Решение № 70 от 26.02.2026, Окръжен съд - Смолян

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. Смолян, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Хр. Маргаритов

Членове:

Петранка Р. Прахова

Зоя Ст. Шопова при участието на секретаря Виляна Р. Ризова като разгледа докладваното от Петранка Р. Прахова Въззивно гражданско дело № 20255400500611 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С Решение № 151/12.09.2025 г. по гр. д. № 417/2024 г. Девински районен съд е приел за установено по отношение на В. Н. С. и С. Н. С.-М., че Г. Ш. Х. е собственик по давностно владение с начало 2011 г. на ПИ *** с площ от 143 кв.., находящ се в гр. Д., ул. „Б.“ № *; ответниците са осъдени да заплатят на ищцата деловодни разноски в размер на 1 000 лева.

Това решение се обжалва пред Смолянски окръжен съд от ответниците В. Н. С. и С. Н. С.-., чрез пълномощник адв. В. М., с оплаквания, че е недопустимо, алтернативно неправилно.

Във въззивната жалба се прави позоваване на разпоредбите на чл.

299 ал. 1, във вр. С чл. 298 ал. 1 от ГПК предвид влязлото в сила Решение № 234/11.11.2024 г. на РС – Девин.

Твърди се, че съдът не е взел предвид всички доказателства по делото, конкретно – Постановление за отказ за образуване на досъдебно производство на РП – Девин от 11.02.2025 г. Според жалбоподателите от това постановление се установява, че достъпа на жалбоподателите до процесния имот не е ограничаван по никакъв начин, както и че оградната мрежа не е поставяна в техния имот.

Твърди се, че ищците не са демонстрирали намерение за своене, не са предприемали действия за установяване на фактическа власт в противоречие с правата на жалбоподателите, не са изграждали ограждения 1 или други трайни подобни в имота на ответниците. Според жалбоподателите в случая липсва един от съществените елементи за осъществено давностно владение – явно противопоставяне на владението спрямо собствениците.

Твърди се, че жалбоподателите са посещавали процесния имот свободно и без каквито и да било пречки от страна на ищцата, което изключва възможността за наличие на открито, несъмнено и явно владение.

Във въззивната жалба се сочи, че от доказателствата се установява, че ищцата е ползвала имота въз основа на устна уговорка с майката на жалбоподателте, допускаща временно ползване, но не и придобиване с намерение за своене; ищцата потвърждава тази уговорка, което напълно изключва възможността за придобиване по давност, тъй като липсва необходимия външен израз на воля на владение като собственик и демонстрация на отношение към имота като към свой; ищцата е била единствено държател на част от процесния имот.

Излагат се доводи в жалбата, че завладяването и промяната на намерението за своене следва да се манифестира явно пред собствениците и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им. Прави се позоваване на съдебна практика, приемаща, „че при липса на действия, които безсъмнено да отричат правата на собственика, промяна в намерението за упражняване на фактическа власт е скрита и не могат да настъпят последиците по чл. 79 ал. 1 от ЗС.

Твърди се, че съдът се е позовал единствено на свидетелите на ищцовата страна, като не е отчел възможната им пристрастност.

С въззивната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение; претендират се разноски.

В срок е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищцата Г. Ш. Х., чрез пълномощник адв. Ж. Ч., с който се оспорва жалбата като неоснователна.

В отговора се твърди, че не е налице пререшаване на друго дело, тъй като настоящото е за давностно владение за друг период от време, след предходното решение.

Твърди се, че свидетелските показания установяват площта на имота, границите, периода на владение, както и демонстративно намерение за своене. Твърди се, че е налице отблъскване на владението на действителния собственик чрез ясно демонстриране на владение. Според въззиваемата свидетелските показания са обективни и безпристрастни.

С отговора се прави искане да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно и обосновано; претендират се разноски.

В съдебно заседание за жалбоподателите пълномощникът им адв.

В. М. поддържа въззивната жалба.

Въззиваемата чрез пълномощник адв. Ж. Ч. оспорва въззивната жалба.

