Решение № 1680 от 13.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1680 гр. София, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100511020 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. Ц. Д. срещу решение № 13633/11.07.2025г., постановено по гр. д. № 18212/2024г. на СРС, 157 с-в.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от ищеца И. Ц. Д., с ЕГН **********, с адрес: гр. Видин, ул. ****, осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗЗ за осъждане на ответника „Евромат 2000“ ЕООД, ЕИК: 130481448, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Иван Сусанин“ № 11А, да заплати сумата 1000 лева, предявен като частичен иск от общо 5000 лева, представляваща заем, предоставен на 28.12.2015 г. от И. Ц. Д. на „Евромат 2000“ ЕООД, чрез погасяване на вноски по договор за кредит, сключен между „Евромат 2000“ ЕООД и „Централна кооперативна банка“ АД, ведно със законната лихва от датата на постановяване на съдебното решение до окончателното плащане на вземането.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че неправилно СРС е приел, че не се установява да е налице сключен договор за заем. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде уважен, като основателен и доказан. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли 1 решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Относно правилността на първоинстанционното решение и наведените с въззивната жалба доводи, съдът намира следното.

По предявения главен иск с правно основание чл. 240 ГПК в тежест на ищеца е да докаже съществуването на валиден договор за заем, със съдържанието, посочено в исковата молба, както и предоставянето на ответника на сумата по договора.

Съгласно чл. 240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи. Договорът за заем има сложен фактически състав, който освен съглашение на страните по него, изисква и реално предаване на сумите.

Съгласно съдебната практика и съответно обективирана в Решение № 524 от 28.12.2011год. по гр.д. № 167/2011 г. IV г.о. на ВКС „Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил наличието на валидно договорно правоотношение по твърдения договор за заем. За установяване на заемното правоотношение ищецът е ангажирал единствено писмени доказателства – вносна бележка от 28.12.2015г. за сумата от 5000 лв. от която се установява, че И. Ц. Д. е превел на ЦКБ, клон Видин сумата от 5000 лв. с основание „вноска по кредит 2

„Евромат 2000“ ЕООД.

С оглед на така обсъденото доказателство, въззивният съд намира, че по делото не е установено облигационно правоотношение между страните по договор за заем. Не се установява уговорка за предоставяне на конкретна заемна сума и условията за връщането й. Единствено вносната бележка не може да обоснове такъв извод. Това е достатъчно основание за отхвърляне на иска, без да е необходимо да се обсъждат останалите предпоставки за основателността на претенцията.

В допълнение, следва да се отбележи и следното. За установяване на твърденията на ответника, сега въззиваем, че между страните са били налице множество предходни правоотношения, са събрани писмени доказателства: договор за заем от 07.07.1999г., с който Е.Г. е предоставил на И. Д. заем в размер на 26000 лв., като заемателят се е задължил да върне сумата до 2008г.; договор за покупко – продажба на дружествени дялове, с който Е.Г. е продал на Н. Д.а дружествени дялове в „Иренор“ ООД; анекс към договора за дружествени дялове, с които страните са уговорили начина на извършване на плащането на дружествените дялове; договор за банков кредит от 13.08.2007,г. по силата на който ЦКБ е предоставила на „Евромат 2000“ ЕООД кредит в размер на 256100 лв., ведно с погасителен план към него; предварителен договор за продажба на земеделска земя, сключен между „Евромат 2000“ ЕООД и „Иренор“ ООД от 28.10.2010г. От показанията на разпитания по делото свидетел С.С.а се установява, че между страните са съществували бизнес отношения.

Твърди, че управителят на ответното дружество – Г., е дал сума в заем на ищеца Д..

Дадената в заем сума била голяма, но не може да каже точно на какъв размер възлиза.

Знае, че са връщани определени суми, но заемът не бил издължен. Действително, не може да се направи категоричен извод, че процесното плащане е извършено въз основа на предходни взаимоотношения между страните, тъй като така събраните доказателства не установяват точно във връзка с кое от тези взаимоотношения и на какво основание е извършен съответния превод. В случая обаче доказателствената тежест за установяване на заемен договор лежи върху ищеца и, както беше посочено по – горе, доказателства за наличието на облигационни отношения между страните по договор за заем, по силата на който И. Д. да е предоставил на „Евромат 2000“ твърдяната сума, не са събрани.

В случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства.

Следователно, в процеса на доказване пред инстанциите по съществото на спора, ищецът не установи чрез пълно и главно доказване, както преписва правната 3 норма, уредена в чл. 154, ал. 1 ГПК, че между страните в настоящото съдебно производство е постигнато съгласие за предоставяне на претендираната сума в заем, поради което предявеният иск за реално изпълнение по чл. 240, ал. 1 ЗЗД- за връщане на дадена в заем парична сума, е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от СРС.

Едва във въззивната жалба жалбоподателят излага твърдения за неоснователно обогатяване и водене на чужда работа без пълномощие, каквито искове не са били предявени нито като главни, нито като евентуални, в първоинстанционното производство, поради което произнасянето по такива искове би било недопустимо.

Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.

По разноските за въззивната инстанция:

Въззиваемият не претендира разноски и не представя доказателства за такива, поради което съдът не дължи произнасяне.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 13633/11.07.2025г., постановено по гр. д. № 18212/2024г. на СРС, 157 с-в.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4