Решение № 41 от 27.02.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. Варна, 27.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20263001000003 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.258 ГПК, образувано по въззивна жалба на Юробанк България АД чрез пълномощника на страната адв.М. И., срещу решение №386/09.10.2025г., постановено по т.дело №704 по описа за 2024г. на Окръжен съд -Варна, единствено в частта, в която са били отхвърлени исковете на банката срещу К. С. М., гр.Варна, за приемане за установена дължимостта на сумата от 390.38 лева, представляващи разликата между приетата за дължима главница и претендирана в общ размер от 34 417.77 лева; за сумата от 1 505.77 лева, претендирани като възнаградителна лихва за периода от 18.04.23г. до 08.01.2024г. и за сумата от 2 198.61 лева, мораторна лихва за периода от 18.04.23г. до 08.01.2024г., произтичащи от договор за потребителски кредит №FL1346529/17.01.2023г., като неоснователни.

В останалата част за сумата от 34 027.39 лева – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 17.01.2024г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК рег.№242/18.01.2024г. и изпълнителен лист по ЧГД №556/2024г. на 25 състав на ВРС, искът е уважен, на основание чл.422 ГПК.

В жалбата си банката -кредитодател оспорва изводите на съда за недействителност на процесния договор за кредит на изложените в мотивите на акта основания – поради посочване на ГПР без конкретизиране на отделните му компоненти, приравнено от съда на липса на този реквизит, съответно водещо до нищожност на договора на основание чл.22 ЗПК.

Въззивникът твърди, че тези изводи на съда са неправилни. Твърди, че при изготвяне и подписване на договора за кредит са спазени изискванията към потребителските договори на СЕС като е бил посочен ГПР и предвижданията, при които същият е изчислен. В случая е бил посочен номинал на ГПР от 7.79% и сумата, която кредитополучателят е следвало да върне -в размер на 46 694.27 лева /чл.3, ал.9 от договора/. Твърди се, че предвижданията са посочени изрично в чл.3, ал.10 от договора при неизменност на лихвения процент, неизменност на датите на плащане до изтичане срока на договора. Към същия е бил изготвен и приложен погасителен план с разбивки на 1 отделните вноски, от който са били видни месечните плащания на кредитополучателя и формирането им. При това положение въззивникът излага, че кредитополучателят е бил наясно с получената в заем сума, дължимата за връщане, дължимите месечни плащания и с поетата по договора икономическа тежест. Твърди се, че именно поради това са изпълнени изискванията към договорите, сключвани с потребители съгласно ЗПК и Директива 2008/48 на ЕС.

Посочва също, че съгласно приетата счетоводна експертиза, дължимият кредит към 20.10.2023г. е в размер на 36 114.16 лева, с главница в размер на 34 417.77 лева; редовна лихва в размер на 1 505.77 лева, за периода от 17.03.23г. до 20.10.2023г. и мораторна лихва в размер на 2 198.61 лева, за периода от 18.04.23г. до 08.01.2024г. Твърди, че по делото са установени релевантните за уважаване на иска обстоятелства, а именно усвояването на кредита от кредитополучателя, изпадането му в забава за плащане на месечните вноски и обявена предсрочна изискуемост. Претендира се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете изцяло ведно с присъждане на разноските за двете инстанции.

С допълнителна молба от 12.11.2025г. въззивникът е отстранил нередовността на жалбата си като е посочил и констатираните очевидни фактически грешки в обжалваната част на решението при изписване датите на претендираните лихви. /крайните дати/.

В срока за отговор на въззивната жалба, връчена на особен представител на ответника на 26.11.2025г., не е постъпило становище.

Съдът констатира, че с решение рег.№467/02.12.2025г., на основание чл.247 ГПК, ОС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в отхвърлителния диспозитив на първоначалното решение, съставляващо предмет на въззивното производство, като: искът за сумата от 1 505.77 лева, претендирани като възнаградителна лихва за периода от 18.04.2023г. до 20.10.2023г. /а не както погрешно е била посочена крайна дата -08.01.2024г./ В съдебно заседание страните не се явяват, не се представляват. Въззивникът е депозирал писмена молба вх.№709/30.01.2026г., с която поддържа жалбата си и претендира уважаване на предявените искове изцяло.

Не е изразено становище по жалбата от насрещната страна, представлявана и редовно уведомена чрез особен предсавител.

За да се произнесе по въззивната жалба съставът на Апелативен съд съобрази характера на предявените искове. Производството е образувано по искова молба на „Юробанк България“АД, чрез адвокат М Ц срещу К. С. М., ЕГН **********, гр. Варна, с която са предявени искове с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК вр. с чл. 415 ал. 1 т.2 от ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ, за приемане за установено, че ответникът дължи сумата от 38 122.15 лева, формирана като сбор от: 34 417.77 лв.главница, 1 505.77 лв.- възнаградителна лихва, за периода 18.04.2023г. – 08.01.2024г. и 2 198.61 лв.мораторна лихва, изчислена за периода 18.04.2023г. – 08.01.2024г., произтичащи от Договор за потребителски кредит №FL1346529/17.01.2023г.

