Решение № 2552 от 24.06.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 2552 гр. Варна, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 10 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марина Г.ева при участието на секретаря Димитрина Илк. Димитрова като разгледа докладваното от Марина Г.ева Гражданско дело № 20253110112802 по описа за 2025 година

Пред Районен съд - град Варна е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, от страна на Г. М. Н., ЕГН **********, адрес: град В., с.о. А.№ ** срещу „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ****, адрес: град С., кв.

М.д., ул. „Р.П.К.“ № ** с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение в полза на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК **** срещу за сумите Г. М. Н., ЕГН ********** както следва: главница в размер на 17 506,53 лева /8950,95 евро/, за която сума е издадена Заповед № ***/25.06.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издаден по ч.г.д. № 9182 по описа за 2013 г. на Варненски районен съд Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения, изложени в депозираната искова молба: Въз основа на заповед за изпълнение, издадена по реда на чл. 417 ГПК, ищецът е осъден да заплати солидарно с други лица, сумата от 17 506,53 лева, представляваща дължима главница по договор за овърдрафт №****/23.07.2008г., Анекс №1/29.06.2009г., Анекс №2/17.03.2010г. и Анекс №3/28.07.2011г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 20.06.2013г. до окончателното изплащане на задължението. Заявява, че заповедта е влязла в сила на 25.06.2013 г. Посочва, че правото на принудително изпълнение е погасено по давност. Уточнява, че вземането е цедирано на ответното дружество. Било е образувано изпълнително дело № 2080/2015 г. по описа на ЧСИ Н. Д., което понастоящем е унищожено. Моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с 1 който заявява, че признава предявената искова претенция. Срещу ищеца няма образувани изпълнителни дела като изп. дело № 2080/2015 г. по описа на ЧСИ Д. е прекратено на дата 07.08.2018. След тази дата не е предприемал действия по принудително изпълнение срещу ищеца. Оспорва да е търсил многократно ищеца и да е имал контакт с него. Не може да се очаква кредиторът да прилага служебно давността като ищецът не се позовавал извънсъдебно на изтекла давност за принудително събиране на вземането.

Предвид направеното признание на исковите претенции, счита че не е давало повод за предявяване на исковата претенция и разноските следва да останат за ищеца така както са направени, а в условията на евентуалност да се присъдят минимални такива като прави възражение за прекомерност.

С оглед признанието от страна на ответника относно факта, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение за процесната сума ищецът чрез процесуалния си представител, с валидно учредена представителна власт, видно от представеното по делото пълномощно, л.3 от делото, в първото по делото заседание, е поискал съдът да се произнесе с решение съобразно признанието. С протоколно определение от 18.06.2026 г. съдът е намерил, че са налице предпоставките на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, поради което е прекратил съдебното дирене и е постановил, че ще се произнесе с решение съобразно признанието.

Признатото право не противоречи на закона и на добрите нрави и със същото страната може да се разпорежда, поради което не са налице отрицателните предпоставки на чл. 237, ал. 3 ГПК, препятстващи възможността за постановяване на решение при признание на иска. С оглед изложените мотиви, съдът намира, че исковата претенция следва да бъде изцяло уважена, на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, като мотиви за нейната основателност не следва да бъдат излагани, доколкото настоящото съдебно решение се основава на признанието на исковите претенции – арг. от разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ГПК.

В полза на ищеца следва да се присъдят и сторените разноски в исковото производство, на основание чл. 78 ГПК. Отговорността за разноски е основана на идеята за неоснователно предизвикване на делото и разноските се понасят от ищеца /независимо от изхода на делото/, когато ответникът не е дал повод за образуването на делото и признае иска, аргумент от чл. 78, ал.2 ГПК. В настоящия случай не са налице кумулативно изискваните предпоставки на чл.

