Решение № 3378 от 04.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3378 гр. Пловдив, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330104803 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба от Ц. П. Я., ЕГН ********** против „Айзаем.БГ“ ООД, ЕИК 203595295, със седалище и адрес на управление: гр. ***************, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № ******** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на такса за допълнителна услуга в размер на 1878,80 лв. /обективирана в Погасителен план към Договор за паричен заем № ******** г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните, бил сключен договор за кредит от ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 2000 лева, при фиксиран лихвен процент от 41,03% и годишен процент на разходите – 49,69%. Съгласно договора – чл. 15 „Неразделна част от съдържанието на настоящия договор, освен приложимите Общи условия е първоначален погасителен план в шрифт 12, който включва данни относно размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски по договора, вкл. относно допълнително дължими суми по други договори, ако са налични такива“. Твърди се, че в настоящия случай според действащия погасителен план по процесния договор за паричен заем, ищецът дължи заплащане на такса за допълнителна услуга в размер на 1878,80 лв., която 1 следва да се престира заедно с месечната погасителна вноска. Посочва се, че ищецът е усвоила изцяло заемният ресурс, като не е изплатила дължимата сума по договора, както и тази за допълнителна услуга. Счита уговорката за заплащане на допълнителна услуга в размер от 1878,80 лв. за нищожна, като неравноправна. Твърди, че липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Посочва, че клаузата има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, като с нея се цели неоснователно обогатяване на ответника, без реално същият да е извършил конкретна услуга, като таксата представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускане и усвояване на кредита, като с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 41,03 % не отговаря на действително приложения, тъй като уговорената такса за допълнителна услуга представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високият лихвен процент нараства и стойността на ГПР, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК.

Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 41,03 %, към който се кумулира вземането, представлява скрита печалба визирана в договора за такса за допълнителна услуга, с която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.

Счита, че чрез уговореното в договора се въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна, като по този начин се заобикаля ограничението на чл. 19, ла. 4 ЗПК при определяне на ГПР.

Клаузата, предвиждаща такса за допълнителна услуга противоречи на добрите търговски практики, като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение, като такава разпоредба е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради невключването на таксата в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният посочва, че не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от такса за допълнителна услуга.

Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща на неверен ГПР води до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

2

Сочи, че не е изпълнено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.

Сочи, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.

Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и в ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от компонентите на ГПР.

С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата от договора за кредит от 25.03.2022 г., сключен с „Айзаем.БГ“ ООД, предвиждащи заплащане на такса за допълнителна услуга, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който признава иска в пълен обем, както фактите, така и недействителността на клаузата за такса за допълнителна услуга. Счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото. Моли да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, а при условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на. чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не се спори, че между страните е сключен Договор за паричен заем №******* г., по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 2000 лева. Съгласно сключения договор за заем страните са уговорили ГПР – 49.69 % и ГЛП – 41.03 %, като е отразено, че общата сума за плащане с включена допълнителна услуга е 4312 лв. Видно от приетия погасителен план към договора за заем месечните погасителни вноски са в размер от по 392 лв. всяка или общо за целия срок на договора 4312 лв. На същата дата 24.03.2022 г. се установява, че ищецът е сключил договор за имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг.

Съгласно условията и сроковете по същия договор ищецът се задължил да заплати на „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД сума в размер на 4312 лв., която следвало да бъде заплатена според погасителния план на равни седмични вноски всяка в размер от по 392 лв. Съгласно чл. 4, ал. 6 от Договора за имуществено 3 проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг между страните било уговорено, че в случай че изпълнителят сключи с възложителя отделно облигационно правоотношение, а именно договор за заем, изпълнителят може да означи размера на задълженията на възложителя по този договор, като ги прибави към общата дължима по договора за заем сума, включително в дължимите отделни вноски, което има цел само и единствено да улесни ищеца при погасяване на своето задължение по двата договора. Приети са като писмени доказателства молба за сключване на договора за имуществено проучване, както и декларация от кредитополучателя, както и Общи условия.

Приет е като писмено доказателство и СЕФ, в който е отразено, че предоставената в заем сума е в размер на 2000 лв., като подлежи на връщане чрез заплащане на 11месечни вноски от по 392 лв. или обща сума в размер на 4312 лв. В СЕФ е отразено, че годишният лихвен процент е 41,03 %, а ГПР е 49,69 %. Не е посочено какви разходи са взети предвид при формиране на ГПР, като видно от общата дължима сума и установеният годишен лихвен процент, отразеният в договора ГПР не отговаря на действителния такъв.

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит.

Ответникът „АйЗаем.БГ“ ООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. С оглед размера на дължимата сума, начислена за допълнителна услуга, съгласно подписания погасителен план, който е близък до размера на предоставената в заем сума -90 %, съдът счита, че клаузата от погасителния план е недействителна поради противоречие с добрите нрави. Освен това на основание чл. 10а от Закона за потребителските кредити кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На 4 основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответното дружество – кредитодател не е имало правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя сума за допълнителна услуга без да е посочен нейния размер в самия договор и в СЕФ и за какво се начислява същата налице е клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от Закона за потребителските кредити, поради което и следва да се приеме, че същата е нищожна. Действително възнаграждението за услугата по имуществено проучване не възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат отново на заемодателя и касаят услуга, изпълнението на която съгласно чл. 3 от съставените от последния ОУ, представлява условие за отпускане на кредита, без практическо приложение извън правоотношенията между страните е, а задължението за оценка на кредитоспособността на потребителя, преди сключване на договор за кредит има всеки кредитор (чл.