Определение № 15897 от 24.07.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15897 гр. София, 24.07.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Даяна Д. Парталска като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно частно гражданско дело № 20261100506009 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба на В. А. Г. срещу Определение № 14559/16.04.2026 г. по гр. д. № 55561/2025 г. на СРС, 163 състав, с което производството по делото е прекратено, като недопустимо, и на основание чл.130 от ГПК е върната исковата му молба с вх. № 414588/18.12.2025 г. и всички последващи уточняващи молби, подадени срещу ответниците А.В. Г., А.А. Г. и Л.Е. Г.а, с предявени искове по чл. 135 от ЗЗД, чл. 26, ал.1-3 от ЗЗД и по чл.

30 от ЗН.

Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд е извършил материалноправна преценка по съществото на спора, което е недопустимо в рамките на производството по чл.

130 ГПК. Посочва, че са неправилни изводите на СРС за това, че ищецът няма право да иска нищожност, доколкото не е страна по договора за покупко-продажба на недвижим имот; че липсва правен интерес, тъй като наследството не е открито; че не може да предяви иск по чл. 30 ЗН. Иска се от съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателите и взе предвид данните по делото, приема от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима. Подадена е в рамките на установения от закона срок за обжалване и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Въззивният съд на първо място намира, че дължимата държавна такса е в размер на 7, 67 евро, по аргумент от чл.19 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, поради което не се дължи доплащане. Цитираната разпоредбата на чл. 19 ТДИ касае случаите на обжалване с частна жалба, когато пред по-горната инстанция се пренася за разрешаване определен процесуален въпрос, който не е свързан с материалния интерес по конкретния правен спор, както е в случая. (Определение № 608 от 12.11.2009 г. по ч.гр.д.

1

№534/2009г. на ВКС).

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.

При преценка на допустимостта на предявените искове, съдът е обвързан от наведените в исковата молба фактически твърдения и доводи, на които се основава искането, защото предметът на делото и обема на търсената защита се определя от ищеца (чл. 6, ал. 2 от ГПК), а правната квалификация на претендираните за защита права се дава от решаващия съд.

Изводите, които са мотивирали първоинстанционния съд да постанови обжалваното определение по чл. 130 ГПК са правилни.

В конкретния случай Софийският районен съд с разпореждане № 7567/19.01.2026 г., № 21925/16.02.2026 г., разпореждане № 19.03.2026 г. е оставял без движение исковата молба, като е давал конкретни указания на ищеца – въззивник, да обоснове правен интерес от предявените искове.

В изпълнение на разпорежданията ищецът е депозирал множество уточняващи молби, с които обаче не е изпълнявал дадените от съда указания, а е излагал и повтарял многократно едни и същи твърдения, посочени и в първоначалната сезираща съда, искова молба.

С обжалваното определение СРС е прекратил изцяло производството по гр. д. № 55561/2025 г. като недопустимо на основание чл. 130 ГПК.

Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния. Правилно е съобразено, че ищецът-жалбоподател няма правен интерес от предявяване на исковете, с формулираните петитуми.

На първо място, правен интерес от предявяване на установителен иск е налице, когато според твърденията в исковата молба правният спор засяга пряко или косвено имуществената сфера на ищеца, респективно, когато установителното действие на съдебното решение не би засегнало притежавани или претендирани от ищеца права, такъв интерес от установителен иск, липсва.

Това е така, тъй като гражданското съдопроизводство е средство за разрешаване на правен спор между страните, а решението има действие в правната сфера именно на страните по спорното правоотношение – чл.298 ал.1 от ГПК. Правният интерес от предявяване на иск срещу конкретни ответници, не би могъл да се изведе от бъдещи правоотношения, в които евентуално ищецът би участвал /правото да иска възстановяване на запазена част от наследство, след откриването му и т.н./ или негови предвиждания за спестяване на бъдещи спорове с трети лица.

На следващо място, легитимиран да предяви иск по чл. 26 ЗЗД за нищожност на сделка е този, чието право се засяга от правния спор. Чужди права се предявяват само в изрично предвидените от закона случаи /чл.26, ал.2 ГПК/, каквото изключение не е предвидено в процесната хипотеза. Ищецът - въззивник не е страна по договора за покупкопродажба, обективиран в нотариален акт № 126 от 14.12.2023 г. и не е съсобственик на имота, поради което не може да се приеме, че има интерес от завеждане на исковете по чл.

26 ЗЗД, във всички посочени от него хипотези. Искът за прогласяване нищожност на договор, на основание чл.26 от ЗЗД /във всички посочени в ИМ хипотези - при противоречие със закона, заобикаляне на закона и привидност/ е установителен. Нищожният договор няма действие по право и изначално както за страните по него, така и за третите лица, като всеки 2 който има интерес от това, може да се позове на нищожността. За предявяването на установителен иск за нищожност на договор обаче наличието на правен интерес е положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно, както при подаването на исковата молба, така и в хода на процеса до неговото приключване. Наличието или липсата на правен интерес се преценява според твърденията на ищеца относно спорните отношения между него и ответника по исковата молба, като в зависимост от тези твърдения, съдът определя съществува ли правен спор, кои са надлежните страни по него и съществува ли за ищеца правен интерес от търсената защита. Установителният иск съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него. Правният интерес обаче винаги е конкретен и се преценява за всеки конкретен случай от съда, с оглед твърденията на страните и обстоятелствата по спора.

