Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 664 от 14.08.2025, Районен съд - Шумен

Съд
Районен съд - Шумен
Дело
Гражданско дело 2438/2024
Вид
Решение № 664
Подписан
14.08.2025
В сила
16.09.2025
Състав
Зара Ехия Иванова

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 48 · Кодекс на международното частно право
  • чл.142, ал.2 · Семеен кодекс
  • чл.49, ал.1 · Семеен кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 664 гр. Шумен, 14.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Зара Ех. Иванова при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. Иванова Гражданско дело № 20243630102438 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.49, ал.1 от СК.

Подадена е искова молба от С. А. Т., ЕГН **********, адрес: **** срещу Р. А. М., ЕГН ********** , адрес: ****,в която посочва, че с ответника сключили граждански брак на 12.02.2016 г., за който бил съставен акт за граждански брак №0006/12.02.2016г. на длъжностното лице по гражданско съС.ие при община Хитрино. Бракът бил втори за ищцата и първи за ответника. От брака имали родено едно дете - Е. Р.ов А., роден на 05.04.2016 г., с ЕГН **********. Страните живели на семейни начала около 2 години преди да сключат граждански брак. Предвид очакваното раждане на сина им, два месеца преди това взели решение да сключат брак. Ответникът бил приел синът на ищцата от предходен брак като негово дете, помагал й в грижите по отглеждането му, което не се отрича от ищцата. Двамата съпрузи имали прекрасни отношения, до преди около 2 години, когато решили да заминат за Кралство Белгия, където поради липсата на поС.на работа за ответника започнали спорове и пререкания, съответно разминаване в решението да останат или да се върнат в България. Действително завърнали се в България, но и тук отношенията им продължили да са обтегнати, между тях настъпило отчуждение и всеки започнал да прави планове за живот без другия партньор.

Поради честите спорове съпроводени с отправянето на обидни думи един към друг и то пред децата, двамата взели решение да се разделят и всеки да продължи където и с когото иска. Ответникът и след раздялата е проявявал интерес към общото им дете, поради което дори го е помолила да прекратят брака си по взаимно съгласие, но съпругът отказал, без да обясни защо, при положение, че е заявил, че също желае за в бъдеще да нямат нищо общо.

Горното било породило правния интерес на ищцата да предяви настоящата искова молба, макар че, въпреки влошените в момента отношения помежду им същата, продължава да изпитва уважение към ответника, в името 1 на запазване на отношенията им във връзка с общото им дете. Ищцата счита, че бракът им, предвид и продължителната фактическа раздяла е дълбоко и непоправимо разстроен и не желае той да продължава.

С оглед гореизложеното моли съдът да се произнесе с решение, с което да прекрати брака между страните като дълбоко и непоправимо разстроен, без да се произнася по въпроса за вината; да присъди упражняването на родителски права на детето Е. Р.ов А., роден на 05.04.2016 г., ЕГН ********** да бъдат предоставени на майката С. А. Т., ЕГН **********; местоживеенето на детето да бъде на адреса на неговата майка; на бащата да бъде определен режим на лични контакти с детето всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10.00 часа в събота до 17.00 ч. в неделя с преспиване, 2 дни с преспиване през официално обявените от МС дни за Новогодишни празници от 10.00 часа на първия ден до 17.00 часа на втория; по 2 дни на всеки празник Байрам от 10.00 ч. до 17.00 ч. и 2 седмици през лятната ваканция на детето; да бъде осъден бащата Р. А. М. да заплаща месечна издръжка за малолетното дете – Е. Р.ов А., чрез неговата майка и законен представител, в размер на 270 лева, чрез система за парични преводи EasyPay или пощенски запис, с падеж 5-о число на месеца, за който се дължи издръжка, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от датата на подаване на иска в съда (19.09.2024 г.) до настъпване на законовите основания за изменение или прекратяване на същата. Относно семейното жилище, находящо се в с. ***, към датата на подаване на исковата молба, то било напуснато и от двамата съпрузи. Предвид, че съпругата не е променяла името си при сключване на брак, не се налагало произнасяне по въпроса за името й след прекратяване на брака.

В отговора по чл.131 от ГПК, ответникът, чрез назначения му особен представител не се противопоставя на искането за прекратяване на брака. В открито съдебно заседание ответникът заявява възражение за липса на международна компетентност на българския съд по въпросите за родителската отговорност.

