Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2205 от 02.04.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 5449/2025
Вид
Решение № 2205
Подписан
02.04.2026
Състав
Василена Дранчовска, Цветомир Милчев Минчев, Петър Иванов Минчев

Цитирани разпоредби

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2205 гр. София, 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Петър Ив. Минчев

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100505449 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 99783/20.03.2025 г. на Л. Т. С., чрез адв. Н.Х., срещу решение № 3314 от 27.02.2025 г., постановено по гр. дело № 5428/2024 г. по описа на СРС, 179 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу К. Т. С. насрещен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на него, че ищецът по насрещния иск е собственик на сграда с идентификатор ***, с функционално предназначение – гараж, брой етажи 1, застроена площ от 52 кв. м. по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-43/18.08.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК – на основание изтекла придобивна давност, като същият е допуснат до делба при равни квоти – по 1/2 всеки.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка не съответства на събрания доказателствен материал. За безспорно се счита изграждането на гаража в съсобствения на страните поземлен имот, завършването на строителството му през 1988 г., както и , че в периода от 1996 г. същият е преустроен в работилница, където до 2018 г. извършва ремонтни, автотенекеджийски и бояджийски услуги. Поддържа се, че ответникът е имал достъп до всички постройки, но не и до гаража, позовавайки се на представения приемо-предавателен протокол от 21.01.2016 г., както и, че е 1 отказвал да го допусне до гаража в продължение на повече от 10 години от датата на построяването му през 1988 г. до настоящия момент, без владението му върху него да е оспорено или смущавано от него, наследодателите им или от трети лица и отказвайки да му предостави ключ и заплаща наем. Позовава се на извършени от него множество действия по стопанисване на гаража – извършване на преустройства, заплащане на консумативи за поддръжка и др., демонстрирайки по този начин и манифестирайки собственическите си намерения спрямо всички в т. ч. и брат си. Допълва, че показанията на разпитаните по делото свидетели безспорно установяват ползването на гаража като работилница, където е развивал собствен бизнес, без да допуска други лица до него. Счита, че първоинстанционният съд е следвало да обсъди констатираните противоречия в част от показанията на разпитаните свидетели, както и, че част от тях са били заинтересовани – синът на К. С., поради което същите е следвало да се ценят по реда на чл. 172 ГПК. По изложените съображения се отправя искане за отмяна на решението в обжалваната част, като вместо него да се постанови друго, с което предявеният насрещен установителен иск да се уважи, а искът за делба по отношение на сграда с идентификатор *** да се отхвърли.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна К. Т. С. не е подал отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание чрез пълномощника си адв. Александрова заявява, че оспорва въззивната жалба, излагайки подробни съображения за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като съображенията за това са следните:

Предмет на предявения насрещен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС е претендираното от Л. Т. С. вещно право върху процесния гараж, представляващ сграда с идентификатор ***, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с адрес: с. Лозен, р-н ****, 2 което той твърди да е придобил по силата на давностно владение, осъществено в периода от построяването му през 1990 г. до предявяване на иска за делба, като в тежест на страната, която се позовава на последиците на давността, е да установи - пълно и главно, че в продължение на 10 години е упражнявала непрекъснато, спокойно и явно фактическа власт върху имота с намерение да го свои, което намерение е противопоставено на ответника по насрещния иск.

Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен – намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната, която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно (да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.

В случая, при съвкупна преценка на доказателствата по делото настоящият съдебен състав напълно споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд за недоказаност по делото при условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на предпоставките за придобиване по давност от страна на Л. С. на допуснатия до делба гараж.

