.Б.“ ЕООД юридическо лице. Посоченото от кредитора дружество поръчител - Ferratum Bank, не е индивидуализиран по начин, по който може да се установи, че изобщо съществува, липсва правно–организационна форма, ЕИК, седалище на управление, а от служебно извършена справка в ТР е видно, че такова дружество не съществува. Ето защо и доколкото всички суми по кредита са превеждани от потребителя на „Ф.Б.“ ЕООД, съдът приема, че уговореното “поръчителство“ представлява на практика скрита такса на дружеството – кредитор – поръчителството е мнимо, защото поръчител не съществува изобщо. Невключването на възнаграждението за поръчител в ГПР отново води до недействителност на сключените договори.

Посочените основания за нищожност на договорите обосноват наличието на предпоставките за приложение на чл.23 ЗПК, според който при недействителност на договора за кредит, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при 4 положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е формирана константна практика на ВКС /решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, определение № 50161 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1070/2022 г., II т. о., ТК и др./. Съобразно споделяните и от настоящия състав разяснения, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.

Не е спорно между страните /а това е видно от приетата пред първоинстанционния съд и неоспорена от страните СЧЕ/, че по първия сключен договор въззиваемият е заплатил сумата от общо 381 лева, с която са 5 погасени главница в размер на 300 лева, договорна лихва в размер на 8,10 лева и допълнителна услуга за обезпечение на кредита в размер на 72,90 лева, а по втория договор за потребителски кредит № 494984 – сума в общ размер на 931 лева, с която са погасени главница в размер на 700 лева, договорна лихва в размер на 23,60 лева и допълнителна услуга за обезпечение на кредита в размер на 207,34 лева Ето защо и доколкото потребителят дължи само чистата стойност по сключените договори за кредит, по първия договор недължимо платени са 81 лв., а по втория 231 лв. По изложените съображения, и предявените искове се явяват изцяло основателни.