Съгласно т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012 г., ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно право на ищеца е свързан с преценката на съда за правния интерес от установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията, като наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение на делото.

Когато констатира, че ищецът няма правен интерес, съдът прекратява производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията - дали ответникът притежава или не претендираното от него и отричано от ищеца право.

В допълнение към горното, в случая не може да се приеме за обосноваване на правен интерес от водените искове, твърдението на ищеца за нарушаване правата му на наследник, тъй като към датата на подаване на исковата молба бащата на ищеца /ответник по иска/ е жив, т.е. няма открито наследство, права към което ищецът да може да предявява и защитава в настоящото произоводство /СРС служебно е изготвил на 04.06.2026 г. справки за адреси и родствени връзки на ответника Ангел Г., както и наличие на регистрирана за същия смърт/.

Искът по чл.30 ЗН се предявява от наследник, чиято запазена част от наследството е накърнена. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл. 30 от ЗН. Тя определя кръга от лица, които имат право да бъдат страни по това дело и за нея съдът следи служебно. Както вече се посочи, въпреки дадените указания и предприети уточнения от страна на ищеца, към датата на подаване на исковата молба жалбоподателят – ищец не обосновава да има качеството наследник на А.В.

Г. /негов баща/, т.е. да е призован към наследяване, тъй като липсва открито наследство /към датата на подаване на ИМ в съда А.В. Г. е жив/, от което ищеца да има право на запазена част, поради което и искът му по чл. 30 от ЗН също е недопустим.

Процесуална предпоставка за предявяне на иск по чл. 135 ГПК е ищецът да има качеството на кредитор /Решение № 23 от 25.03.2014 г. по гр. д. № 3986/2013 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 46/07.03.2016г. по гр.д. № 4352/2015г. на IV г.о., ВКС/, да има активно вземане към някоя от страните, участници в увреждащата го сделка, което да е възникнало преди сключването й, както и страната – продавач по увреждащата сделка да има качеството на длъжник на ищеца. В процесната искова молба и уточняващите я такива, ищеца не твърди да има качеството на кредитор спрямо продавачите по оспорваната от него правна сделка, респ. някой от тях да има качеството длъжник, както и не твърди да има вземане 3 срещу някой от тях, което прави предявения от него иск, с правно основание чл.135 от ЗЗД, процесуално недопустим.

В т.2 от ТР № 2 от 09.07.2019 г., постановено по тълк.д. № 2/2017 г. на ВКС са дадени задължителни указания за това каква проверка извършва съдът, когато е сезиран с иск по чл.135 ЗЗД. В него се посочва, че съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, тъй като негов предмет не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с което длъжникът го уврежда. В конкретния случай няма твърдения,че между страните има договор или друго възникнало правоотношение, по което ищецът-въззивник се явява кредитор на тримата ответници.

Задължение на съда, с оглед служебното начало, е да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, в която връзка се дължи даването на указания в какво се състои нередовността на извършеното процесуално действие и как тази нередовност може да бъде отстранена /чл.7, ал.1, вр. чл.101, ал.1 от ГПК/. Аналогично на това е и последващата проверка, за допустимостта на иска и изискването за обосноваване от страна на ищеца на правен интерес от иска, като условие за неговата допустимост. Ако в исковата молба се съдържат твърдения относно наличието на правен интерес от търсената с иска защита, това изключва необходимостта от даване на указания от страна на съда, но предпоставя, в рамките на състезателното начало /чл.8, ал.1 ГПК/, извършването на нарочна проверка от съда а допустимост на иска по чл.130 ГПК – включително за наличието на правен интерес /Определение № 476 ОТ 26.03.2023 Г. ПО Т.Д.

№ 819/2023 г., Т.К., I Т.О. на ВКС/.

Съдът е длъжен да се произнесе в рамките на заявеното от страната искане, като вземе предвид всички обстоятелства от значение за правната му квалификация /в този см. Решение № 122 от 13.09.2016 г. по гр. д. 5533/2015 г., IV г.о./.

В случаите, когато съществува несъответствие между изложените в обстоятелствената част на исковата молба обстоятелства и петитума на същата, извършването на такава правна квалификация и определянето на спорния предмет е невъзможно, поради което е налице нередовност на исковата молба. Такава нередовност е налице и в случаите, когато в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения, на които се основава дадена претенция, но в петитума липсва изрично формулирано искане за произнасяне по нея, и обратно – когато по отношение на формулираното с петитума искане не са изложени фактите, на които се основава. В тези случаи съдът е длъжен на основание чл.129, ал.1 и 2 във връзка с чл. 127, ал.1, т.4 и 5 от ГПК да предприеме действия по отстраняване на констатираните нередовности, като без да е извършил тези действия, сезирания съд не би могъл да определи предмета на делото и рамките на решаващата си дейност. Едва след като нередовностите на исковата молба бъдат отстранени, съдът би могъл да извърши предвидената и в чл. 130 ГПК проверка за допустимост на иска. Законът е обособил последната проверка като самостоятелна такава, отделна от тази по чл. 129 ГПК, тъй като, за да се извърши, трябва да са налице както точно посочени факти, така и ясно формулирано въз основа на тях искане за защита. Двете проверки са функционално свързани, но тази по чл. 129 ГПК е предшестваща проверката за допустимост по чл. 130 ГПК.

Разпечатката съдържа 39 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e913a011-5c7b-4c0e-a2e0-42d1172db4bf