Решение № 3298 от 30.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3298 гр. Пловдив, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330115399 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран със субективно кумулативно съединени искове, предявени от З. Л. М. ЕГН ********** срещу Сити кеш ООД ЕИК 202531869, с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал.1 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 и чл. 10а, ал.2 ЗПК, както и правно основание чл.23 ЗПК, вр. чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 3000 лева, частично предявена от сумата от 4459.95 лева, представляваща недължимо платена от ищцата на ответника по недействителния договор за потребителски кредит.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит, по силата на който същата получила заемна сума в размер на 1000 лева. По договора бил определен ГПР в размер на 48.39% и ГЛП 40.05%. Излагат се съображения, че в чл. 6.5 от Договора било предвидено в тридневен срок заемателят да предостави обезпечение, отговарящо на изисквания, предвидени в чл. 33, ал.1 от Общите условия- поръчител или банкова гаранция, като съгласно чл. 6.2 от Договора при неизпълнението на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 4274.28 лева. Твърди се и че по договора се дължала и застрахователна премия. Сочи се, че ищцата платила по договора над дължимата заемна сума от 1000 лева сумата от общо 4459.95 лева, представляваща сбор от недължимо платени лихви и неустойки.

От правна страна се навеждат доводи, че сключеният договор за кредит 1 се явява недействителен, доколкото е съставен на шрифт по-малък от 12 pt, липсва посочване на условията за прилагане на договорния лихвен процент и начинът на формиране на ГПР. Възразява се, че към договора липсва погасителен план, като не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Отделно от изложеното се възразява, че недължими се явяват неустойката и застрахователната премия, доколкото са услуги, свързани с управлението на кредита. Последните не били включени в ГПР, което довело до нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК. Поради изложеното иска от съда да прогласи сключения межда страните договор за кредит за нищожен. Претендира и връщане - като недължимо платена по недействителения договор за кредит, на сумата от 3000 лева – частичен иск от общо платената над заемната сума, сума от 4459.95 лева. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от Сити кеш ООД, с който се възразява, че предявената искова молба е нередовна, тъй като не бил посочен конкретен номер на договор, който бил сключен между страните и осъдителния иск бил формулиран абстрактно. По същество предявената искова претенция се оспорва като неоснователна. Излагат се съображения за нейната недоказаност. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен сключен между ищцата, като кредитополучател, и „Сити Кеш” ООД, като кредитодател, договор за потребителски кредит *** /л.115-117/, по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца парична сума в размер на 3200 лв., при възнаградителна лихва от 40.05 % и ГПР от 48,39 %. и обща дължима сума – 4077.72 лв, платима на 12 месечни вноски. Съгласно разпоредбите на чл. 6.5 от Договора, заемателят се задължава в тридневен срок от усвояване на заемната сума да предостави обезпечение, отговарящо на условията на чл. 33, ал.1 на Общите условия /л.16-42/, а именно: да предостави банкова гаранция или да осигури физическо лице поръчител, отговарящо на редица изисквания, вкл. да има месечен осигурителен доход над 7 пъти размера на минималната работна заплата, да няма задължения към други банки или финансови институции, да не е поръчител по други кредити. В договора – чл. чл.6.6, е предвидена клауза за заплащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 4274.28 лв. при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение в посочения срок, платима разсрочено.

В хода на делото е изслушано заключение на вещо лице по допусната ССчЕ /л.172-174/, което е посочило, че при изчисляване размерът на ГПР по договора е взет предвид единствено разходът за възнаградителна лихва, като с включването на вземането за неустойка ГПР е равен на 676.67%. Размерът на общата погасена сума по процесния договор е в размер на 5154.95 лева.

По делото е допусната и приета и съдебно техническа експертиза /л.190194/, от заключението по която се установява, че текстът на сключения между 2 страните договор е с шрифт 14 pt, текстът на СЕФ е с размер 13 pt, а на общите условия 12,96 pt.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между ищеца и „Сити Кеш” ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен заем № ***., при което ищецът е имал качеството на кредитополучател и на потребител. В тази насока той се ползва със законоустановената потребителска закрила, поради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП, както и общите норми на ЗЗД.

