Решение № 3308 от 23.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3308 гр. Пловдив, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330115411 по описа за 2023 година

Производството е образувано по депозирана искова молба от З. Г. З. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 8 от договор за паричен заем от ***, сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, е недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, както и предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ГПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 597.45 лева, представляваща получена сума от ответника при начална липса на основание, а именно: нищожна клауза за заплащане на неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.10.2023 г., до окончателното изплащане на сумата /Претендираната сума за неустойка е съобразена с допуснатото изменение на осъдителната претенция с протоколно определение на съда, държано в открито съдебно заседание на 26.06.2024 год./

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за кредит от дата *** със заемна сума от 1400 лв., при ГПР 49,83 % и ГЛП 40.05%.. Твърди се още, че в чл. 6 от договора е предвидено задължение за длъжника да предостави обезпечение на кредита, изрично посочено в договора и общите условия към него, като при неизпълнение на това задължение, същия дължал неустойка по чл. 8 от договора в размер на 597.45 лв., дължима разсрочено с месечните вноски по погасителния план. Ищецът 1 поддържа, че бил усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължал плащане на неустойката. Твърди и излага аргументи, че с уговарянето на неустойката се заобикалят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, неустойката представлявала допълнителна печалба, извън възнаградителната лихва. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Последното се извеждало още от размера на неустойката, краткия срок за предоставяне на поръчителство или друго обезпечение и обичайната практика при добросъвестно договаряне при договорите за кредит. Доколкото неустойката, явяваща се източник на скрита печалба за кредитора, не била включена в договора като част от ГПР по кредите, то последният не съответствал на действително приложимия такъв в отношенията между страните, нито реалния лихвен процент съответствал на посочения в договора.

Предвид недействителността на договора за кредит претендира и връщане на сумата от 50 лева, представляваща платена от него неустойка без основание в периода от *** до ***, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

По тези съображения моли за уважаване на иска и присъждане на съдебни разноски. Представя писмени доказателства.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор със становище за недопустимост на исковата молба, тъй като следва да бъде съединено производството с други, изрично изброени, какот и за нередовност на исковата молба, поради неяснота относно начина на фомиране на размера на осъдителния иск. По същество счита предявения иск за неоснователен.

Сочи, че неустойката не излизала извън присъщите й функции и не следвало да бъде включена при формиране на ГПР, доколкото съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. На следващо място, ГПР трябвало да се изчисли в момента на сключване на договора, когато нямало как да е известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения. Освен това посочва, че при сключване на договора ищцата е договаряла недобросъвестно в нарушение изискванията на чл. 12 ЗЗД, доколкото е била наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение. Счита предявения осъдителен иск за неоснователен, тъй като плащането за неустойка било извършено на валидно правно основание. Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Видно от приложения по делото Договор за потребителски кредит № *** между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който на 2 ищеца била предоставена в заем сумата в размер на 1400 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 % и ГПР 49,83 %, платима на 17 седмични вноски. Видно от клаузата на чл. 6 от Договора между страните постигната договореност задължението по договора да бъде обезпечено с поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчител, отговорящ на чл. 23 от Общите условия, при неизпълнението на което от ищеца, съобразно клаузата на чл. 8 от Договора се дължи сумата в размер на 597.45 лева като неустойка. Горепосочените обстоятелства не се и оспорват от страните.

Видно от представена по делото справка от ответното дружество, неоспорена от ищеца, се установява, че последният е заплатил по процесния договор сумата от 1400 лева главница, сумата от 110.55 – договорна лихва и 597.45 лева – неустойка.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и З. Г. З. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1400 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 8 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 597.45 лева – разсрочено, заедно с погасителната вноска по договора. Разпоредбата на чл. 6 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчители, отговарящ на чл.23 от Общите условия или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 8 и чл. 6 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което обаче не е включено при формирането на ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани от факта, че самият 3 кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 49,83 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 8 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Така, ГПР неминуемо би надхвърлил 50 %. Признание в тази насока – че разходът за неустойка не е включен в ГПР, е направено от ответника още с отговора на исковата молба.

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

4

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база- в договора е посочено, че ГПР е 48.83 %, но след включването на неустойката по чл. 8 от договора, то ГПР би възлязъл на над 50 %.