Решение № 259 от 02.10.2025, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 259 гр. Смолян, 02.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело № 20255400500385 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Ф. А. Б. ЕГН **********, чрез адв. Е. И., против решение № 71 от 28.04.2025 г. на Районен съд - Мадан по гр. д. № 511/2024 г., в частта, с която е отхвърлено възражението й за прихващане за разликата над 1642,77 лева до общия посочен размер – 2870,63 лева, като неоснователно и недоказано.

В останалата му част решението е влязло в сила като необжалвано.

Жалбоподателят поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и трайно установената съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК. Твърди, че от събраните по делото доказателства, включително ССЕ, се установява, че в ГПР е включена единствено договорна лихва, но не е и неустойка за неизпълнение. Счита за безспорно, че с включването на неустойка ГПР ще е в различен размер от посочения в договора - основание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за недействителност на договора, както и че с включването на възнаграждение на поръчителство ГПР ще надхвърли 50%. Не споделя доводите, с които се отхвърля възражението за прихващане, че следва договорите за кредит да бъдат прогласени за недействителни, т.е., че ответницата следва да заведе установителни искове за прогласяване на нищожността им, както и че е следвало да ангажира доказателства, от които да се установява с влезли в сила 1 съдебни решения да са били прогласени двата договора за нищожни с оглед уважаване на възражението за прихващане относно платената възнаградителна лихва в размер на 905,04 лева по същия договор за кредит № *******/07.12.2022г. и за платена възнаградителна лихва в размер на 322,82 лева по договор за кредит №*******/12.04.2023г. Акцентира върху това, че съобразно трайната съдебна практика на ВКС и когато съдът е сезиран с иск като процесния, той не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези: първо - при нарушение на добрите нрави; второ - при неравноправни клаузи във вреда на потребителя и трето - при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства, в какъвто смисъл се цитира съдебна практика. Затова се счита, че е следвало да се вземат предвид освен наведените доводи за недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следва да следи служебно. Припомня, че ищцовото дружество е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците на чл. 23 ЗПК, а именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Поради изложеното се търси отмяна на решението в обжалваната му отхвърлителна част и постановяване на друго, с което възражението за прихващане се уважи изцяло. Претендират се разноски. Не се правят доказателствени искания.

От страна на „К. Й.“ ООД ЕИК ******* е депозиран отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който същата се оспорва като неоснователна и недоказана, а решението в обжалваната му част се счита за правилно и законосъобразно по подробно изложени съображения. Акцентира се върху това, че процесният договор за паричен заем № ******* от 2

19.09.2023г. вече е бил обявен за нищожен с Решение № 141/09.07.2024г. по гр. д. № 58 по описа на PC - Мадан за 2024г. Поради това повторното му обявяване за нищожен би довело до постановяване на решение два пъти за едно и също нещо, което противоречи на основни правни принципи. С исковата молба, съответно с подаденото заявление по чл. 410 ГПК, се претендира остатъкът от главницата по предоставената в заем сума, което съставлява чистата стойност на предоставените в заем парични средства на заемателката Б., които същата не е върнала до момента на подаване на заявлението, вкл. до настоящия момент. Именно поради вече обявената нищожност на процесния договор за кредит констатацията на вещото лице в изготвената по делото ССчЕ относно обстоятелството, че ГПР по процесния договор за заем е реално посоченото в договора, няма значение за изхода на спора. Набляга се и на обстоятелството, че отношенията между „К. Й.“ ООД и Ф. Б. по договор за паричен заем № *******/07.12.2022г. и по договор за паричен заем № *******/12.04.2023г. не са били предмет на производството пред първата инстанция. В заявлението по чл. 410 ГПК, чието продължение се явява първоинстанционното производство, е претендирана сума единствено по договор за паричен заем № *******/19.09.2023г., сключен между страните.

Правоотношенията между двете страни по първите два договора са били предмет на други съдебни дела и същите не са въведени като предмет на настоящото дело. Уточнява се - само за яснота и макар да е извън предмета на спора, че по отношение върнатите суми по договор за паричен заем № *******/07.12.2022г. в отговора на исковата молба по гр. д. № 62 по описа на PC - Мадан за 2024г. с вх. №1099/29.03.2024г. е посочен точният размер на получената в заем сума, както и начинът, по който сумите са разпределени по пера за погасяване на задълженията по договора, като с молба по хода на делото процесуалният представител на ищцата е изменил исковата си претенция в тази връзка от 50 лв. на 596,70 лв. Поради това в съдебното решение е постановено връщане на тази сума и съответно ответното дружество я е върнало. За останалия размер на платената неустойка дружеството не е получило покана за връщането й, нито уведомление за прихващането й с други суми по някой от останалите договори за заем.

