Определение № 1081 от 11.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1081 гр. София, 11.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Марио Първанов

Членове:

Маргарита Георгиева

Николай Иванов като разгледа докладваното от Николай Иванов Касационно гражданско дело № 20228002103919 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Юробанк България“ АД, гр. София, чрез процесуален представител адв. Д. М. срещу въззивно решение № 261495/03.05.2022 г. по гр. д. № 638/2020 г. на Софийски градски съд, в частта му с която с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 261373/22.02.2021 г. по гр. д. № 12416/2017г. на Софийски градски съд и като краен резултат ответникът „Юробанк България“ АД е осъден да заплати на С. М. И. и Д. А. А.: на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: сума в размер 10625,75 евро, представляваща надплатена сума поради валутна разлика между евро и швейцарски франк за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното изплащане; сума в размер на 6890,62 евро, представляваща надплатена сума за лихва над първоначално договорената вноска за лихва за периода от 10.06.2010 г. до 10.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното изплащане; сума в размер 307,69 евро представляваща надплатена сума за такса за годишно управление на кредита за периода от 10.05.2011 г. до 10.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.05.2015 г., до окончателното изплащане; както и на основание чл.86 ал.1 ЗЗД сумата 199,42 евро, представляваща обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за надплатените договорни лихви, дължимо за периода от 05.02.2015 г. до 25.05.2015 г.

1

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т.

1 и т. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси в противоречие с практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз /СЕС/.

Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил решенията на СЕС по дело С-119/17, т. 29 и дело С-186/16, т. 3 от диспозитива по въпросите: 1. „Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 30 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита и какви са доказателствата в тази насока?“; 2. „Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една трета от 30 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 20 години от договора за кредит?“; 3. „Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредита?“; 4. „Счита ли се за допълнително услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита извън договора за кредит?“; 5. „По какви критерии съдът е определил, че определени клаузи на договора са индивидуално договорени, а други не и съответно как съдът е определил, че кредитополучателят не е могъл да повлияе върху определени договорни клаузи?“; 6. „Съдържа ли се в договора клауза, според която при понижаване курса на франка, няма да бъдат намалени вноските на кредитополучателя или няма да са по-ниски от нивото при усвояване на кредита?“. По въпроса: 7. „В каква валута е сключен процесният договор за кредит?“, се твърди противоречие на въззивното решение с Решение № 67/12.09.2019г. по т. д.

№1392/2018г. на ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата са подали писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, трето гражданско отделение при данните по делото намира следното:

Въззивният съд е констатирал, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, основано на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот № ...... от 17.04.2008 г.. По силата на процесния договор за кредит „Юробанк И Еф Джи България“ АД /понастоящем с наименование „Юробанк България“ АД/ е предоставило на С.

М. И. и Д. А. А. кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 70 720 евро, по курс „купува“ за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, както следва: равностойността в швейцарски франкове на 15 830 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на описан в договора недвижим имот, и равностойността в швейцарски франкове на 54 890 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита за други разплащания.

2

Кредитополучателите са се задължили да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на договора, с краен срок на погасяване 360 месеца. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора годишната лихва се формирала като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 1.15 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП на банката е 4.5 %, като според чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката следва да уведоми кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони, а договорените в договора надбавки не се променят. Съдебният състав е обсъдил клаузите на чл. 2 от договора и е приел, че разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя в швейцарски франкове в банката и се ползва при условията на ал. 5 и ал. 6 , според които усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката за съответната валута в деня на усвояването, като кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да извършва тези действия. Въззивният съд е констатирал също, че страните са договорили погасяването на кредита да се извършва във валутата на кредита – CHF, като в случай, че кредитополучателят не е осигурил тази валута, но има налични по негови сметки средства в лева или евро, погасяването да се реализира чрез тях след служебното им превалутиране от банката по курс „продава“ за CHF към BGN/EUR /чл. 6, ал. 2/. В чл. 22 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев/евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/ от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит /ал. 1/, както и че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 - 22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им /ал. 2/.

