Решение № 1312 от 21.07.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1312 гр. Варна , 21.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и трети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Жана Ив. Маркова

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско дело № 20213100501311 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.

Образувано е п о въззивна жалба вх. № 286277/07.05.2021г., подадена от Г. Т. Н., ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Стара планина“ №20, срещу решение №261345/16.04.2021г., постановено по гр.д. № 14408/2020г. на РС - Варна, 31 съдебен състав, с което е отхвърлен предявеният от Г. Т. Н. срещу „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959 със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Витоша“ №89Б , иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на търговското дружество сумите от 9 193,77лв. представляваща неиздължена главница по Договор за потребителски кредит от 14.05.2008г., 1016,30лв. представляваща договорна лихва, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., 723,65лв. представляваща наказателна лихва за просрочени главници, считано от 25.08.2009г. до 06.10.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда - 07.10.2010г. до окончателното плащане на задължението както и 218,67лв. за заплатена държавна такса и 562,40лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, присъдени със заповед №9015/11.10.2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издаден по ч.г.д.№15724/2010г. на Варненски районен съд, XXXIII състав.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно. Сочи се, че по изпълнителното дело е постъпвала ежемесечно сума, но тя не представлява доброволно плащане, а удръжка от работната заплата, поради което не следва това плащане да бъде ценено като признание на задължението. Поддържа се и че тези изпълнителни действия са извършени по прекратен 1 изпълнителен процес, по който последното изп. действие е доброволно плащане от 17.01.2014г., като изпълнителното дело е прекратено по силата на закона. Моли се за отмяна на решението, уважаване на предявения иск и присъждане на сторените разноски. В открито съдебно заседание въззивната жалба се поддържа.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Поддържа се, че преклузивният срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК тече общо, а не самостоятелно за солидарните длъжници. Сочи се, че дори да се допусне, че е настъпила перемпция по отношение на Г.Н., това не се отразява на давностния срок. Обръща се внимание, че до постановяване на ТР 2/26.06.2015г. погасителна давност за вземането не тече. Моли се за потвърждаване на решението. Претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение. В открито съдебно заседание отговорът на въззивната жалба се поддържа.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Съобразно чл.439 ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като искът може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая, е налице образувано изпълнително производство при продължаващо провеждане на принудителното изпълнение срещу ищеца Г. Т. Н., като искът се основава на настъпили факти след влизане в сила на издадена заповед за изпълнение, а именно изтекла в хода на образуваното въз основа на заповедта за изпълнение изпълнителното производство давност, прилагането на която би довело до преустановяване на принудителното изпълнение. Давността не се прилага служебно и за длъжника е налице правен интерес от търсената защита чрез упражняване на възражение за изтекла погасителна давност по исков ред, като е видно и че основанията за това негово възражение се оспорват от взискателя. Поради това, предявеният иск е допустим.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

2

Производството пред РС – Варна е образувано по предявен от Г. Т. Н. срещу „Обединена българска банка“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК за установяване недължимостта на сумите, присъдени със заповед №9015/11.10.2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издаден по ч.г.д.

№15724/2010г. на Варненски районен съд, XXXIII състав, за които вземания е образувано изпълнително дело №20107110402037 по описа на ЧСИ Даниела Петрова - Янкова.