Действително установява се по делото, че строителството на този обект е приключило около 1990 г., след което той е започнал да го ползва с цел извършване на автотенекеджийски услуги, за което свидетелстват показанията на свидетелите Л.К. и Г.Г., които лично са възприели, че гаражът се е ползвал от Л., който се е занимавал с боядисване и изчукване на коли, като тези факти са били потвърдени и от свидетеля Т. С. (син на ответника по насрещния иск), който също е посочил, че чичо му е използвал гаража за ремонт на автомобили, като в тази част показанията на тримата свидетели не само не си противоречат, но и взаимно се допълват. В същото време обаче, анализът не същите не способства за направата на категоричен извод, че осъществената от С. фактическа власт върху гаража е била противопоставена най-напред на неговия наследодател Т. Г., а след смъртта му на 31.01.2014 г. и на другия му наследник по закон К. С.. В тази връзка най-напред следва да се отбележи, че по делото не са ангажирани никакви доказателства относно наличието на твърдяната неформална уговорка между бащата Г. и синовете му за разпределяне на собствените му имоти между тях, сред които е и процесният гараж. Действително установява се, че ищецът по насрещния иск Л. С. е имал значителен принос при изграждане на гаража, в какъвто смисъл са не само показанията на свидетелите Л. и Я.К., които разказват свои непосредствени впечатления, доколкото живеят в съседство и са постоянни жители на селото, без в тази част показанията им да се опровергават от други доказателства по делото, 3 но в същото време налице са данни, че баща му Т. Г. също е участвал при осъществяване на тези дейности. В този смисъл е както разказаното от свидетеля Л.К., който лично е възприел, че Т. е помагал при изграждане на гаража, а от своя страна свидетелят Т. С. също потвърждава, че дядо му е участвал при превозване на арматурата за гаража, като макар в тази част показанията му да не са израз на непосредствените му впечатление, доколкото посочва, че тези факти са му станали известни от него, то видно е, че те се подкрепят и от показанията на свидетеля Л.К., на които въззивният съд дава вяра. В същото време по делото не се спори, че до смъртта си на 31.01.2014 г. наследодателят на страните Т. Г. е живял в процесния имот, без да има данни той да не е имал достъп до гаража, въз основа на което да се направи извод, че ползвайки го за автосервиз, синът му Л. се е противопоставил на собственическите права на баща си, произтичащи от разпоредбата на чл. 92 ЗС предвид липсата на издадени строителни книжа за неговото изграждане. Както се посочи по-горе, по делото не са ангажирани никакви доказателства за наличието на твърдяната неформална уговорка, по силата на която тази част от имуществото на наследодателя Г. да е предназначена за сина му Л.. Отделен е въпросът, че изцяло ирелевантно за възникване на собственическите права върху гаража е кои лица са участвали при изграждането му, респективно кой е бил основният източник на средства за това, още повече, че ищецът по насрещния иск Л. С. не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на твърдението за изтеглен от него и съпругата му младоженчески заем, а още по-малко, че средствата от него са послужили за тази цел. В случая, обстоятелството, че баща му Т. Г. не се е противопоставял на ползването на гаража от сина му Л., не означава, че осъществяваната от него фактическа власт за лични и професионални цели има характер на действия, годни да отблъснат правата му върху построения в собствения му имот гараж и установяващи своене спрямо него. Както се посочи по-горе, по делото няма данни родителите на Л. да са били ограничени в ползването на тази част от имота им в с. Лозен, в който те безспорно са живели до края на живота си. Точно обратното, изрично свидетелят Т. С. посочва, че дядо му е имал достъп до гаража, като в тази част показанията му звучат житейски логично, без да има основание да се счита, че с оглед неговата възраст (към момента на разпита свидетелят е на 37 г.) тези му възприятия не са непосредствено формирани от него, доколкото дядо му е починал през 2014 г.

На следващо място предвид позоваването от ищеца по насрещния иск Л. С. на изтекла в негова полза придобивна давност включително след смъртта на баща си Т. Г., починал на 31.01.2014 г., то приложение в случая следва да намерят разясненията, възприети с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, с които се приема, че при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. Когато основанието за възникването на съсобствеността е наследяване, с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Затова всеки сънаследник е владелец на своите идеални части и държи идеалните части за сънаследниците си. Тогава, за да придобие по давност правото на 4 собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, а при спор за собственост със сънаследниците си, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването на частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. В случая, доколкото съсобствеността произтича от наследяване, ищецът по насрещния иск Л. С. в съответствие с носената от него доказателствена тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК не е установил при условията на пълно и главно доказване конкретни действия, с които е обективирал явно и недвусмислено промяната на държането във владение върху наследената от брат му К. С. 1/2 идеална част от процесния гараж след смъртта на баща им Т. Г.. Установените по делото обстоятелства, че ищецът живее заедно със семейството си в имота на ул. **** в с. Лозен, където е адресно регистриран и ползва процесния гараж като работилница за автомобили, както и установения въз основа на показанията на свидетелите Л.К. и Я.К. факт, че същият е изграден от него с помощта на негови приятели, дори да бъдат ценени като релевантни обстоятелства за твърдяната от него трансформация на държане във владение на притежаваната от брат му 1/2 идеална част, не обосновава извод, че тази промяна е обективирана пред ответника по насрещния иск и съответно е отблъснато владението на последния. Обективирането на намерението за „своене“ на имота пред трети лица в хипотезата, при която придобивното основание на съсобствеността произтича от наследяване по закон (както е в конкретния случай – наследяване от общия наследодател Т. Г.), не е равнозначно и не покрива изискването за „своене“ да бъде обективирано пред собственика/собствениците, тъй като това обективиране е първото и необходимо условие за отблъскване на владението. Действително, няма основание да бъдат кредитирани показанията на свидетеля Т. С. в частта, с която той посочва, че баща му К. също е участвал в изграждането на гаража, тъй като преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, очевидно е, че същите са останали изолирани и не се подкрепят от други доказателства по делото, още повече, че с оглед възрастта на свидетеля към момента на разпита му – 37 г. и отдалечеността във времето на събитията, за които разказва – 19901991 г., не може да се направи извод, че същият е формирал съзнателен спомен за тях.