Определение № 1814 от 18.07.2026, Софийски окръжен съд
- Съд
- Софийски окръжен съд
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 711/2026
- Вид
- Определение № 1814
- Подписан
- 18.07.2026
- В сила
- 18.07.2026
- Състав
- Ирина Руменова Славчева, Ивайло Петров Георгиев, Лилия Маркова Руневска
Цитирани разпоредби
- чл. 129, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269, изр. второ · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 2б · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 7 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 7, ал. 1 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 130, ал. 2 · Закон за съдебната власт
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1814 гр. София, 18.07.2026 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Ирина Р. Славчева
Членове:
Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20261800500711 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 6694/19.06.2026г. на З. С. срещу Определение № 294/16.06.2026г. по гр.д. 231/2026г. по описа на РС – Костинброд, с което исковата молба е върната, а производството по делото прекратено.
Жалбоподателят твърди, че, за да прекрати производството по делото, първоинстанционният съд бил приел, че щом като процесуален представител на ответника (Държавата) е посочен Софийски районен съд (СРС), то от значение било единствено производството пред този съдебен орган, а обстоятелствата, отнасящи се до производствата пред РС Казанлък, РС Стара Загора и РС Пазарджик, били „без значение". Оспорва този извод на съда и го намира за противоречащ на задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 30 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г. Цитира част от мотивите на това решение, като акцентира, че е без значение, пред кое от инстанционните съдилища се претендира да е осъществено забавянето. Счита, че по този начин PC - Костинброд изкуствено се опитва да разпокъса едно единно делбено производство, започнало още през 2007-2008 г. и преминало през няколко съдилища. Подчертава, че ответник по иска му по чл. 2б от ЗОДОВ е Държавата като единен субект, а посочването на конкретен съд е единствено в качеството му на процесуален субституент съгласно изискванията на чл. 7 от ЗОДОВ. Според жалбоподателя, съдът няма право да изисква от ищеца да изолира само забавянето в СРС, след като релевантна за вредите е общата продължителност на делото. Оспорва извода на КРС, че ищецът не бил изложил факти и обстоятелства за прекомерната продължителност. Счита, че такива обстоятелства са надлежно въведени от него като ищец, а дали те са основателни и какъв е размерът на вредата, е въпрос на разглеждане на спора по същество, но не е основание за връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 от ГПК. Прави извод, че, постановявайки обжалвания съдебен акт, първоинстанционният съд е извършил фактически отказ от правосъдие и е нарушил правото му на справедлив процес Моли съда 1 да отмени изцяло обжалваното определение и да върне делото на КРС за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на иска по същество.
Впоследствие, на 23.06.2026г. жалбоподателят е подал две молби с вх. № 6804 и вх. № 6806.
С първата от тях заявява, че поддържа изцяло подадената частна въззивна жалба и приложеното към нея решение на ВКС, което – според жалбоподателя – представлява задължителна практика по чл. 290 от ГПК и е пряко относимо към настоящия спор. Цитира части от това решение, от които прави извод, че държавата е единен длъжник, а съдилищата са само процесуални субституенти, като ищецът има право да избере едно или повече съдилища като ответници, но субституентът отговаря за всички съдилища, участвали в процеса. Черпи аргументи и от разпореждане на СГС по гр.д.
№504/2021г. като цитира части от него. Разсъждава върху ролята на ИВСС и счита, че „той няма право да се намесва“, позовавайки се на ЗСВ и ЗОДОВ.
Моли съда да приеме молбата и да приложи към делото представеното разпореждане на СГС, както и да съобрази задължителната практика на ВКС.
С втората от тези молби жалбоподателят поддържа изцяло изложеното в първата молба разбиране, че същинският длъжник по исковете за бавно правосъдие е самата Държава, която е единен субект. Излага съображения, че отделните съдилища не отговарят в лично или изолирано качество, а действат единствено като нейни процесуални представители (субституенти) по силата на фикцията на чл. 7 от ЗОДОВ. Във връзка с това цитира Решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г.о., съгласно което „отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат.
Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло.“ Прави извод, че няма материалноправно значение, срещу кой конкретен съд е насочен искът, тъй като ищецът определя субституента въз основа на своите твърдения, а краен ответник остава самата Държава. Изразява становище, че нарушението на правото на разглеждане на делото в разумен срок не може да се раздробява механично между отделните съдебни инстанции, а процесът се изследва в неговия общ сумарен вид, тъй като вредоносният резултат за гражданина настъпва от крайната забава на правосъдието като единна държавна функция.
Позовава се на т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2014 г. на ВКС, съгласно което съдът, срещу който е насочен искът в качеството му на процесуален субституент, отговаря за вредите от всички забавяния по делото, независимо от коя инстанция са допуснати. Подчертава, че когато в забавянето са участвали няколко съдилища, те отговарят при условията на солидарност.
Разисква въпроса за издаване на „един изпълнителен лист за цялата сума“, като кредиторът има право по свой избор да насочи принудителното изпълнение срещу който и да е от солидарните длъжници (субституенти), без дългът да бъде разделян. Превантивно оспорва потенциални възражения на ответната страна, че с активните си процесуални действия, подаването на молби за бързина или жалби бил допринесъл за забавянето на делото. Моли съда да се съобрази с мотивите на Върховния касационен съд, установяващи единството на държавната отговорност и обвързващата сила на административното предложение.
