Решение № 20 от 20.01.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. София, 20.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов като разгледа докладваното от Елена Арнаучкова Касационно търговско дело № 20248002900721 по описа за 2024 година и, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по делото определение № 2630/14.10.2024г. е допуснато касационно обжалване на решение № 262/03.07.2023г. по възз.т.д.

№ 696/2022г. на Апелативен съд - Пловдив само в обжалваната от ищеца А. Т.

А. част, с която е потвърдено решение № 145/09.06.2022г. по т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Ст.Загора за отхвърляне на предявения от него против ЗК „Лев Инс“ АД, гр.София, частичен иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от смъртта на бащата на ищеца- Т.А.А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г., за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 05.05.2020г. Обжалваното решение е постановено с участието на М. В. К. като подпомагаща ответника страна.

Касационното обжалване е допуснато на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси: 1/За съдържанието на мотивите на въззивното решение и 2/ За приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от 1

ЗЗД във връзка с релевирането и доказването на приноса за увреждането от пострадалия и за изследването и оценката на поведението на всеки от участниците в движението по пътищата при ПТП.

В касационната жалба на ищеца са релевирани основанията за касационно обжалване по т.3 на чл.281, предл.1 и 2 ГПК. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована с доводи за необсъждане на оплакването във въззивната жалба на ищеца, че възражение за съпричиняване, поради управление на велосипеда от пострадалия след употреба на алкохол, не е релевирано в предвидените за това преклузивни срокове и за препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, без да бъде изпълнено задължението по чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на решението чрез подлагане на самостоятелна преценка на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Касаторът поддържа, че е приложена неправилно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Релевира, че при обсъждане на въпроса за съпричиняването на вредите от пострадалия съдът не е взел предвид, че възражение за съпричиняване, поради управление на велосипеда след употреба на алкохол не е направено в преклузивните срокове, като намира, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.147, т.1 ГПК, тъй като от момента на предявяване на застрахователната претенция на 05.02.2020г. до изтичане на срока за отговор на ИМ застрахователят е имал възможност да се запознае с материалите по ДП по реда на чл.107 КЗ, съответно да узнае за наличието на алкохол в кръвта на пострадалия, и да структурира и конкретизира възраженията си в ОИМ.

Поддържа, че изводът за 50% принос на пострадалия не кореспондира с възприетия и от двете инстанции механизъм на ПТП и доказателствената съвкупност по делото, от която според ищеца е безспорно установено, че единствена причина за настъпване на произшествието е виновното поведение на засатрахования водач, конкретната пътна обстановка не е изключвала движение по платното на велосипедист, поради което застрахованият водач е имал задължение да го предвиди и да се движи с повишено внимание, застрахованият водач е управлявал с концентрация на метамфетамин в кръвта, поведението на пострадалия велосипедист е било технически правилно и той не е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП, като не е бил длъжен да предполага, че движещият се след него водач няма да го забележи.

Според ищеца изводът за 50% принос на пострадалия е извършен при 2 изолирано и превратно тълкуване на заключението на СМЕ по делото, без да бъде съобразено, че според вещото лице в случая няма никакви данни как алкохолното опиване влияе на конкретното лице и по делото няма доказателства как употребата на алкохол се е отразила върху жизнените функции и поведенческите особености на пострадалия. Според ищеца въззивният съд не е обвързал изложените от вещото лице принципни положения с останалия събран доказателствен материал и по-конкретно с механизма на ПТП. Релевира, че при определяне на степента на съпричиняване не е извършена съпоставка между тежестта на нарушенията на застрахования водач и на пострадалия, за да се установи действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за произшествието. Намира, че в случая ТР № 1/2014г. на ОСТК, на което се е позовал въззивният съд, е неотносимо.

Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на иска в пълния предявен размер. Претендира за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

Не са постъпили в срок отговори на касационната жалба от ответника ЗК „Лев Инс“ АД, гр.София, и от неговата подпомагаща страна М. В. К..

В откритото съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Първоинстанционното производство, т.д.№ 1212/2020г. на ОС - Стара Загора, е образувано по предявения от А. Т. А. против ЗК „Лев инс“ АД, гр.

София, иск, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от смъртта на баща му - Т.А.А. при ПТП, настъпило на 29.01.2020г. Предявеният иск е частичен за вземане за обезщетение в размер на 150 000лв., представляващо част от общо вземане за обезщетение в размер на 180 000лв. Претендирано е присъждане на законната лихва върху сумата 150 000лв., считано от 05.05.2020г.(след изтичане на срока за произнасяне по застрахователната претенция, заведена на 05.02.2020г.) до окончателното изплащане.