78, ал.2 ГПК, тъй като с извънсъдебното си поведение ответникът е дал повод за завеждането на иска. От издаденото постановление от ЧСИ с рег. № 807 и район на действие Окръжен съд – град Варна се установява, че изпълнителното дело е било прекратено, на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК /поради настъпила перемция/. Изложените твърдения от ответника, че не следва да заплаща разноски, се явяват ирелевантни относно разпределение на отговорността на разноските и приложението на чл.78, ал.2 ГПК. Към момента на предявяване на иска по чл.439 ГПК липсват предприети от 2 ответника извънсъдебни действия по връщане на изпълнителния лист, а материалноправното възражение за изтекла погасителна давност на вземанията, за които е издаден изпълнителния лист, не може да бъде упражнено извънсъдебно. Следователно, при съществуваща към момента на завеждане на отрицателния установителен иск възможност кредиторът отново да образува изпълнително производство, с оглед обстоятелството, че е придобил вземането по силата на сключен договор за цесия и предвид наличието на оригинал на изпълнителния лист, не може да се приеме, че ответникът в настоящото исково производство чрез своето извънсъдебно поведение не е станал причина за предявяване на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, поради което не е налице една от кумулативно уредените в чл. 78, ал. 2 ГПК процесуални представки за освобождаване на ответника по иска от отговорността за направените в исковия процес съдебни разноски. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в определение № 3006 от 27.10.2025 г. по ч. т. д. № 2266/2024 г. на второ т.о. на ВКС, определение № 694 от 25.09.2023 г. по 1325/2023 г. на второ т.о. на ВКС и др.

Ищецът претендира адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА. Нормата на чл. 38, ал.2, изр.2 от ЗА посочва, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. При съблюдаване на тази норма следва изводът, че съдът е този, който определя какво следва да е възнаграждението на процесуалния представител, указал безплатна правна помощ. С оглед гореизложените мотиви и при съблюдаване на чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа следва, че дължимото възнаграждение в настоящото производство възлиза на 1010,10 евро.

С Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22 е прието, че чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед на цитираното решение на СЕС, което съобразно чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища, съдът не е императивно обвързан в преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, вкл. и в хипотезата на чл. 38 ЗАдв, с фиксираните в Наредба № 1/09.07.04 г. минимални размери на адв. възнаграждения, и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. В този смисъл и определение № 343/15.02.2024 г. по т. дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т. о.

Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, а възнаграждението следва да бъде 3 определено според предвидените в ГПК обективни критерии: фактическа и правна сложност на делото, обем на извършената от адвоката работа. В този смисъл са Определение № 2948 от 12.06.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 1567/2024 г., Определение № 1570 от 13.06.2024 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 664/2024 г.

В конкретния случай, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия, съдът намира, че възнаграждението следва да е съобразено с обема и съдържанието на предоставената от адвоката правна защита и съдействие.

Същият следва е справедлив, обоснован и съответства на достойнството на професията. С оглед гореизложените мотиви, съдът намира, че следва да определи възнаграждение в размер на 400 евро. Определяне на по-ниско възнаграждение не би изпълнило целта на закона за адекватно възмездяване на положения от адвоката труд, изразяващ се в подготовка на исковата молба, с обективирани в нея доказателствени искания и уточнителни молби, включително и отправяне на искане по реда на чл. 83 ГПК.

Именно в този размер следва да се присъди в полза на процесуалния представител на ищеца възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ като същата следва да се възложи в тежест на ответната страна.

Предвид факта, че съдът определя възнаграждението, неоснователно се явява възражението на ответника за прекомерност на претендираното възнаграждение от страна на ищеца, заявено от страна на ответника.

Възнаграждението следва да се присъди в полза на първоначално упълномощения процесуален представител, а не на преупълномощения.

На основание чл. 78, ал. 6 ГПК съдът следва да осъди ответника да заплати и дължимата в производството държавна такса от 358,04 евро.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 439 ГПК, в отношенията между Г. М. Н., ЕГН **********, адрес: град В., с.о. А.№ ** и „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ****, адрес: град С., кв. М.д., ул. „Р.П.К.“ № **, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение в полза на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК **** срещу Г. М. Н., ЕГН ********** за сумите както следва: главница в размер на 17 506,53 лева /8950,95 евро/, за която сума е издадена Заповед № ***/25.06.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издаден по ч.г.д. № 9182 по описа за 2013 г. на Варненски районен съд

ОСЪЖДА „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ****, адрес: град С., кв. М.д., ул.

„Р.П.К.“ № ** да заплати на адв. П. Й. Н., ЕГН **********, член на Варненска адвокатска колегия, рег. № ******, адрес: град В., бул. „Ц. О.“ № **, ет.**, офис

** сумата от 400 евро, представляваща дължимо адвокатско 4 възнаграждение, определено на основание чл. 38 ЗА

ОСЪЖДА „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ****, адрес: град С., кв. М.д., ул.

„Р.П.К.“ № ** да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – град Варна, сумата от 358,04 евро, на основание чл. 78, ал.6 ГПК

Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните

Съдия при Районен съд – Варна: _______________________ 5