Решение № 4193 от 01.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4193 гр. София, 01.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Добромир Ст. Стефанов при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско дело № 20241100509872 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от В. Н. К., ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Д., срещу решение № 10314 от 30.05.2024 г. по гр. дело № 39157/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 161-ри състав, с което е отхвърлен предявеният от В. Н. К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу Д. З. Р., ЕГН **********, за сумата от 4000 лева, претендирана по договор за заем от 21.10.2022 г.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. В нарушение на процесуалните правила съдът бил допуснат до разпит свидетели на ответника. СРС неправилно бил приел, че преведената сума представлявала плащане по два устни договори за изработка. В нарушение на процесуалните правила, разпитаните свидетели били допуснати по инициатива на съда. Съдът не изследвал хипотезата на чл. 55 ЗЗД. Не било обърнато внимание, че отношенията между ищеца и ответника били между физически лица, а свидетелските показания касаели юридическо лице, което не било страна по делото. Искането към СГС е решението да бъде отменено като предявеният иск бъде изцяло уважен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият Д. Р. не е подал отговор на въззивната жалба.

Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната 1 жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

По същество жалбата е неоснователна.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

В исковата молба се твърди, че на 21.10.2022 г. ищецът е превел чрез „Изипей“ на ответника сумата от 4000 лева съгласно сключен между тях договор за заем. Страните не били договорили срок за връщане на заетата сума. От месец март 2023 г. ищецът започнал да иска от ответника да му върне дадения заем, но това не се случило.

Правната квалификация на иска се определя служебно от съда и се извежда от твърденията на ищеца по фактите на спорното право и от искането за защита. Правилно СРС е квалифицирал иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, съгласно който с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Ищецът не е въвел твърдения и петитум в исковата молба, които да обуславят разглеждане на претенцията по чл. 55 ЗЗД. Ето защо, в съответствие с принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, възражението на въззивника в тази насока е неоснователно.

Фактическият състав на иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД се състои от доказване на следните обстоятелства: 1) постигане на съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за пълно и главно доказване на тези обстоятелства носи ищецът.

Страните не спорят, че на 22.10.2022 г. ищецът е превел на ответника по „Изипей“ сумата от 4000 лева. В съдебно заседание от 26.02.2024 г. ответникът изрично потвърждава, че е я получил.

Спорът в настоящото производство е фокусиран по въпроса за основанието за извършеното получаване на процесната сума – според ищеца тя представлявала заемни средства, докато ответникът твърди, че сумата представлявала възнаграждение за извършена работа.

За доказване на твърдението си, че получената от ответника сума от 4000 лева е в изпълнение на сключен между страните договор за заем, ищецът е ангажирал само едно доказателство – разписка № 0100016945238058 от 2

21.20.2022 г. От този документ се установява, че на тази дата ищецът е изпратил на ответника чрез платежната система на „Изипей“ АД сумата от 4000 лева. Като основание за превода е посочено „заем“. Разписката е подписана от ищеца и служител на дружеството.

Основанието за превода се посочва от неговия наредител. В тази й част, разписката има характер на частен документ по смисъла на 180 ГПК и представлява доказателство, че изявлението е направено от подписалото я лице. Разписката удостоверява изгодни за ищеца факти и се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото. По делото няма доказателства, които да установяват съгласието на ответника, че е получил сумата в резултат на сключен договор за заем с ищеца и съответно се е задължил да му я върне.

Фактът на получаването й не може да се тълкува като такова съгласие, защото ответникът по никакъв начин не може да възрази срещу посоченото в платежното нареждане основание за превода, поради което то не го обвързва.

В казуса намира приложение правното разрешение, дадено в Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. дело № 134/2010 г., IV г. о. В него е отбелязано, че не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго, става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането, не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните са сключили договор за заем.

По тези съображения, СГС намери, че ищецът не е успял да проведе успешно пълно доказване на възложеното в негова тежест обстоятелство, че между страните е бил сключен договор за заем за сумата от 4000 лева.

Ангажираното от него единствено доказателство не е убедително и не може да мотивира съда да приеме, че доказваният факт се е осъществил.

В процеса ответникът е провел насрещно доказване срещу твърдението на за сключен договор за заем, като сочи, че ищецът му превел сумата от 4000 лева с цел разплащане с трети лица по повод извършена от тях работа.

Насрещното доказване може да бъде непълно, защото е достатъчно да породи обосновано съмнение във факта, за установяване на който другата страна дължи пълно доказване съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По делото са разпитани като свидетели И.И.С., В. Д. Д., Т.К.С. и А.Я.А.. Всички те заявяват, че не им е известно между страните да е бил сключван договор за заем. В случая, конкретно обсъждане на техните показания е безпредметно, защото те не обосновават решаващия извод на съда, че ищецът не е доказал съществуването на заемно правоотношение между него и ответника.

Възраженията в жалбата са съсредоточени срещу процесуалната дейност на СРС във връзка със събирането на свидетелските показания и тяхното обсъждане. От съдебните протоколи не се установява заявеното в жалбата, че в нарушение на процесуалните правила съдът бил допуснал по своя инициатива разпит на свидетелите. Събирането на тези доказателства не е 3 преклудирано, тъй като е поискано от ответника в същото съдебно заседание, в което съдът е докладвал делото. Параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл. 146 ГПК. Неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК (така Решение № 27 от 16.04.2014 г. на ВКС по търг. дело № 1893/2013 г., II т. о.).

В обобщение, въззивният съд намери, че при доказателствена тежест на ищеца, той не е провел дължимото пълно доказване на твърдяната от него облигационна връзка с ответника. Ето защо, предявеният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС да бъде изцяло потвърдено.

По разноските

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемият. Такива не са поискани, поради което СГС не присъжда разноски.

Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 10314 от 30.05.2024 г. по гр. дело № 39157/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 161-ри състав.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4