Решение № 5301 от 02.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5301 гр. Пловдив, 02.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330111894 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от Т. В. Х., ЕГН ********** с адрес в гр. П., ул. „П.“ *, ет. * против „Стик – кредит“ АД, ЕИК 202557159, със седалище и адрес на управление в гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за признаване за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ****/**** г., е недействителен поради непосочване в договора на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ****/**** г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем при следните условия: главница в размер на 200 лева, при лихвен процент от 36 %; годишен процент на разходите от 30,60 %; срок за погасяване: 30 дни; обща сума, дължима от потребителя: 204,50 лева. Посочва се, че в договора била уговорена и клауза, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение. Съгласно чл. 17 от договора кредитополучателят следвало да осигури в тридневен срок от сключване на договора едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител, което да отговаря на определени условия, или банкова гаранция за всички задължения по договора. В чл. 27, ал. 1 от договора било предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Ищецът не представил подобно обезпечение, съответно била начислена неустойка към общото задължение, като същата била включена в погасителния план към договора. Твърди се, че в действителност общата сума, която потребителят следвало да върне за използвания финансов ресурс, не била описаната в договора сума в размер на 204,50 лева, а значително по-голяма – в размер на 257 лева. Сочи се, че вземането, макар и именувано „неустойка“, нямало характер на такава и било уговорено изначално без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите 1 я като такава функции. По този начин целта на кредитора била да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, като си гарантира, че ще получи това вземане чрез поставянето на прекомерни изисквания, създаващи предпоставки за сигурно неизпълнение – осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Според ищеца, посоченото вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, която многократно надвишава размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. С посочената клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Заплащането на неустойка представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Предвид това, клаузата за неустойка била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.

Посочването на по-нисък размер на ГПР от действителния представлявало невярна информация и имало характер на заблуждаваща търговска практика. В случая било налице разминаване между посочения в договора за кредит ГПР и действителния му размер.

Твърди, че ако вземането за неустойка бъде включено в ГПР, то размерът му би бил в пъти над допустимия, което представлява нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК се твърди, че е налице явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като посоченият в договора размер на ГПР не съответствал на действителния. Поддържа се, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради непосочване в същия на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита. С оглед изложеното е направено искане да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е недействителен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Стик – кредит“ АД, с който е взето становище за неоснователност на предявения иск. Оспорва изложените в исковата молба твърдения за недействителност на процесния договор за кредит. Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нищожността на една клауза не може да влече нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Счита, че настоящият случай е такъв, тъй като клаузата за неустойка не е част от съществените параметри на заема. Навежда доводи за валидно сключен между страните договор за кредит при спазване изискванията, както на чл. 19, ал. 4 ЗПК, така и на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Посочва, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана при изчисляване на ГПР по договора, като кредиторът бил длъжен да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна неустойката представлявала проявление на свободата на договаряне между страните, а в настоящия случай същата била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане след сключване на договора. Предвид това, изначално било невъзможно неустойката да бъде включена в ГПР. Поддържа, че разходите, които са включени в ГПР по договора са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключването му. Твърди, че клаузите от договора са индивидуално договорени с ищеца и счита, че не е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Сочи, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора и при всички възможни хипотези. Освен това потребителят разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, за което получил информация със Стандартния европейски формуляр. Твърди, че договорът за кредит и съдържащите се в него клаузи не противоречат на принципа на добрите нрави. По изложените в писмения отговор съображения моли за отхвърляне на предявения иск.

Претендира разноски.

2

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

Страните не спорят, а и от приетия по делото Договор за предоставяне на потребителски кредит от разстояние № **** от **** г. се установява, че на ищцата е предоставена в заем сумата от 200 лева за срок от 30 дни, при годишен лихвен процент в размер на 36% и ГПР 30,60%. Посочена е в договора общо дължимата сума в размер на 204,5 лева. Няма спор също относно факта, че съгласно клаузите на договора заемът следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител съгласно Общите условия, като при неизпълнение на това задължение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 52,50 лева, която се начислява към месечната вноска.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за потребителски кредит от разстояние от **** г., погасителен план към него, екранна снимка от профила на ищцата, лог файл и кореспонденция, Общи условия и стандартен европейски формуляр.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за паричен кредит, усвояването на сумата предоставената в заем, както и наличието на клауза предвиждаща неустойка в размер на 52,50 лева при непредоставяне на обезпечението, предвидено в договора.

С оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за недействителност на същата.

Съгласно редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира, че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК, като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в чл. 4 на същия закон.

По отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:

В договора е предвидено задължение за кредитополучателя в срок до 3 дни от сключването на процесния договор да предостави на кредитора като обезпечение физическо лице поръчител, което да отговарят определени условия или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка в размер на 52,50 лева, която се начислява към ато потребителят следва да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

С предвидената в договора неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 ЗПК. Налице е и противоречие с материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички задължения по 3 договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна.

По гореизложените съображения предявеният установителен иск ще се уважи, като се прогласи нищожността на процесната клауза предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение.

По отношение на разноските:

Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, в тежест на ответника следва да се възложи заплащането на направените от ищеца разноски, които се констатираха от съда в размер на 50 лева заплатена за производството държавна такса.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7 от НМРАВ възлиза на 480 лева с ДДС.

По отношение на направеното от ответника възражение и искане за събиране на писмени доказателства относно материалното положение на ищеца и неприсъждане на възнаграждение на процесуалния му представител, тъй като ищецът не бил материално затруднено лице, следва да се посочи, че същите биха били относими единствено при преценката на съда за освобождаване на ищец от държавна такса по смисъла на чл. 83 ал. 2 от ГПК. При осъществяване на безплатна правна помощ според чл. 38 от ЗА такова изискване за събиране на информация от съда за икономическото положение на клиента на адвоката не съществува, поради което исканията се явяват неоснователни.