С първоинстанционното решение искът е частично уважен до размера от 75 000лв., ведно със законната лихва, считано от претендирания момент 3 05.05.2020г. до окончателното изплащане на сумата, съответно - частично отхвърлен за размера над 75 000лв. до предявения размер от 150 000лв.

Първоинстанционният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000лв. По релевираното възражение, с правно основание чл.51, ал.2 ЗЗД, е намерил, че то се основава на факта, че пострадалият е управлявал велосипед с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда. Основателността на това възражение е обоснована с установената от заключението на СМЕ по делото концентрация на алкохол в кръвта на пострадалия от 2.55 промила, съответстваща на тежката степен на алкохолно опиване, и подробно описаните от вещото лице характеристики на състоянието на тежка степен на алкохолно опиване. Прието е, че пострадалият е нарушил разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП, управлявайки велосипеда след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила, с което е допринесъл за вредоносния резултат. Посоченото противоправно поведение на пострадалия е съпоставено с приетото за установено противоправно поведение на застрахования водач на влекача, изразяващо се в технически неправилно избрана скорост на движение (нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП), в движение със скорост, по-висока от максимално допустимата и разрешената извън населено място от 70 км/ч (нарушение на чл.21, ал.1 ЗДвП) и в управление на товарния автомобил след употреба на наркотични вещества или техни аналози (нарушение на чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП). Направен е извод, че двамата участници в ПТП имат еднакъв принос, поради което определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е намален наполовина.

Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби и от двете главни страни, с които първоинстанционното решение е обжалвано изцяло. В проведеното по делото открито заседание на 25.01.2023г. подпомагащата ответника страна М.

К. се е присъединил към въззивната жалба на ответника.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил, че очертаните от въззивните жалби спорни въпроси касаят съпричиняването от пострадалия на уврежданията му и неговата степен и размера на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Споделил е установения от първоинстанционния съд, въз основа на заключението на САТЕ с в.л. Т.П., механизъм на ПТП. Приел е, че ПТП е настъпило в резултат единствено на противоправното поведение на застрахования водач на 4 тежкотоварната композиция, като по делото липсват доказателства пострадалият велосипедист с конкретни свои действия пряко да е допринесъл за настъпване на произшествието. Споделен е и изводът, че с конкретните си действия пострадалият велосипедист е допринесъл за собственото си увреждане, като приносът му се състои в самото му присъствие на републиканския път, управлявайки велосипед в тъмната част на денонощието в тежка степен на алкохолно опиване, с концентрация на алкохол в кръвта 2.55 промила, като поведението му е било крайно рисково, опасностите са били неоправдано игнорирани, като поетият риск не само за него, но и за останалите водачи на ППС по републиканския път, се е реализирал. Намерил е, че случаят е аналогичен с хипотезата, разгледана в т.7 от ТР № 1/2014г. по по тълк.д.№ 1/23014г. ОСТК. Въззивният съд се е позовал на житейското предположение, че велосипедист, който не е в тежка степен на алкохолно опиване, „все пак би чул, някак усетил и разбрал, че зад него идва шумна тежкотоварна композиция и би опитал да се изнесе, да се дръпне в установено наличния на това място банкет“, а в случая пострадалият не е имал никаква реакция и е продължил да се движи на немалко разстояние (ок.1.4 м - 1.50м.) от намиращата се в дясно от него граница на пътното платно, точно пред застигащия го влекач. При съпоставка на противоправното поведение на двамата участници в ПТП въззивният състав е намерил, че те в еднаква степен са станали причина за настъпване на вредоносния резултат. По всички тези съображения е споделен изводът на първоинстанционния съд, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000лв. следва да се намали наполовина.

По въпросите, обусловили допускането на обжалване:

1.По процесуалноправния въпрос за съдържанието на мотивите на въззивното решение:

Съгласно даденото тълкуване в т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, което е актуално и при сега действащия ГПК, дейността на въззивната инстанция е аналогична с тази на първата, имаща за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред двете инстанции фактически и доказателствен материал по делото и прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготвя собствени мотиви. Това 5 тълкуване е доразвито с Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е изяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, следва да обсъди и да се произнесе по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора по чл. 267 ГПК доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора. Въведената с чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционното решение в случай на потвърждаването му като правилно не освобождава въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. В този смисъл е и последователната практика на ВКС по приложението на чл. 272 ГПК, формирана по реда на чл. 290 ГПК.

Разпечатката съдържа 32 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e95c8837-2174-490c-b5c0-91ecd7349585