Смолянски окръжен съд намира въззивната жалба за процесуално допустима като депозирана в законно установения срок от 2 надлежна страна, ДТ е внесена, а по същество съобрази следното:

Ищцата претендира да е придобила собствеността на ПИ с идентификатор *** по силата на давностно владение за времето от 01.06.2011 г. до 2024 г., което давностно владение се изразява в непрекъснато засяване със земеделски култури.

Неоснователни са доводите за недопустимост на иска. С Решение № 234/11.11.2011 г. по гр. д. № 190/2011 г. на РС – Девин е отхвърлен иск на Д.

Н. Х. /съпруг на сегашната ищца Г. Х./ да бъде признат за собственик на същия имот по силата на давностно владение. Не е налице хипотезата на чл.

299 ал. 1 от ГПК, тъй като настоящото производство касае друг период на твърдяно давностно владение.

Установява се, че ищцата е собственик на ПИ с идентификатор ***, граничещ на изток с процесния имот.

За установяване на претенцията ищцата пред районния съд е ангажирала свидетелски показания на лицата Д. С. Д. и И. С. С..

Свидетелят Д., собственик на съседен на процесния имот, твърди, че от 2010 – 2011 г. е виждал само ищцата и съпруга й в процесния имот, който засаждат с картофи и фасул.

Свидетелят И. С. дава показания, че ищцата облагородява от 2010 – 2011 г. процесния имот, засажда го, чисти го и не е занемарено; от 2010-2011 г. не е виждал друг в процесния имот. Свидетелят твърди, че “на времето си спомня, че някои предявяваха претенции, но не знае за какво“.

Пред районния съд е представено Постановление на Районна прокуратура – Девин от 11.02.2025 г., в което се сочи, че при оглед на полицейските служители на процесния имот при проверка с оглед установяване данни за извършено престъпление по чл. 323 ал. 1 от НК, е установено, че в процесния имот има стърчащ каменен зид от стара паднала постройка, като от двете страни на този зид всичко е обрасло с храсти и повет.

Поради това и на основание чл. 267 ал. 2 от ГПК въззивната инстанция изслуша отново свидетелите, разпитани пред районния съд.

В показанията си пред въззивната инстанция свид. Д. уточнява, че в процесния имот има и част, обрасла с бурени, като според него по-голяма е частта, обработвана от ищцата, а по-малка е тази, обрасла с храсти и бурени.Свидетелят сочи, че ищцата му казала за това място от около 100 кв.м.

„Дадоха ми го, работя го“, като не е питал кой го е дал и защо. По-нататък свидетеля уточнява, че имота се обработва до средата, започвайки от северната страна.

В показанията си пред въззивната инстанция свид. С. твърди, че ищцата ползва процесния имот от 2011 г. до 2024 г. Свидетелят не може да каже дали спорния имот има подпорна стена, имота на ищцата има.

Свидетелят твърди, че целия спорен имот се обработва от ищцата. Свидетелят сочи, че имота ищцата го има от С.и, като не знае дали те са й разрешили да 3 ползва, дали са й го подарили. Свидетелят сочи - „просто е даден да се ползва, да се обработва и засажда“ – така знае.

Настоящата инстанция намира, че от депозираните пред настоящата инстанция показанията на свидетелите Д. и С. се установява на първо място, че ищцата не обработва целия спорен имот. Свидетелят Д. уточнява, че част от процесния имот е необработваема, защото е обрасла с бурени и храсти /обстоятелство, което се сочи в Постановлението на РП – Девин/. Първоначално свид. Д. сочи, че обработваемата част е по-голяма – около 100 кв.м., впоследствие сочи, че по-скоро обработваемата част е някъде до средата на имота.

