Решение № 13715 от 09.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13715 гр. София, 09.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110142144 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр.

1 ЗЗД.

Ищцата М. А. Р. твърди в подадената на 29.07.2025 г. искова молба, че между нея и ответника „Аксес Файнанс“ АД е сключен Договор за потребителски кредит „Бяла карта“ № ***** от 15.11.2019 г., вземанията по който били прехвърлени с договор за цесия от 27.04.2022 г. на ответника „АПС Бета България“ ЕООД. С договора за кредит на ищцата бил отпускан револвиращ потребителски кредит с разрешен лимит от 300 лв., която се усвоявал чрез кредитна карта „Бяла карта“. Първите 30 дни – без лихва, след това с фиксиран лихвен процент 43,2%, съответно ГПР в първите 30 дни – нула и 45,9% за остатъка на договора. По договора за ищцата имало задължение да предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, в противен случай дължала неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която била включена в текущото месечно задължение. Освен това ищцата дължала при забава в плащането на текущото задължение и по 2,50 лв. за всеки ден забава – разходи за уведомяване. Ищцата поддържа, че посоченият в договора ГПР не отговарял на действителния размер на разходите по кредита, а и в самия договор липсвала ясно описана методика за определяне на ГПР. Уговорените неустойки били прекомерни и противоречали на ЗПК. Целият договор бил нищожен. Ищцата твърди, че е погасила кредита, като платеното над чистата стойност на дадения кредит било недължимо платено. Моли съда да постанови решение, с което да прогласи по отношение на ответника „Аксес Файнанс“ АД нищожността на договор за потребителски кредит „Бяла карта“ № ***** от 15.11.2019 г., поради противоречие на закона, както и да осъди ответника „АПС Бета България“ ЕООД да заплати сума в размер на 547,59 лв., недължимо платена сума по договора за кредит и договор за цесия, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 29.07.2025 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Ответникът „АПС Бета България“ ЕООД оспорва предявения против него иск.

Поддържа, че уговорките за неустойка не са неравноправни, ясно формулирани са и не излизат извън вътрешно присъщите функции на неустоечните задължения. ГПР било 1 формирирано съобразно закона и ясно. Дори да се приеме, че отделни клаузи от договора са нищожни, то нищожността на отделна клауза от договора не можело да повлече нищожност на целия договор. Поддържа, че не е дал повод за спора. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.

Ответникът „Аксес Файнанс“ АД оспорва предявения иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД като недопустим и неоснователен. Твърди, че ищцата нямала правен интерес от водене на дело срещу „Аксес Файнанс“ АД, тъй като последното не предприемало никакви действия за събиране на вземането. Твърди, че неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР, следователно не трябвало да се включва с него. Претендира разноски.

Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД

Не се спори по делото, а и от писмените доказателства по делото се установява, че ищцата е сключила с ответника „Аксес Файнанс” АД посочения в исковата молба Договор за потребителски кредит „Бяла карта” № ***** на 15.11.2019 г. с посоченото в исковата молба съдържание. Не се спори по делото, че е сключен и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания между „Аксес Файнанс” АД и „АПС Бета България” ЕООД, на 31.03.2022 г., с който е прехвърлено вземането на „АПС Бета България” ЕООД.

Ищцата иска да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит „Бяла карта“ като противоречащ на закона.

По предмета на делото

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията, не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявяват 2 искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който се изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Следва да се припомни, че самата думичка „правоотношение“ (Rechtsverhältnis) и самото понятие за правоотношение са измислени през 1840 г. от проф. Карл Фридрих фон Савини. А искове за нищожност (querela nullitatis, action en nullité) има още от средновековното право. Опитът да се обяснят исковете за нищожност като разновидности на установителни искове за несъществуване на правоотношение или право, създадени като 3 уредба през 1877 г. с Германския гражданскопроцесуален закон (ZPO), реципирани в България през 1907 г., в тази връзка не е грешен, а е нелеп, смехотворен. Няма как да се твърди, че един процесуален правен институт, което е съществувал самостоятелно стотици години, е разновидност на друг институт, който се е появил стотици години по-късно; още повече, че старият институт е станал излишен или се е „претопил“ в новия, така че допустимостта на стария зависи от условията на новия институт.

Следователно, ако ищцата беше предявила например установителен иск за признаване, че не дължи платени суми на ответниците, този иск би бил недопустим поради липса на интерес – тъй като има интерес да предяви иск по чл. 55 ЗЗД (какъвто има и предявен). Тя обаче не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договора, а за признаване нищожността на договора. Такива искове при това не са отрицателни установителни, а положителни. Те не се дублират с осъдителен кондикционен иск за връщане на платени суми по договор. Съгласно мoтивитe нa Tълĸyвaтeлнo peшeниe oт 27.04.2022 г. пo тълĸ.д. № 1/2020 г., OCГTK, „Πpинципът нa диcпoзитивнoтo нaчaлo ce пpoявявa в пълнoтa пpи пpeдявявaнe нa иcĸ пo peдa нa чл. 124, aл. 1 ГΠK зa пpoглacявaнe нищoжнocт нa пpaвнa cдeлĸa или нa oтдeлни ĸлayзи oт нeя. Koгaтo e ceзиpaн c тaĸъв иcĸ, cъдът e oбвъpзaн дa ce пpoизнece caмo пo пocoчeния в иcĸoвaтa мoлбa пopoĸ нa cдeлĸaтa. Aĸo иcĸът ce oтxвъpли пopaди нeocъщecтвявaнe нa твърдения oт ищeцa oпopoчaвaщ фaĸт, caмo тoзи фaĸт ce oбxвaщa oт oбeĸтивнитe пpeдeли нa cилaтa нa пpecъдeнo нeщo. Ocтaнaлитe oпopoчaвaщи cдeлĸaтa фaĸти, aĸo имa тaĸивa, нe ce пpeĸлyдиpaт и мoгaт дa бъдaт пpeдмeт нa нoв иcĸ.“.