Решение № 3569 от 30.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3569 гр. София, 30.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100513775 по описа за 2021 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №20162454 от 23.07.2021г., постановено по гр.дело №48950/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 169-ти състав, е отхвърлен предявения от „А.А.“ЕООД, с ЕИК *******, срещу ЗД„Б.И.“ АД, с ЕИК *******, иск с правно основание чл.405, ал.1 КЗ за заплащане на сумата от 297.76 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди на лек автомобил марка “Рено Клио“, с рег.№*******, във връзка с настъпило застрахователно събитие, с включени разходи за остойностяването на щетите, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане. С решението е осъден „А.А.“ЕООД, с ЕИК *******, срещу ЗД„Б.И.“ АД, с ЕИК *******, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 100.00 лв., представляваща направени по делото разноски.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „А.А.“ЕООД, с ЕИК *******, чрез процесуален представител адв.И. Т., с която се обжалва решение №20162454 от 23.07.2021г., постановено по гр.дело №48950/2020г. по описа на СРС, І Г.О., 169-ти състав, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.405 от КЗ. Наведени са оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в противоречие на материалния и процесуалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че неправилен е обоснованият краен извод на първоинстанционния съд, че по делото не е доказан факта, че е настъпило твърдяното застрахователно събитие, съответно неговия механизъм, поради което е прието, че предявеният иск се явява неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен. Излага се, че в случая ответникът не оспорва 1 обстоятелството, че в срока на сключения между страните застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско“ е настъпило застрахователно събитие, за което е образувана преписка-щета от 18.09.2018г.. Твърди се още, че механизмът на настъпилото застрахователно събитие, както и причинната връзка с настъпилите имуществени щети по процесния лек автомобил марка “Рено Клио“, с рег.№*******, са доказани от приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа експертиза.

В тази връзка се поддържа, че по делото са доказани всички предпоставки за ангажиране на отговорността на ответното дружество да заплати сумата от 297.76 лв., представляваща 267.76 лв., застрахователно обезщетение по застрахователна щета от 18.09.2018г. и 30.00 лв., разходи за остойностяване на щетите, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното й плащане. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК досежно направени разноски пред настоящата инстанция.

Въззиваемата страна - ЗД„Б.И.“ АД, с ЕИК *******, не представя писмен отговор, като в подадена молба на 24.01.2023г. чрез процесуален представител юрисконсулт Ц.Д., взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства и е приел за установено, че не са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на ответното застрахователно дружество да заплати застрахователно обезщетение за настъпило събитие в срока на действие на сключения по имуществена застраховка „Каско” договор. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.

Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност досежно претендирания размер на адвокатското възнаграждение от страна на въззивника-ищец.

Предявен е от „А.А.“ЕООД, с ЕИК *******, срещу ЗД„Б.И.“ АД, с ЕИК *******, иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси 2 е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от „А.А.“ЕООД, с ЕИК *******, срещу ЗД„Б.И.“ АД, с ЕИК *******, иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявения иск, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/.

Доводите в жалбата са изцяло неоснователни и във връзка с тях следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл.405, ал.1 КЗ при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок. За да бъде ангажирана отговорността на ответника в хипотезата на предявен иск по чл.405, ал.1 от КЗ следва да бъде осъществен сложен фактически състав, който включва следните елементи: 1) наличие на валидно учредено застрахователно правоотношение между страните; 2) настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно покритие; 3) наличие на вреди, за които се претендира застрахователно обезщетение, възникнали в резултат от застрахователното събитие; 4) изпълнение на задълженията, поети от ищеца в качеството му на застрахован за заплащане на дължимата застрахователна премия, уведомяване на застрахователя за настъпило застрахователно събитие и представяне на необходимите документи за неговото установяване. При кумулативната даденост на тези предпоставки съгласно цитираната разпоредба в тежест на застрахователя възниква задължение за заплащане на застрахователно обезщетение на застрахования.

Съгласно нормата на чл.154, ал.1 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже при условията на пълно главно доказване елементите от визирания фактически състав, за да установи основателността на исковата си претенция. Ответникът, от своя страна, носи тежестта да установи, че е заплатил обезщетението, съответно наличието на обстоятелства, които го освобождават от това задължение, т.е. да докаже противопоставените от него възражения с оглед оборване на заведения иск. Извън това в тежест на всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

В разглеждания случай между страните не се спори относно това, че ищецът е собственик на процесния лек автомобил марка “Рено Клио“, с рег.№*******, че същият бил застрахован при ответното застрахователно дружество по застраховка „Каско“, с покрит риск вреди по полица №Е17990011991, с период на покритие към датата на застрахователното събитие.

На следващо място въззивният съд намира, че въззивникът-ищец не е установил 3 с представените по делото доказателства, при условията на пълно и главно доказване, настъпването на застрахователно събитие по покрит от застрахователя риск, през периода на действие на застрахователния договор. Не е налице законово изискване да се приеме, че твърденията, изложени в исковата молба, са верни - напротив, те подлежат на доказване (чл.154 от ГПК), а и изрично са оспорени от застрахователя в подадения писмен отговор по чл.131 от ГПК. В конкретния случай по делото не е установено, че соченото от ищеца увреждане е резултат от покрит по полицата застрахователен риск - обстоятелство, което ответникът изрично е оспорил. Липсват ангажирани каквито и да е било доказателства относно твърдението, изложено в уточнителна молба, че в опис-щетата е посочено, че застрахователното събитие представлява "удар на паркинг", в резултат на което са причинени описаните по процесното МПС щети - "таван и рамка десни врати", с лека деформация - "боя".

Неизяснен остава въпроса, въпреки коректно разпределената между страните доказателствена тежест /съставения проекто-доклад, обявен за окончателен в съдебно заседание/, точният механизъм, в резултат на който са настъпили описаните щети по процесното МПС, съответно д а л и настъпилото увреждане по описания механизъм попада сред покритите по застраховката рискове. В тази връзка нито една от страните не представи и действащите общи условия, от които това обстоятелство би могло, евентуално, да бъде изяснено. На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че посоченият механизъм на възникналото събитие, е доказан от приетото по делото заключение на съдебно-автотехническа експертиза. В случая експертът изготвил приетото заключение на съдебно-автотехническа експертиза изрично е отбелязал, че по делото няма данни, въз основа на които да се обоснове извод относно механизма, при който са настъпили уврежданията по процесното МПС.

Следователно съдът приема, че при доказателствена тежест за въззивника-ищец по делото не са ангажирани каквито е да е било доказателства, относно механизма на настъпилото събитие, при което са причинени щети по застрахованото по имуществена застраховка „Каско“ МПС - лек автомобил марка “Рено Клио“, с рег.№*******, собственост на ищеца, и оттук да се прецени дали попада в събитията, дефинирани в ОУ, като "покрит застрахователен риск".

По горните аргументи въззивният съд приема, че по делото не са доказаха елементите, включени в правопораждащия фактически състав по чл.405, ал.1 от КЗ, поради което не е налице основание за ангажиране договорната отговорност на ответника като застраховател по процесната имуществена застраховка. Това обуславя неоснователност на предявения иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение, в т.ч. и в частта за разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.