От друга страна, се установи, че свид. С., поне според заявеното пред въззивната инстанция, не е запознат добре с особеностите и характеристиките на спорния имот. Свид. С. сочи, че не може да каже дали има храсти в имота – обстоятелство, посочено като безспорно от другия свидетел. Не би могло да се приеме, че свид. С. познава спорния имот, след като не може да посочи дали този имот има подпорна стена. Свид. С. твърди, че ищцата обработва целия спорен имот, докато в същото време свид. Д. сочи, че ищцата обработва част от имота – тази без храсти и бурени.

Същественото в случая е, че и двамата свидетели сочат, че имота е даден на ищцата от С.и – да се ползва, да се обработва и засажда.

При така установеното от свидетелите Д. и С. според настоящата инстанция следва извод, че не се установява ищцата да е осъществявала владение върху процесния имот с намерение за своене. Установява се, че ищцата не обработва целия имот, а около половината от него според соченото от свид. Д.. Това е безспорно установено, тъй като останалата част е буренясала и с храсти, което сочи, че през продължителен период от време тази част от имота не е обработвана. Не се установи между имота на ищцата – ПИ с идентификатор *** и процесния – ПИ с идентификатор ***, да има отграничение – ограда, зид или друга очертана граница- обстоятелство, което е спомогнало ищцата да разширява засажданата от нея площ в имота на ответниците, спомогнато и от тяхното продължително отсъствие.

С оглед заявеното от двама свидетели, че знаят от ищцата, че имота й е даден от С.и, не се установява и владение на процесния имот от ищцата с намерение за своене. Ищцата не е демонстрирала такова намерение за своене, след като и на ангажираните от нея свидетели това не е известно – те не знаят как „точно й е даден имота“, но също така сочат, че „е за обработване“, - т.е. за ползване. В тази част показанията на свидетелите потвърждават соченото в отговора на исковата молба, че майката на ответниците е предоставила на Д. Х. /съпруг на ищцата/ ползването на част от имота за засаждане на земеделски продукти.

Поради това се налага извод, че ищцата е държала част от процесния имот, но не като свой, а като предоставен й от наследодателката на 4 ответниците. Поради това упражняваната от ищцата фактическа власт върху част от имота не е владение по смисъла на чл. 68 ал. 1 от ЗС. В случая самите свидетели, ангажирани от ищцата, установяват обстоятелства, оборващи презумпцията на чл. 69 ал. 1 от ЗС. Защото на първо място не се установява ищцата да е владелец, тя е държател. На второ място, ангажираните от ищцата свидетели сочат, че имота й е предоставен от С.и – „да го обработва“ – т.е. не е дарен, не е продаден, а ищцата го ползва с разрешение на С.и – наследодателката на ответниците. Не е налице изоставяне на имота на ответниците и дезинтересиране от тяхна страна. Установява се, че те имат уговорка с тяхна близка да „наглежда“ имота, поради което и тя в края на 2024 г. констатира, че на имота е поставена оградна мрежа, поради което и уведомява ответниците и те депозират жалба, по която е извършвана проверка с оглед данни за престъпление по чл. 323 ал. 1 от НК.

С оглед гореизложеното не се установява спрямо ищцата да е настъпила хипотезата на чл. 79 ал. 1 от ЗС. Защото се установява десет годишен период, но в този период не се установява владение на част от спорния имот, а държание, както и защото това държание е със съгласие на ответната страна и не се установява намерение за своене, още повече и то да е демонстрирани пред трети лица и пред собствениците. В тази връзка показателно и е посоченото в Постановлението на РП – Девин становище на ищцата, че поставила оградна мрежа на спорния имот, за да не влизат животни в нейния имот и да не падат боклуци на пътя, а не с цел да загражда чужд имот.Т.е. ищцата сама сочи, че смята процесния имот за „чужд имот“.

Предвид гореизложеното така предявения иск за собственост по силата на давностно владение е неоснователен и недоказан, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено и се постанови отхвърляне на иска. С оглед този изход от спора следва въззиваемата да бъде осъдена да заплати на жалбоподателите деловодните разноски за двете инстанции в размер на 66, 75 евро – 14, 01 евро за ДТ и 52, 74 евро депозит за свидетели, за които разноски са представени доказателства.