Решение № 125 от 28.07.2022, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 125 гр. Свищов, 28.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на шести юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Д. Бъчварова при участието на секретаря Василка Н. Лалова като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело № 20224150100246 по описа за 2022 година за да се произнесе, взема предвид:

Производството е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 от ЗЗД.

Ищецът основава исковата си претенция на следните факти:

Заявява, че на 25.11.2020 г. сключил Договор за кредит "Бяла карта" с "А" ООД, ЕИК *, гр. София, съгласно който ответникът му предоставил револвиращ кредит в размер на 500 лв. Твърди, че съгласно чл. 20 от договора следвало да предостави на кредитора допълнително обезпечение в срок от три дни, като в противен случай дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението. Сочи, че съгл.чл. 21, ал. 4 от договора, при забава в плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора, дължи разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до заплащане на текущото задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора; а в случай, че длъжникът не предостави допълнително обезпечение-поръчител по чл. 15 от договора, но заплати 15% от кредитния лимит, дължи заплащането на неустойка по чл. 20 от договора в размер на 10%. Излага, че в чл. 21, ал. 5 от договора е предвидено, че след настъпване на предсрочна 1 изискуемост, длъжникът дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходи по извънсъдебно събиране на вземането. Ищецът счита, че посочените уговорки в договора по чл. 20, чл. 21, ал. 4 и, ал. 5 са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал.

4 от ЗПК и чл. 22 и чл. 33 от ЗПК, като и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

Поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Твърди, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи. Сочи, че кредиторът има задължение преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, а подобни клаузи прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Счита, че клаузите по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора според които се дължи неустойка и такса в размер на 2,50 лев. на ден, при неосигуряване в 3 – дневен срок от датата сключване на договора на обезпечения чрез поръчителство, се намират в пряко противоречие с преследваната цел на транспортираната в ЗПК директива. Намира, че така уговорената неустойка в договора излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Намира, че с процесните клаузи в полза на кредитора се уговоря едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичат вреди.

Заявява, че предвидените клаузи в чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал.

5 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП тъй като същите са необосновано високи. Твърди, че неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представя сигурна 2 печалба за заемодателя, която печалба увеличава стойността договора.

Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума с още % от предоставената главница.

Намира, че клаузата в чл. 21, ал. 5 от договора, предвиждаща заплащането на такса в размер на 120,00 лв. за настъпила предсрочна изискуемост на задължението, се явява в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК.

В случай на обявяване на предсрочна изискуемост заемополучателят следва да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на задължението. Счита, че отговорността за разноски, въведена в договора представлява по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С тази такси, се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.

Намира, че с предвиждането на такива разходи, посочени в чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора, се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Приема, че събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките по чл.

20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора 3 в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. На следващо място счита, че уговорените клаузи са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Същите не се явяват не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, като те са част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл е Директива 93/13ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По изложените съображения моли да бъде прогласена нищожността на клаузите в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и, ал. 5 от договора за кредит "Бяла карта", поради накърняване на добрите нрави, противоречие със закона и неравноправност. Претендира заплащане на разноските по делото.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „А“ ООД чрез процесуалния си представител юрисконсулт И.Н. намира исковата молба за неоснователна и я оспорва по основание и размер. Сочи, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави във всеки конкретен случай към монета на сключването на договора. В конкретния случай при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите които потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договор за потребителски кредит. Твърди, че неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя. Намира, че разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК са императивни и не могат да се тълкуват разширително, нито да се прилагат по „аналогия“ за непаричните задължения на длъжника по договора за кредит. Счита, че ако се приеме, че разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на всякакъв вид непарични задължения по договора, то ще е налице превратно 4 тълкуване на закона. В закона ще се вложи идея, която законодателят не е имал изобщо предвид. Тълкуването на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК дава „право“ на длъжника да не бъде санкциониран за неизпълнението на своите непарични задължения по договора, води до нарушаване на принципа на справедливост в гражданските и търговските отношения.

Заявява, че претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава. Счита, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идва да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Когато такова липсва, както е в конкретния случай, то той не следва да се ползва от допълнителна закрила. Намира включването на задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на ГПР не само не би дало на потребителя реална информация за кредита, но би го объркало, тъй като в случай че за него не се породи задължение за неустойка, то изчисления въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и неотговарящ на действителните условия по кредита. Счита твърденията на ищеца , че в договора не е ясно поради какви условия е изчислен ГПР за неоснователни.

Видно от договора в чл. 4, ал. 1, т. 4 ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква, поради което намира твърдението за напълно недоказано и моли същото да бъде отхвърлено.

Намира, че договорът за кредит, в конкретния случай, е напълно съобразен с императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. В същата разпоредба от закона не се изисква да се посочи математически алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на ЕС, в това число и България , има нормативно предвидени две математически формули за изчисление на ГПР, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Твърди, че нормата на чл. 11, т. 10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета на относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното 5 изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Намира, твърдението на ищеца, че уговорената неустойка е добавък към договорната лихва е невярно и неаргументирано. Уговореният лихвен процент не представлява и не се свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът е предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока са поограничени в сравнение с банките.