В исковата молба се твърди, че на К. С. М. е предоставен банков кредит, съгласно сключения на 17.01.2023г. договор за потребителски кредит, цитиран по-горе. Съгласно същия, кредитополучателят е ползвал отпуснат кредит в размер на 35 000лв, които е следвало да върне на 96 равни месечни вноски с крайна дата 17.01.2031г. Твърди се, че на 18.04.2023г. кредитополучателят е преустановил плащане на дължимите вноски за главница и лихва, като е изпаднал в забава. Допуснато е просрочие на дължимите вноски за главница и за лихва, считано от 18.04.2023г. С оглед на формираното просрочие банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на дата 20.10.2023г. с връчена покана до длъжника. С поканата е даден срок и възможност на длъжника за доброволно изпълнение, каквото не е последвало, поради което е подадено заявлението по чл. 417 ГПК в Районен съд – Варна за заплащане на сумата от общо 38 122.15 лева, от които: - 34 417.77 лева дължима главница за периода 18.04.2023г. до 08.01.2024г. - 1 505.77 лева, дължима възнаградителна лихва за периода 18.04.2023г. до 08.01.2024г. - 2 198.61 лева, мораторна лихва за периода 18.04.2023г. до 08.01.2024г. Ищецът счита вземането за предсрочно изискуемо, считано от дата 20.10.2023г. - датата на връчване поканата за изпълнение до длъжника. По зоявлението на банката е било образувано ЧГД №556/2024г. на ВРС, по което е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист срещу длъжника К. С. М..

2

Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, с оглед на което са дадени указания на заявителя "ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ"АД да предяви иск за вземането си по реда на чл.422 ГПК. Твърди се, че към датата на подаване на исковата молба длъжникът не е изплатил дължимите суми за лихви, главница, такси и разноски по договора. Освен задълженията, произтичащи от посочения договор, длъжникът дължи и законната лихва за забава от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумите, както и направените разноски.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът К. С. М., чрез назначен особен представител адвокат Ц.

К. Л. от АК-Варна, редовно уведомена, не е подал отговор на исковата молба.

В съдебно заседание ищецът депозира писмена молба, с която поддържа иска си и моли за уважаването му.

Ответникът К. М., не се представлява от назначения му особен представител.

Въззивният съд, въз основа на изложените в жалбата твърдения и доводи, събраните в производството доказателства и съобразно приложимите материални норми, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

При преценка редовността на жалбата съдът намира производството за допустимо – жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез надлежно упълномощения процесуален представител, в преклузивния срок, при интерес в обжалваната част.

Пред въззивния съд не се правят нови доказателствени искания и не се твърдят допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. Съдът намира, че не се налага служебното събиране на доказателства с оглед приложение на императивна правна норма.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл.236 ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими. Решението се обжалва от ищеца единствено в отхвърлителната му част. В останалата част, по отношение на присъдената главница до размера от 34 027.39 лева, ведно със законните лихви от подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното му изплащане, решението е влязло в законна сила.

Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Предмет на настоящото производство е по-ограничен от първоинстанционното, доколкото искът за главницата по предсрочно изискуем банков кредит, е бил уважен и не е предмет на обжалване. Предмет на преценка е валидността на договора, в частност приетата за нищожна клауза относно формиране на ГПР /годишен процент на разходите/ и съответното приложение на чл.22 вр.чл.11, т.10 и чл.23 от ЗПК.

На първо място, в рамките на служебната си проверка за допустимост, настоящият състав констатира допустимост на исковете с правно основание чл.422 вр.чл.415, ал.1, т.2 и ал.4 ГПК, като се основава на приложеното ЧГД №556/2024г. по описа на ВРС.

За да отхвърли частично иска, в обжалваната част, съдът е формирал извод, че договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК, поради което длъжникът следва да върне само чистата стойност, без лихви и други разходи. Този извод е обоснован с представения към заявлението Договор за потребителски кредит №FL1346529 от 17.01.2023 год., съгласно чл.3, ал.9 от който, ГПР е посочен само като цифрова величина, при допусканията (ал.10 на чл.3), че договорът за потребителски кредит ще е валиден за срока, за който е бил сключен и Банката, и кредитополучателят ще изпълняват своите задължения, лихвите и другите разходи са неизменни спрямо техния първоначален размер, че ще се прилагат до изтичане срока на договора, плащанията ще се извършват съобразно датите и условията, изисквани от банката и лихвеният процент и разходите, приложими за целия срок на договора за кредит, са тези с най-ниски стойности. Съдът е 3 приел, че това е достатъчно да се приеме, че договорът не отговаря на императивните изисквания на закона, тъй като не е достатъчно споразумението да съдържа цифровата величина на ГПР, а следва да е ясно кои компоненти са включени в нея. При липса на яснота относно разходите, включени в ГПР /независимо дали фактически ГПР съответства на тези разходи/, потребителят се явява лишен от възможността да извърши свободен пазарен избор, преценявайки други сходни продукти. Този пропуск съдът е приравнил на липса на ГПР, което влече последиците на чл.23 ЗПК.

Доколкото ищецът е търговец по смисъла на §13, т.2 ЗЗП, ответникът има качество потребител съгласно §13, т.1 ЗЗП, а предоставеният кредит има характеристиките на такъв по чл.3, ал.4 вр. чл.4 от ЗПК, по отношение на същия приложение намира Закона за потребителския кредит /обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010г./