В исковата молба се твърди, че изп. дело е образувано на 16.12.2010г. и не са предприети каквито и да било действия по принудително изпълнение спрямо ищцата. На 17.01.2014г. тя е внесла сумата от 20лв. в кантората на ЧСИ. След тази дата липсват изпълнителни действия, поради което се поддържа, че изп. дело е прекратено по силата на закона на 17.01.2016г., а на 17.01.2019г. вземането е погасено по давност. Именно поради погасено по давност право на принудително изпълнение, се моли за уважаване на предявения иск.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът е направил възражение за недопустимост на производството поради липса на правен интерес. Оспорва иска и като неоснователен. Сочи, че кредиторът многократно е посочвал изпълнителни способи за събиране на вземането си, а длъжниците ежемесечно са правили доброволни вноски, с което е прекъсван давностният срок. Счита се, че срокът по чл.433, ал.1, т.8 ГПК тече общо, а не самостоятелно за солидарните длъжници. Настоява се и че давностният срок е спрян до постановяването на ТР 2/26.06.2015г. по т.д. 2/2013г.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните, че е налице образувано изпълнително дело №20107110402037 по описа на ЧСИ Даниела Петрова – Янкова с предмет оспорените вземания, за които е издадена заповед №9015/11.10.2010г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издаден по ч.г.д.№15724/2010г. на Варненски районен съд, XXXIII състав. Ищецът има качеството на длъжник в изпълнителното производство, а ответникът на взискател. Заповедта за изпълнение е издадена и изпълнителното дело образувано срещу Иван Ангелов Николов и Г. Т. Н. в качеството им на солидарни длъжници.

В приобщените удостоверение изх. №20151/04.09.2020г. и изх. №103/04.01.2021г., издадени от ЧСИ Даниела Янкова, са отразени постъпилите от всеки от двамата длъжници плащания с посочване на дата, размер, начин на плащане и задължено лице.

От материалите по приобщената преписка от изпълнително дело №20107110402037 по описа на ЧСИ Даниела Петрова – Янкова е видно, че същото е образувано на 16.12.2010г.

Отразените плащания в брой в издадените от ЧСИ съдебни удостоверения представляват доброволно внесени суми от длъжниците. На 04.09.2012г. Г. Т. Н. е представила с молба до 3

ЧСИ трудов договор и е отправила искане за запор на трудовото й възнаграждение, въз основа на който впоследствие са събрани суми по изпълнителното дело. По молба на взискателя от 20.07.2016г. е извършена справка за регистрирани трудови договори с Г. Т. Н..

След установяване на съществуващо трудово правоотношение, с постановление на ЧСИ от 04.10.2016г. е наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника Г.Н., като запорното съобщение е връчено на работодателя и въз основа на този запор са извършени удръжки на 31.10.2016г., 29.11.2016г. и 23.12.2016г. На 21.07.2020г. е наложен с постановление на ЧСИ запор върху трудовото възнаграждение на Г.Н., като третото задължено лице е уведомило, че размерът на трудовото възнаграждение обуславя несеквестируемост на дохода. С молба от 07.08.2020г. Г. Т. Н. е уведомила ЧСИ за временна невъзможност да погасява, като е заявила готовност да започне да плаща през м. септември по 50лв.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Спорът пред въззивната инстанция е налице ли са факти, обосноваващи извод за изтичане на предвидената в закона петгодишна погасителна давност по правилата на чл.110 и сл. ЗЗД по отношение на вземанията, за които е образувано изпълнително дело №20107110402037 по описа на ЧСИ Даниела Петрова – Янкова.

По така очертания предмет на спора, съставът на въззивния съд намира следното:

С ППВС №3/18.11.1980г. е дадено тълкуване, че образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и по време на изпълнителното производство давност не тече. С т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, е дадено различно разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС. Решение №170/17.09.2018г. по гр.д. 2382/2017г. на ВКС, IV г.о., е постановено след допускане до касационно обжалване именно по въпроса при наличие на описаните два тълкувателни акта, към кой момент поражда действие отмяната на Постановлението.

Даденият отговор на въпроса е, че извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Изрично е пояснено в решение №170/17.09.2018г., че за разлика от чл.116, б. „б“ ЗЗД, в случаите по чл.116, б. „в“ ЗЗД не свързва действието на прекъсването на давността с резултата от предприетите изпълнителни действия, като е прието, че спирането на давността при образувано изпълнително производство при действието на ППВС 3/1980г. се преустановява едва с прекратяването на изпълнителното производство от 4 съдебния изпълнител.

С Решение №37/24.02.2021г. по гр.д. №1747/2020г. на ВКС, IV г.о., е разяснено още, че перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността.

Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ.