Определение № 2333 от 15.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2333 гр. София, 14.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Боян Цонев

Членове:

Маргарита Г.ева

Мария Х.а като разгледа докладваното от Маргарита Г.ева Касационно гражданско дело № 20238002102250 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ТиВиТи Пак“ ЕООД, чрез адв. Е. Е., срещу въззивно решение № 478/06.12.2022 г. постановено по в.гр.д. № 204/2022 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1425/17.12.2021 г. по гр.д. № 1148/2021 г. на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу Г. П. Х. иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 302,80 лв. – неустойка по чл. 5.5, вр. чл.

5.1 от допълнително споразумение № ... г., сключено между страните към трудов договор № ... г.

По частна жалба на „ТиВиТи Пак“ ЕООД срещу въззивно определение № 851/20.09.2022 г. по възз.ч. гр.д. № 570/2022 г. на Окръжен съд – Велико Търново, постановено в производство по чл. 248, вр. чл. 274, ал. 2 ГПК, е образувано ч. гр. д.№ 3483/2023 г. по описа на ВКС, което с определение на състава е присъединено за общо разглеждане в настоящото производство.

В касационната жалба са изложени доводи, че въззивното решение е незаконосъобразно, постановено е в нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си към касационната жалба жалбоподателят сочи, че са налице селективните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – недопустимост, очевидна неправилност на въззивното решение и произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК е обосновано с това, че: 1) решението е постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; 2) поради изземване на правомощията на горестоящ или равен по ранг, предходно 1 сезиран със същия спор съд; 3) в нарушение на правомощията си въззивният съд е разгледал непредявен иск.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да отмени хода по същество на делото и да постанови събиране на нововъзникнали/новоузнати доказателства, които страната е доказала, че обективно не е могла да узнае, респ. – да посочи и представи в по-ранен етап на производството; 2) при наличие на висящо производство по частна жалба против определение по чл. 248 ГПК, може ли съдът, сезиран с въззивна жалба против решението, да се произнесе по предмета на частната жалба без да я присъедини за едновременно разглеждане в общо производство.

Досежно основанието по чл. 280 , ал. 2, пр. 3 ГПК се сочи, че решението е очевидно неправилно, тъй като е постановено без съдът да е извършил детайлен анализ на събраните доказателства.

В изложението към частната касационна жалба са поставени въпросите: 1) в случай на подадена въззивна жалба против първоинстанционното решение и подадена частна жалба по чл. 248 ГПК против определение за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, двете производства самостоятелни ли са, респ. подадената частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК подлежи ли на самостоятелно обжалване, или се разглежда в едно производство с въззивната жалба; 2) в случай на подадена въззивна жалба против първоинстанционното решение и подадена частна жалба против определението по чл. 248 ГПК в частта за разноските, дължи ли се отделна държавна такса за частната жалба по чл.

248, ал. 3 ГПК в допълнение на таксата, която е платена за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Твърди се, че приетото от въззивния съд е в противоречие с установената практика на ВКС, като са цитирани съдебни актове на ВКС.

Ответникът по жалбите - Г. П. Х., чрез адв. Р. М., в писмени отговори поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност и на жалбите. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по предпоставките за селектиране на касационната жалба намира следното:

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че между страните е съществувало трудово правоотношение по сключен трудов договор от 13.10.2003 г., като ответникът е изпълнявал длъжността „регионален мениджър продажби“ за територията на Северна България. Във връзка с предмета на дейност на дружеството и извършваната търговия с опаковки и опаковъчни материали, с допълнително споразумение от същата дата страните са уговорили поемането на задължение за неразпространение на конфиденциална за работодателя информация от страна на служителя. По т.5.1 от допълнителното споразумение ответникът се задължил за срока на трудовото правоотношение и пет години след неговото прекратяване, независимо от формата и основанието на прекратяването, да не разкрива пред трети лица каквито и да е данни и информация, свързани с организацията и извършването на дейността на работодателя; информация за доставчиците и клиентите (независимо дали са настоящи или не); информация за реда на организация на заявките, покупките, продажбите, разпространението на стоките и всичко друго, свързано с дейността 2 на работодателя; счетоводна, отчетна и одиторска информация; за организацията на трудовия процес, размера на работната си заплата, както и всяка друга информация, която пряко или косвено е свързана с дейността на работодателя, независимо по какъв начин е получена. Уговорено е (по т.5.5), че в случай на неизпълнение на тези си задължения, работникът дължи на работодателя неустойка в размер на 5 000 лв., но не по-малко от левовата равностойност на 2 500 евро, като работодателят има право на обезщетение за вреди и над този размер. В случая, след приетото изменение на иска, ищецът е претендирал заплащане на неустойка в размер на сумата 5 302,80 лв., поради неизпълнение на поетото от ответника задължение за неразпространение на служебна информация и конфиденциалност, предвидено в допълнителното споразумение. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че не е безспорно установено ответникът да е изнасял поверителна информация за ищеца и за негови клиенти, респ. с каква точно служебна информация е злоупотребил, както и да е отклонявал клиенти на дружеството към други търговци и да е извършвал конкурентна дейност, което да е довело и до финансови загуби за работодателя. Предвид това е прието, че искът за заплащане на неустойка е неоснователен, тъй като не е доказана по безспорен и категоричен начин наличието на пряка причинна връзка между твърдените от ищеца факти и обстоятелства и конкретно виновно поведение на ответника, което да съставлява неизпълнение на задължението му за пазене на служебна тайна и конфиденциалност по т.5.1 от допълнителното споразумение.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от жалбоподателя предпоставки за селектиране на касационната жалба.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятност въззивното решение да е недопустимо – не се установява. Във връзка с недопустимостта като порок на съдебния акт, практиката на ВС и ВКС е константна, че недопустими най-общо са решенията, които са постановени при нарушаване на абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск, както и при десезиране на съда, при произнасяне от страна на въззивния съд по просрочена жалба, по нередовна искова молба и др. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран – разгледал е предявения иск за дължимост на неустойка, уговорена по т.5.5, вр. с т.5.1 от сключеното между страните допълнително споразумение. С постановеното решение претенцията с правно основание чл. 92 ЗЗД е отхвърлена като неоснователна. В този смисъл, така както е очертан от страните предмета на правния спор, не е налице произнасяне по непредявен иск. Обжалваното решение не е недопустимо и като постановено, както твърди касаторът, при наличие на процесуалната пречка по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за разглеждането на спора по същество. Производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК поначало не е с преюдициално значение за основното производство по обжалване на постановеното решение, а обратно – от изхода на делото по основния спор зависи разрешаването на въпроса за отговорността за разноските за двете инстанции. Поради това, в случая нито е налице преюдициалност със значението, което касаторът влага в това си възражение, още по-малко - недопустимост на въззивното решение в хипотезата на несъобразено основание за спиране по чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК, нито 3 става дума за „изземване на правомощия от горестоящ съд“.

Поставените въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неотносими за селективната фаза и не обуславят допускането на касационния контрол. Първият въпрос изразява несъгласието на жалбоподателя с крайния резултат по делото и има хипотетичен характер, доколкото страната твърди, че е доказала, но съдът неправилно е приел, че по делото не са налице нововъзникнали/новоузнати доказателства, които освен това са представени след приключване на съдебното дирене, в срока за произнасяне на решението и при отсъствие на предпоставките по чл.266, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Вторият въпрос касае спора за направените в инстанциите разноски. Той е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК, което има за предмет приетите от въззивния съд правни разрешения по спора по предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД. Отделно, както се посочи и по-горе, изходът на спора е от значение за отговорността за разноски, но обратната връзка не е налице – производството и изходът от спора за разноските да са обуславящи за решението по същество. Въпросът е и некоректно зададен, доколкото въззивният съд се е произнесъл по редовността на частната жалба, каквато проверка той дължи да осъществи, преди да пристъпи към разглеждането на жалбата по същество.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Изложението не съдържа аргументация за наличие на такъв тежък порок на решението, който да е установим пряко от съдържанието на мотивите. А след като и формулираните в изложението правни въпроси не обуславят селектирането на жалбата, то въззивното решение не може да бъде оценено като очевидно неправилно.

Предвид изложеното, не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационния контрол на въззивното решение.

По частната касационна жалба:

С обжалваното въззивно определение № 851/20.09.2022 г. по в.ч.гр.д. № 570/2022 г. на ОС – Велико Търново е потвърдено определение от 11.07.2022 г. по гр.д. № 1148/2021 г. на РС Велико Търново, с което е върната частната жалба на дружеството срещу постановеното определение по чл. 248 ГПК на районния съд от 02.03.2022 г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, поради неизпълнени от страната указания за внасяне на дължимата държавна такса за разглеждането й.

Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че поставените в изложението на касатора въпроси не обуславят допускането на касационния контрол на въззивното определение.

Първият въпрос е неотносим. Вярно е, че съгласно предвиденото в чл. 80, ал. 4 от Правилника за администрацията в съдилищата - не се образуват частни граждански дела по частни жалби срещу определение по чл. 248 ГПК, когато има постъпила въззивна жалба срещу решението. Безспорно е, че при подадена против първоинстанционното решение въззивна жалба и подадена частна жалба по чл. 248 ГПК против определението за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, двете жалби следва да се разгледат от въззивния съд в едно общо производство, а не в отделни. Същевременно, това не 4 означава, че и по двете жалби съдът не извършва дължимата проверка за редовността им съгласно чл. 262, ал. 1 ГПК. В случай, че се констатират нередовности, на жалбоподателя се дават указания за отстраняването им, а при неизпълнение, съответната жалба се връща – чл.

Разпечатката съдържа 31 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e96ec8fb-51e6-4228-b33d-34fa881cc372