Решение № 2538 от 22.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2538 гр. Пловдив, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330115209 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Д. М., чрез пълномощник – адв. Д. М., против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявяват обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за паричен заем Кредирект № ***** г. е недействителен поради неспазване на императивните разпоредби на ЗПК, а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за признаване за установено, че клаузата на чл. 3.10 от Договор за паричен заем Кредирект № ***** г., предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане в размер на 23,40 лева, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради неравноправност, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 34 лева/17,38 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за паричен заем Кредирект № ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.09.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 23,40 лева/11,96 евро, представляваща недължимо платена сума по недействителна клауза за заплащане на такса за експресно разглеждане по Договор за паричен заем Кредирект № ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 09.09.2025 г.

1

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична сума в размер на 150 лева, при ГПР в размер на 49,51 %, ГЛП в размер на 40,05 %, като общият размер възлизал на сумата от 160,60 лева, платима на една вноска. В чл. 3.10 от договора било предвидено, че заемополучателят дължи заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 23,40 лева. По цитирания договор, ищецът заплатил сумата в размер на 150 лева за главница, 10,60 лева за лихва и 23,40 лева за посочената такса.

Според ищеца договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага съображения, че в договора липсвало посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целия срок на кредита или е променлив и нямало посочване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита. Липсвало уточнение какви точно разходи се включват в посочения в договора годишен процент на разходите. С предвиждането за заплащане на допълнителна услуга се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тези суми следвало да бъдат включени в ГПР. С уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, което водело да неоснователно обогатяване за кредитора. Сочи се, че таксата за експресно разглеждане не била включена в ГПР, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. Посочването в договора за кредит на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. В условията на евентуалност се претендира нищожност на клаузата на чл. 3.10 от договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, както и при неспазване на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който се изразява становище липса на правен интерес от предявения установителен иска, както и за злоупотреба с процесуални права предвид наличие на висящи идентични производства между същите страни. По същество се твърди, че претенциите на ищеца за недействителност на процесния договор били неоснователни. Основните параметри на договора били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Наведени са доводи, че договорът за кредит не е недействителен по смисъла на ЗПК и били спазени неговите изисквания. Изтъква се, че кредитополучателят бил запознат с параметрите по правоотношение и е разполагал с възможност в 14-дневен срок да се откаже от договора. Таксата за експресно разглеждане не представлявала задължително условие за отпускане на кредита, а възможност за приоритетно разглеждане на искането, 2 като с нея не се нарушавали изискванията на ЗПК по отношение на формиране на ГПР. Не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като таксата не следвало да бъде добавяна към ГПР, понеже е допълнителна услуга, която не е свързана с усвояването на кредита. Изложеното оборвало твърдението за заблуждаваща търговска практика в сочения от ищеца смисъл, тъй като кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва таксата. Оспорва се твърдението за неравноправност на обсъжданата клауза. По отношение на осъдителния иск не се оспорва, че ответното дружество е получило процесната сума, но се твърди, че договорът и отделните му клаузи били действителни, поради което в полза на кредиторът било налице валидно правно основание да задължи плащанията по договора. По наведените доводи се моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Сити Кеш” ООД, в качеството на заемодател, и В. Д. М., като заемател, е сключен Договор за паричен заем Кредирект № ***** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 150 лева, която следвало да бъде върната на една вноска с падеж 21.04.2023 г. Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 49,51 %.

Посочена е обща сума за плащане в размер на 160,60 лева, такса за експресно разглеждане в размер на 23,40 лева, вноска в включена такса – 184,00 лева.

С доклада по делото, обективиран в определение № 3110/12.03.2026 г., е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че по процесния договор са постъпили плащания от страна на ищеца в размер на 184 лева, както и, че сумата, дължима за заплащане на такса за експресно разглеждане, не е включена в размера на ГПР.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 150 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията 3 на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая в исковата молба са наведени доводи за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която изисква в договора да е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

По отношение на таксата за експресно разглеждане съдът намира, че същата несъмнено попада в приложното поле на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Очевидно е, че в случая се касае за такса, свързана с по-бързото разглеждане на документите за отпускане на заем и се дължи при погасяване на заема.

Прави впечатление, че по този начин кредиторът задължава потребителя да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност /доколкото предоставя кредитно финансиране по занятие/. Дейностите по разглеждане на искането за заем са такива, свързани с усвояването на заема и са присъщи за ответното дружество. От изложеното следва, че разглежданата такса е договорена в нарушение на нормата на чл.

4

10а, ал. 2 ЗПК. Съобразно императивната норма на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението за „такса за експресно разглеждане“ при формиране на ГПР по договора, което е отделено за безспорно по делото. Стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно кредиторът неправилно формира приложимия към договора за кредит ГПР, като включва като разход единствено вземането за възнаградителна лихва, но не и този за “такса за експресно разглеждане ”. Предвид това, то явно е, че ГПР превишава императивно посочения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Впрочем, невключването на вземането за “такса” към разходите по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното и при това неправилно посочване на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.