Предвид горното е за отбелязване, че съдът споделя съображенията в исковата молба за недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК. Съгласно заключението на вещото лице при изчисляването на процента на разходите е взета предвид единствено възнаградителната лихва, но не и други такси или неустойки по кредита. В тази връзка неоснователно според настоящия съдебен състав дължимата сума за неустойка не е включена от кредитора при изчисляването на ГПР по кредита и общата дължима сума от потребителя. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че уговорената неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързан с договора за кредит. С процесния договор за заем № 802401/25.01.2023 год.г.

(чл. 6.5 от същия) длъжникът е задължен да осигури поне едно обезпечение на кредита, като липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита, поради което предоставянето на обезпечение реално се явява условие за сключване на договора. Следователно разходите по обезпечението и следващата се неустойка от неговото неосигуряване е трябвало да се включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора (тя не е в размер от 4077.72 лв., защото същата се завишава с посочената неустойка от 4274.28 лв.), и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е посочен и коректния и действително приложим ГПР по процесния договор за заем, тъй като с включването на неустойката при неговото формиране, видно от заключението на вещото лице размерът на ГПР става 676.67 %. При това положение и годишния процент на разходите също не е посочен точно и коректно в договора, което отново се явява нарушение на чл. 11, ал., т. 10 ЗПК. Последното води до недействителност на самия договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК.

В допълнение към горното съдът споделя съображенията в исковата молба, че процесната клауза за неустойка е нищожна. Това е така, защото уговорената в чл.6.5 от Договора неустойка реално излиза извън присъщите 3 обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройни изисквания към евентуалните поръчители, а така също и от изискването за предоставяне на банкова гаранция. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В тази насока начислената сума за неустойка е следвало да бъде включена освен в ГПР, но също и в годишния лихвен процент. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на възнаградителната лихва – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което отново води до недействителност на целия договор по аргумент на чл. 22 ЗПК.

Не се доказа твърдението на ищеца за недействителност на процесния договор за кредит, поради неспазване разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗПК, доколкото се установи, че договорът, общите условия и СЕФ са с размер на шрифта над законоустановения минимум от 12.

Доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Установи се от приетото заключение по допусната ССчЕ, че при дължима сума за главница от 3200 лева, ищцата е заплатила по договора общо сумата от 5154.95 лева. Тоест, М. е заплатила над чистата стойност по кредита сумата от 1954.95 лв., за която стойност искът ще бъде уважена, за разликата до претендираната сума от 3000 лева следва да се отхвърли. Като законна последица от уважаването, в полза на ищцата ще се присъди и законната лихва върху присъдената сума от датата на подаване на исковата молба – 23.10.2023 год. до погасяване на вземането.

Относно разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК. В нейна полза ще се присъди сумата от 451.85 лв. – сторени разноски за държавна такса, както и сумата от 150 лева – депозит за вещо лице по назначената ССчЕ. Не следва да се осъжда ответникът да заплати сторените от ищеца разноски за депозит за СТЕ в размер на 339 лева, тъй като същата е поискана за установяване твърдения за недействителност на договора на основание чл. 10, ал.1 ЗПК, които не се доказаха в процеса.

Ищцата е представлявана и от свой пълномощник, на когото видно от представените договори за правна защита и съдействие /л.182,183/ е заплатила сумата от общо 3629 лева адвокатско възнаграждение. От ответната страна е направено възражение за прекомерност на хонорара. Съдът счита възражението за основателно. Съгласно преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия състав, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник обективно кумулативно 4 съединени оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж. Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК). Следва да се отбележи още, че в случая уважаване на двете искови претенции почива на един общ правопораждащ факт – недействителен договор, сключен между страните. В този смисъл, то не следва да се присъжда възнаграждение за всеки иск. Предвид цената на исковите претенции в общ размер на 11352 лева, фактическата и правна сложност на делото, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано до размера от общо 1400 лева.

Следва да се отбележи, че независимо, че съдът отхвърля частично предявената искова претенция, то в конкретния случай, доколкото се касае за искове, предявени от потребител, не следва да се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от претенциите. Това е така, тъй като съобразно дадените изрични разяснения в Решение на СЕС от 16 юли 2020 по съединени дела C- 224/19 и C- 259/19, член 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Цитираната от настоящия съдебен състав в постановеното по делото решение практика на СЕС е със задължителен характер (арг. чл. 633 ГПК).