Решение № 231 от 02.02.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Бургас, 02.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело № 20252120106357 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството e образувано по искова молба на К. И. Н. против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с която са предявени установителен иск и осъдителен иск срещу всяко едно от дружествата.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с който дружеството на първо място заявява, че установителният иск срещу него е недопустим, тъй като липсва правен интерес за ищеца. По съществото на спора изразява становище, че исковете са неоснователни, защото договорът за кредит не е нищожен. Този ответникът не оспорва, че в ГПР по договора за кредит се включва само „лихвеното задължение“, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателя към момента на сключване на договора.

В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба от „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с който дружеството на първо място заявява, че установителният иск срещу него е недопустим, тъй като липсва правен интерес за ищеца. По съществото на спора изразява становище, че исковете са неоснователни, защото договорът за предоставяне на поръчителство/гаранция е действителен.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Преди първото по делото съдебното заседание, ищцата депозира становище, с което моли исковете да бъдат уважени и да бъдат присъдени разноски на страната.

Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На *** г. между „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството на заемодател, и К.

И. Н., в качеството на заемател, е сключен договор за паричен заем № *** (за краткост Договора), според който: заемната сума е в размер на 1000 лева; срокът на заема в седмици е 30, а броят на погасителните вноски – 15, всяка в размер на 76,27 лева; фиксиран годишен лихвен процент по кредита – 45 %; годишен процент на разходите (ГПР) по кредита – 54,56 %, в който се включва само договорната лихва; общата дължима сума, която включва главница и възнаградителна лихва, е в размер на 1144,05 лева.

1

Според чл.4 от Договора заемателят се задължава в срок от три дни от сключване на Договора да предостави на заемателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които отговарят на конкретни условия; банкова гаранция за сумата в размер на 1144,05 лева; одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Договорът е обезпечен чрез сключен на 20.03.2025 г. договор за предоставяне на гаранция № *** между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД (гарант) и К. И. Н. (потребител) – за краткост Договор 2. Според Договор 2 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 565,95 лева, платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 37,73 лева, които съвпадат като брой и падеж с погасителните вноски по Договора. Според Договор 2 потребителят възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора по Договора, като условие за извършване на плащане по гаранцията от гаранта към бенефициера („ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД) е получаване на надлежно подписано от бенефициера искане, в което последният декларира, че длъжникът не е изпълнил своевременно някое от паричните задължения по Договора. Според Договор 2 кредиторът е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението на гаранта.

Според заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза по двата договора ищцата е платила общо сумата от 1348,88 лева, с които са погасени: главница – 1000 лева; възнаградителна лихва – 67,74 лева; поръчителство – 266,14 лева; такса просрочие – 15 лева. Експертът посочва, че всички плащания са направени към кредитора „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, като при постъпване на дължими суми към „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД същите се осчетоводяват в счетоводството на кредитора като задължение, а гарантът осчетоводява сумите, които следва да получи, като очакван приход. Сумите се превеждат/прихващат през следващия месец, с което се уреждат отношенията между двете дружества. Тъй като последната платена от ищцата сума от е май 2025 г., то следва, че към настоящия момент платената сума от 266,14 лева е получена от гаранта.

По доказателствата:

Така описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, както и на заключението на вещото лице по назначената съдебно-икономическа експертиза.

По правото:

Предявеният против ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД установителен иск е с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, а предявеният срещу този ответник осъдителен иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Предявеният против ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД установителен иск е с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, а предявеният срещу този ответник осъдителен иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

По допустимостта на установителните искове:

Според решение от 23.11.2023 г. на СЕС по дело С-321/22 член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза.

На следващо място, ищцата твърди в исковата молба, че е платила по Договора сума 2 в размер на 1332,88 лева, която е по-ниска от общата дължима сума по него, заедно с дължимото възнаграждение за предоставената гаранция. Следователно, е възможно да бъде търсено изпълнение от ищцата на „остатъка“ от задължението в бъдещ момент, ако договорите (за кредит и за предоставяне на поръчителство) не бъдат обявени за недействителни, защото мотивите на съдебното решение нямат задължителна сила (само диспозитивът има), а за нищожността на договорите съдът ще се произнесе само в мотивите, ако не е предявен установителен иск за прогласяването й.

Ето защо установителните искове са допустими.

По исковете срещу ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД съдът намира следното:

Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Формално е изпълнено изискването и ГПР е посочен в Договора, но размерът му не е правилно определен, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, което възнаграждение потребителят е длъжен да заплаща разсрочено на всяка падежна дата на кредита, независимо от това дали погасява редовно кредита си. След като Н. избира да предостави обезпечение чрез сключване на договор за предоставяне на гаранция, какъвто е настоящият случай, то възнаграждението по този договор несъмнено представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и на основание чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде включено при изчисляване размера на ГПР.

Според решение на съда на ЕС от *** г. по дело *** разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, което води до увеличаване на общия размер на дълга, следва да бъде включено в ГПР по Договора, което очевидно не е сторено. Така Договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент – в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда на ЕС. Ето защо и на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК Договорът е недействителен, поради което потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита по силата на чл. 23 от ЗПК – аргумент от решение на съда на ЕС от *** г. по дело ***.

Установи се, че ищцата е заплатила в полза на това дружество по Договора сума за възнаградителна лихва в размер на 67,74 лева и такса просрочие в размер на 15 лева, които са платени без основание, поради което осъдителният иск следва да бъде уважен за сумата от 42,30 евро (82,74 лева) и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 93,03 евро (181,96 лева).

По исковете срещу ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД съдът намира следното:

Според решение на съда на ЕС от *** г. по дело *** съдът може да извършва преценка за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, при положение че потребителят е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е избрано от кредитора лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по 3 заем, какъвто е процесният случай. С доклада по делото съдът указа на страните, че на основание чл.7, ал.3 от ГПК следи служебно за неравноправни клаузи в договора за кредит и в договора за предоставяне на гаранция.

Договор 2 е сключен в нарушение на изискването на чл.143 от ЗЗП, тъй като уговорката, свързана със сключването му, е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договор 2 предвижда, че гарантът е длъжен да заплати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за паричен заем, но само при поискване от страна на кредитодателя. Кредитодателят обаче не разполага с право на иск против гаранта, тъй като Договор 2 има действие само във вътрешните отношения между страните по него съгласно чл. 21, ал. 1 ЗЗД. В този смисъл, уговореното възнаграждение по Договор 2 се дължи, независимо дали ще бъде „поискано“ от гаранта да плати задължения на длъжника по Договора, като размерът на възнаграждението е повече от половината от размера на кредита. Клаузата за възнаграждение на гаранта не е индивидуално уговорена, тъй като е определена предварително. Нещо повече, няма никакви разяснения в договора как се определя възнаграждението и защо трябва да бъде точно в този размер.

Налага се изводът, че са нарушени изискванията на добросъвестността и възлагане в тежест на потребителя на допълнителни разноски, свързани с отпускане на кредита и повишаващи, в противоречие със законовото ограничение (чл.19, ал.4 от ЗПК), размера на дължимите разходи по кредита.

Предвид това Договор 2 е недействителен на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.

Ищцата е заплатила по Договор 2 сума за възнаграждение в размер на 136,08 евро (266,14 лева), която е платена без основание, но осъдителният иск е предявен за сумата от 77,16 евро (150,92 лева), поради което следва да бъде уважен само за претендираната сума.