Решение № 5592 от 07.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5592 гр. София, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20221110152887 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Р. Г. П., чрез адв. Д. М., с която срещу /фирма/ са предявени искове за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3 от договор за предоставяне на гаранция, сключен с ответника на 21.03.2022 г. във връзка с договор за кредит № **********/21.03.2022 г., сключен с /фирма/.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за предоставяне на гаранция, с който се е задължил да заплати възнаграждение на ответника в размер на сумата от 500 лева, платими на равни вноски. Навежда доводи за нищожност на договора поради заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК /доколкото договорът за кредит и договорът за предоставяне на поръчителство били свързани сделки/, както и поради противоречие с добрите нрави. До съда е отправено искане за прогласяване нищожността на процесната клауза от договора на заявените с исковата молба основания.

Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.

Поддържа, че предявяването на процесните искове представлява злоупотреба с права.

Оспорва исковете по основателност, като поддържа, че договорът не противоречи на добрите нрави, нито с него се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посочената разпоредба не е приложима към процесното правоотношение. Искането, отправено до съда, е да отхвърли предявените искове. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач оспорва предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

1

По делото не се спори, а и от представения като доказателство договор за паричен заем № № **********/21.03.2022 г. е видно, че между ищеца Р. Г. П., в качеството на заемател, и /фирма/, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който /фирма/ е предоставило на потребителя сумата в размер на 1000 лева, която ищецът се е задължил да върне на равни вноски в размер 66,66 лв. всяка, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40% и годишен процент на разходите, посочен в договора в размер на 46, 17%.

В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с /фирма/; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да няма неплатени осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 1 066,56 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На следващо място, безспорно е по делото, че на 21.03.2022 г. между Р. Г. П., в качеството му на потребител, и /фирма/, в качеството му на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на /фирма/, с наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 1000 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.

Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 405,44 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 25,34 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.

Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, /фирма/ е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.

Съгласно представения по делото погасителен план по договора за паричен заем № ********** от 21.03.2022 г., общият размер на седмичната вноска, дължима от потребителя, възлиза на сумата от 90 лв., в която е включена и сумата в размер на 2

25,34 лв., представляваща възнаграждение за предоставяне на гаранция.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените в исковата молба основания, а именно че със същия договор, като сключен за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по договор за кредит № ********** от 21.03.2022 г., се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, евентуално че поради накърняване на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливо обогатяване.

В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на потребителя при сключване на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.

Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о., ГК и др.

Следователно и с оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесния договор за предоставяне на гаранция съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност поради заобикаляне със същия на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Публично известен е фактът, доколкото това обстоятелство е обявено по партидата на ответното търговско дружество в ТРРЮЛНЦ, че едноличен собственик на капитала на ответника е /фирма/. Следователно страната по договора за гаранция е дъщерно дружество на кредитодателя по договора за кредит, с оглед което и съдът приема, че между двете дружества е налице положение на контрол и свързаност по см. на ТЗ.

В допълнение на горното съдът намира, че от съществено значение за 3 правилното разрешаване на спора между страните са и обстоятелствата, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение, да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит.

Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи сметка за положението на потребителя, който извън всякакво съмнение има това качество и по двата договора.

Установено е в производството, че между ищеца и /фирма/ е сключен договор за потребителски кредит по отношение на който е приложима правната регламентация на ЗПК. Макар от страна на ответника да се поддържа, че сключеният между страните в производството договор попада извън правния режим на този закон, съдът приема, че се касае за главно и акцесорно правоотношения, които следва да бъдат разглеждани съвкупно по изложените по-напред съображения. Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит. Поради този причина преценката относно действителността на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът обезпезпечава. В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните, закрепени в съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя по договорите за кредит, по които е страна.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.