Решение № 6323 от 24.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6323 гр. София, 24.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20231110100352 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на /фирма/ срещу Ш. Е. М., с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 53054/2022г. по описа на СРС, 40-ти състав, а именно: 1500,00лв., представляваща главница, ведно със законната лихва от 30.09.2022г. до изплащане на вземането, 473,68лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 25.07.2021г. до 03.08.2022г., 326,97лв., представляваща мораторна лихва за периода от 26.07.2021г. до 03.08.2022г., и 52,58лв., представляваща законна лихва за периода от 03.08.2022г. до 29.09.2022г.

Предявени са и осъдителни искове за сумата от 450лв. – възнаграждение за закупена услуга „Ф.“ и 900лв. – възнаграждение за закупена услуга „Ф.“, ведно със законната лихва.

Ищецът твърди, че на 25.06.2021г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № *************, съгласно който на ответника е отпуснат заем в размер от 1500лв., който следвало да бъде върнат за срок от 18 месеца. Посочва, че била уговорена дължимостта на възнаградителна лихва в размер на 41,00% годишно, а ГПР възлизал на 48,66%. Общото задължение по кредита било 2021,74лв. Ответникът поискал и закупил и допълнителни услуги, представляващи „Ф.“, за която се дължало възнаграждение от 450лв., и „Ф.“, за която се дължало възнаграждение от 900лв. Така общата сума, която подлежала на връщане, възлизала на 3371,74лв. Длъжникът не изпълнявал точно задълженията си, поради което кредит бил обявен за предсрочно изискуем на 03.08.2022г.

Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъдат уважени предявените установителни и осъдителни искове.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове. Твърди, че процесният договор за кредит е нищожен, тъй като противоречи на императивните изисквания на ЗПК и ЗЗП.

Евентуално счита, че са нищожни клаузите за дължимост на възнаграждения за 1 допълнителни услуги. Оспорва да е уведомен за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни (по реда на чл. 422 ГПК) и осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.

По делото не е спорно и е отделено за безспорно в отношенията между страните с доклада по чл. 146 ГПК, че между тях е сключен сочения договор за потребителски кредит № *************/25.06.2021г. с твърдяното съдържание, както и че заемната сума от 1500лв. е усвоена, което се установява и от представеното платежно нареждане /л. 18/.

От съдържанието на договора за кредит, който е представен по делото, се установява, че в него е посочен фиксиран годишен лихвен процент от 41,00% и годишен процент на разходите от 48,66%. Предвидено е срокът на договора да бъде 18 месеца, като размерът на вноската възлиза на 112,32лв. Отбелязано е, че при кандидатстването си за потребителски кредит клиентът изрично е поискал да закупи допълнителна услуга „Ф.“ и допълнителна услуга „Ф.“, за които дължи възнаграждение от 450лв. за първата и 900лв. за втората. Размерът на дължимата вноска за тези допълнителни услуги е 75лв., като общият размер на вноската по кредита става 187,32лв., а общият размер на задължението 3371,74лв. Към договора е приложен погасителен план, в който са описани падежът и размерът на вноските по пера.

В чл. 5.2 от ОУ към договора е посочено, че при изчисление на ГПР по договора се отчитат общите положения по приложение № 1 от ЗПК,както и следните допълнителни допускания: 1. Договорът е валиден за срока, за който е сключен, и страните са задължени да изпълняват задълженията си в съответствие с условията и сроковете по него; 2. Първоначалното изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на кредита.

Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, договорът следва да бъде съобразен изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,66%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а 2 именно – таксите (възнагражденията) за услугите „Ф.“ и „Ф.“, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Горепосочените два броя такси несъмнено представляват разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР по кредита, като те са били изначално известни на кредитора. Те изрично попадат в легалната дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Ето защо, стойността на тези такси трябва да бъде включена при определяне на годишния процент на разходите в договора за кредит, тъй като те са част от него. Очевидно е обаче, че това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва. Размерът на двете такси възлиза на 1350лв., което е 90,00% от стойността на заемната сума (1500лв.). При включването на тези такси в ГПР, което е абсолютно необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са необходими специални знания, че ГПР надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По изложените съображения, съдът намира, че горепосочените два броя такси отговарят на поставените в ЗПК критерии и следва да бъдат включени в общия разход по кредита, което в случая не е сторено, а с тяхното добавяне действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от обявения в договора от 48,66%. При това положение се налага изводът, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР.

Установява се нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в договора липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а именно при посочен ГПР, макар и неправилно определен и без подробно описание на компонентите по него. Нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР с всички негови компоненти, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

3

Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК, като доводите на ответника в този смисъл са основателни. Ето защо, съдът приема договорът за заем за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни. Ето защо, в случая ищецът има право само на главницата, която е в размер от 1500лв. и няма доказателства да е погасена от ответника. Всички останали вземания са недължими и претенциите за тях подлежат на отхвърляне.

В най-актуалната практика на ВКС - решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о и решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т.дело № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., ІІІ г. о. на ВКС, се приема, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД (включително в хипотезата по чл. 422 ГПК), съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради това, чистата стойност следва да бъде присъдена в същото производство.