Според заключението на съдебно- икономическата експертиза по блокирана валутна разплащателна сметка за обслужване на кредита постъпили 116 568 швейцарски франка на 10.05.2008 г. Въз основа на молба за превалутиране на ищците, банката откупила сума в размер на 116 568 швейцарски франка срещу евро, чрез задължаване на сметката на кредитополучателите в CHF и превела равностойността на тази сума в евро – 3

70720 евро, по сметка в евро на кредитополучателя. Обслужващата сметка на кредита е била сметката на кредитополучателя в швейцарски франкове, и за погасяване на кредита същата била захранвана, както следва: 24 вноски на каса в швейцарски франкове и 71 вноски на каса, чрез покупко- продажба от лева в швейцарски франкове. Въззивният съд е обсъдил заключението и въз основа на същото е констатирал, че ако кредитът е следвало да се връща в евро, а не в швейцарски франкове, то сумата, която ищците са надплатили до 10.04.2015 г. е в размер на 11826,47 евро или 9728,81 швейцарски франка, с оглед разликата в курса на швейцарския франк и еврото спрямо лева за процесния период. Според заключението на вещото лице, в случай, че месечните вноски, правени от кредитополучателите, бяха превалутирани в швейцарски франкове при курс на CHF/евро – 1,649301, използван от банката в деня на усвояване на кредита, то дължимите вноски за периода 10.06.2008 г.- 10.04.2015 г. биха били с равностойност в общ размер на 39876,84 евро, а заплатените от ищците вноски за същия период вследствие на поскъпването на швейцарския франк /вещото лице е посочило в табличен вид, курс „продава” СНF 1/евро на „Юробанк и ЕФ Джи България” за съответните дати на всяка падежна вноска от периода/ са били в размер на 51703,31 евро. Т.е. в случай, че не се променя валутният курс на швейцарския франк към еврото от 1,649301, то задължението би се погасило с 11826,47 евро или 9728,81 швейцарски франкове по-малко от реално платеното.

Според експертизата сумата, която ищецът е надплатил за лихва над първоначално уговорената с договора в размер на 5.65 % до 10.04.2015 г. включително е в размер на 11383,35 швейцарски франка или 8965,81 евро.

След сключване на процесния договор банката е променила БЛП за швейцарски франкове няколко пъти: стартовото ниво на БЛП за ипотечни кредити в швейцарски франкове, въведен на 01.01.2008 г. е бил в размер на 4,50 %, от 07.07.2008 г. – 5,00 %, от 10.10.2008 г. – 7,20 %, а от 10.09.2012 г. – 6,95 %. Размерът на надплатената сума за годишна такса за управление на кредита в размер на 0.3 % върху размера на неплатената главница, изчислен спрямо усвоената от ищците сума в размер на 70720 евро за периода от 17.04.2008 г. до 10.05.2014 г. възлизал на 368,91 евро.

При така установената фактическа обстановка съдебният състав е приел, че ищците – кредитополучатели са физически лица, на които с процесния договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същите имат качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПП и се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗПП.

За да направи извод за нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 от процесния договор съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че същите не са индивидуално договорени, по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, 4 както и че по делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание.

За да направи извод за неравноправност на клаузите по чл. 3, ал. 5, чл.

6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за въззивният съд е посочил, че в договорът не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т. е. не са инкорпорирани условията – вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е приложимият по спора закон, /тъй като Законът за потребителския кредит и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители – обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г. са приети след сключването на процесния договор за кредит/. Посочените договорни клаузи не предвиждали ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и в този смисъл на потребителя не била предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението. Прието е, че в разглеждания случай банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, за реализиране на търговска печалба. По този начин бил накърнен принципът на добросъвестност и създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателите и то във вреда на последните, тъй като при неизвестни, респ. непрозрачни, основания те не биха могли да предвидят евентуалните промени на годишния лихвен процент.