Поради всичко изложено се иска потвърждаване на решението в обжалваната му част като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящото производство. Не се правят доказателствени искания.

СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

3

В случая решението се обжалва частично – само в отхвърлителната му част по отношение възражението за прихващане на ответника, поради което настоящата инстанция служебно /и без да има оплакване в този смисъл/ следва да прецени допустимостта му в тази част. Все пак обаче следва да се посочи, че довод за недопустимост на решението се прави и в отговора на въззивната жалба от страна на въззиваемата страна, която изрично сочи, отношенията между страните по договор за паричен заем №

*******/07.12.2022г. и договор за паричен заем № *******/12.04.2023г. не са били предмет на производството пред първата инстанция.

При така направената служебна проверка съдът констатира, че решението в обжалваната му част е недопустимо по следните съображения:

Претенцията е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 23 ЗПК, като дадената от районния съд материално правна квалификация е погрешна – сочи се чл. 535 от ТЗ, без ищецът да е основал претенцията си на запис на заповед нито в заповедното, нито в исковото производство, което е продължение на заповедното и следва да е идентично по основание, за да е допустим предявеният по реда на чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК установителен иск. В случая петитумът на исковата молба е да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3356,96 лв., представляваща остатък от главница по Договор за заем № ******* от 19.09.2023 г ., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 428/2024 г. по описа на РС – Мадан, което съвпада с предмета на заповедното производство и предпоставя допустимост на установителната претенция. Твърди се от ищеца, че по иск на ответника е образувано гр. д. № 58 по описа на PC - Мадан за 2024 г., приключило с влязло в сила съдебно решение № 141 от 09.07.2024г., с което е обявен за нищожен процесният договор за паричен заем № ******* от 19.09.2024 г. Именно поради това в настоящия процес дружеството претендира като дължима сумата от 3356.96 лв., съставляваща остатък от главница по договора за кредит, като сумата за неустойка по чл. 8 от прогласения за нищожен договор за кредит и договорна лихва са счетоводно отписани и не се претендират.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът от една страна излага фактически твърдения за „процесния запис на заповед“, какъвто не е въведен като предмет на делото - вземането се основава на прогласения за нищожен договор за кредит, по който се търси само главницата на основание чл. 23 ЗПК. От друга страна, излага съображения за нищожност на договора изцяло и в отделни негови части, който въпрос обаче е преклудиран от силата на пресъдено нещо на предходния процес между страните, с който същият договор е обявен за изцяло нищожен и затова именно ищецът търси само чистата стойност на кредита без лихви и разноски, каквито са специалните последици на недействителното правоотношение, предвидени в чл. 23 ЗПК. Същевременно с отговора на исковата молба и без да са изложени каквито и да било годни фактически твърдения, свързани с недействителността на други договори между страните и/или отделни техни клаузи, ответникът прави при условията 4 на евентуалност възражение за прихващане на основание чл. 103, ал. 2 от ЗЗД със сумата от общо 2857 лева, представляваща получена без правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 337 лева и неустойка в размер на 2520 лева, включени във всяка една от погасителните вноски по договор от 07.12.2022г. и договор от 12.04.2023г. Твърди, че „обстоятелствата, от които произтичат насрещните вземания са подробно изложени в отговора на исковата молба“ – твърдение, което не отговаря на истината, тъй като тези два договора - от 07.12.2022г. и 12.04.2023г., на чиято нищожност се основават насрещните вземания на ответника, не са посочени никъде в отговора, още по – малко са изложени съображения за тяхната частична или цялостна недействителност, водещи до извод за получени без правно основание суми от ищеца за евентуалното им прихващане с главното вземане – предмет на делото. Не се навеждат и каквито и да било твърдения кога и в какъв размер са били платени недължимите суми по всеки един от недействителните договори или клаузи от тях, а всяко насрещно вземане е отделен предмет на възражението за прихващане, по което се формира сила на пресъдено нещо на основание чл. 298, ал. 4 ГПК. Не се твърди също някой от тези договори или клаузи от тях да са били прогласени за нищожни в отделни искови процеси, с недължимо платените суми по които да е евентуално възможно съдебно прихващане с ликвидно вземане – установено от съд. По принцип с възражението за прихващане с ликвидно /безспорно/ вземане не се променя спорният предмет, тъй като предявеното с него вземане вече е установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение и съответно за доказване на възражението не е необходимо събиране на доказателства. Когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/.