Съдът намира, че частната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна в рамките на законоустановения срок за обжалване, 2 поради което е процесуално допустима.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д. 231/2026г. по описа на РС – гр. Костинброд е образувано по искова молба на З. С. срещу СРС за присъждане на обезщетение за забавено правосъдие. Ищецът е поддържал, че е налице 19 години висящо производство по делба (вкл. към настоящия момент), започнало през 2007г. Сочи, че по него имало множество отводи, обезсилени актове, неправилна подсъдност и процесуални грешки. Описва в хронологичен ред развитието на това производство пред РС Казанлък (20072008 г.) и РС Стара Загора (2013-2016 г.), както и новото му образуване пред Софийския районен съд под № 24927/2021 г. (2021-2024 г.), като сочи, че това производство било прекратено поради неправилна подсъдност
(прекратяването е потвърдено от СГС), а, след отводи на всички съдии от ОС Стара Загора, АС Пловдив бил изпратил делото в РС Пазарджик през 2025г.
(гр.д. № 4413/2025г.), където то е висящо и понастоящем във фазата по извършване на делбата и продължава да се бави. Счита, че във връзка с това дело е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Цитира практика на ЕСПЧ. Анализира приложимостта на чл. 2б от ЗОДОВ и счита, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска му, а именно - висящо производство над 19 години, неправилно обезсилена и прекратена втора фаза от ОС Стара Загора, многократни процесуални грешки на съдилищата, отводи, обезсилени актове, неправилна подсъдност, липса на вина на страните, както и понесени значителни неимуществени вреди. Изрично е посочил, че ответник по иска му е държавата чрез СРС, тъй като съдилищата са субституенти на държавата, но тя е единният носител на отговорността, като може да бъде посочен един съд, няколко съда или дори неправилен такъв, но това няма значение. Описва претърпените от него неимуществени вреди и имуществени вреди. Счита, че е неправилно ограничаването на анализа само до действията на Софийски районен съд, тъй като отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ е на държавата, а не на конкретния съд. Прави извод, че независимо кой съд е посочен като ответник производство, отговорността е на държавата чрез всички нейни субституенти - всички съдилища, през които делото е преминало. Развива съображения за начина, по който се изчислява разумния срок в различни хипотези. Подчертава, че държавата носи отговорност за общата продължителност на производството, независимо кой съд е причинил забавата, въз основа на което счита, че не може да се прави извод за липса или наличие на забавяне само въз основа на действията на СРС. Формулирал е петитум за осъждане на държавата, представлявана от Софийски районен съд, да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба.
С Разпореждане № 961/03.06.2026г. Костинбродският районен съд е оставил исковата молба без движение и е дал указания на ищеца да посочи изрично производството пред СРС, по отношение на което изразява оплакване за нарушено право на правосъдие в разумен срок, както и да посочи обстоятелствата, на които основава твърдението си за нарушено право и причинени вреди вследствие на това.
С молба от същата дата ищецът е подчертал, че се счита длъжен да се придържа към задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.
290 от ГПК и съдържаща се в Решение №30/07.05.2019г. по гр.д.
3
№2125/2018г., III ГО, която е непротиворечива, задължителна и пряко приложима по настоящия спор. Изтъкнал е, че оплакването му е за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по цялото гражданско производство, започнало с подаване на исковата молба по съответното дело пред Софийски районен съд, включително всички последващи инстанции, доколкото делото е било разглеждано от съдилища, които действат като процесуални субституенти на държавата. Поддържал е, че е налице нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС и чл. 2б от ЗОДОВ, изразяващо се в прекомерна продължителност на производството, многократни забавяния при администриране, насрочване и извършване на съдопроизводствени действия, липса на ефективна организация от страна на държавата за осигуряване на своевременно разглеждане на делото, като забавянията не се дължат на негово поведение, а на действия/бездействия на съдебната система.
Оспорва становището на съда, че били „без значение“ обстоятелства пред други съдилища, като противоречащо на задължителната практика на ВКС.
Счита, че е изпълнил указанията изцяло и моли производството да продължи.
При тези данни, с обжалваното в настоящото производство Определение № 294/16.06.2026г. по гр.д. 231/2026г. по описа на РС – Костинброд, първоинстанционният съд е прекратил производството, като е приел, че ищецът не е изпълнил в срок дадените му указания. Посочил е, че изрично на ищеца е указано, че, при предявен иск срещу СРС, от значение е само производството пред този съдебен орган, като са без значение обстоятелства, отнасящи се до производства пред други съдебни органи. Констатирал е, че до момента на произнасянето указанията не са изпълнени, като ищецът не е посочил конкретното производство пред СРС и няма изложени факти за това производство, а само твърдения за прекомерна продължителност, за многократни забавяния при администриране, насрочване и извършване на процесуални действия, за липса на ефективна организация и за бездействие на съдебната система, които съдът е счел, че не представляват факти и обстоятелства, респ. че по този начин не се изпълняват дадените указания.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 6/15.01.2019г. по т.д. 6/2017г., ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, тъй като съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни процесуалноправни норми, върху съдържанието на които страните не могат да влияят. Приема се, че, в приложение на чл. 5 от ГПК и чл. 7, ал. 1 от ГПК, съдът следва да извършва проверка на правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания.
Разпечатката съдържа 33 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e99e9919-f7ee-4fe0-acec-7e64b06f1771