Съдът въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства прие за установено от фактическа и правна страна следното:

От представеното Удостоверение за граждански брак, издадено въз основа на Акт за граждански брак №0006/12.02.2016г., на Община Хитрино е видно че С. А. Т. и Р. А. М. са съпрузи от 12.02.2016 г. Съгласно Удостоверение за раждане, издадено въз основа на Акт за раждане №415/06.04.2016г. на Община Шумен, страните са родители на едно дете - Е.

Р.ов А., роден на 05.04.2016 г.,ЕГН **********.

По делото не е спорно и се установява от показанията на разпитания свидетел А.О., че страните са във фактическа раздяла от значителен период от време, не поддържат контакти, освен във връзка с общото им дете, никой от тях не желае заздравяването на брака, напротив съгласни са, че не могат да живеят заедно.

Съобразно посоченото, съдът намира, че бракът им е дълбоко и непоправимо разстроен, поради което искът за прекратяването му се явява основателен. Доколкото никой от съпрузите не заявява искане за установяване на вината за разстройството на брака, съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

2

Относно исковете за упражняване на родителските права, местоживеенето и издръжката на детето:

Ответникът, чрез назначения му особен представител заявява възражение за липса на местна компетентност на настоящия съд за разглеждане на посочените небрачни искове. Посочва, че делото следва да бъде прекратено по реда на Кодекса за международното частно право или по регламентите, уреждащи компетентността на съдилищата по въпросите за развод, родителска отговорност и отделния регламент за издръжката на децата. Това са регламентите: 2109/1111 на Съвета и Регламент №4/2009 на Съвета. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 48 КМЧП на страните е Кралство Белгия - там работят страните, там учи детето, там те са създали поотделно трайна връзка, съответно демонстрирали са намерение за създаване на такава, а присъствието в Република България е спорадично, краткотрайно, без да покрива признаците на обичайно местопребиваване, поради това посочените от него Регламенти и Кодекс, водят до извод, че липсва местна компетентност на български съд.

Съдът намира възражението за неоснователно по следните съображения:

Нормативна уредба при наличие на спор, свързан с родителската отговорност, когато се касае за държави членки на ЕС се съдържа в Регламент /Е0/ № 2201/2003 г. на СЕ от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. В случая е приложим този регламент, т.к. според съда се установи категорично, че освен в България, родителите са пребивавали и в КБелгия- страна членка на ЕС. Съгласно чл. 17 от Регламента всеки сезиран съд следи служебно за своята компетентност. Съгласно чл. 8, § 1 съдилищата на държавата-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност спрямо детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава- членка по времето, когато съдът е сезиран.

В посочения регламент не се съдържа легална дефиниция на понятието "обичайно местопребиваване", но такава се извлича от практиката на СЕС. С Решения на Съда на ЕС по дело С-523/07 и по дело С-497/2010 г. е прието, че понятието "обичайно местопребиваване" следва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което отразява определена интеграция на детето в семейна и социална среда.

С решение на СЕС от 9 ноември 2010 г по дело С-296/10, т. 81 се изтъква, че с установеният с Регламент № 2021/2003 г. механизъм и преследваните с него цели, се основава на сътрудничество и взаимно доверие между съдилищата, което трябва да доведе до взаимно признаване на съдебните решения за създаване на действително пространство на правосъдие.

Съгласно съображение 12 от Регламент № 2021/2003 г., същият е бил създаден за да съобрази висшият интерес на детето, като за тази цел в него е предпочетен критерият на близостта, като законодателят е преценил, че съдът, който е географски най-близо до обичайното местопребиваване на детето, е в най-добро положение да прецени какви мерки трябва да се вземат в интерес на детето( решение от 15 юли 2010 г, дело С-256/09 г., т. 91). Тенденцията съгласно установените критерии в така цитираното решение от 15 юли 2010 г, дело С-256/09 г., т. 91 се поддържа в съдебната практика на СЕС и в чл. 8 от Регламент № 2021/2003г, която цел намира израз във въвеждането на обща 3 компетентност в полза на съдилищата на държавата членка, в която е поС.ното местопребиваване на детето. Също с решение на СЕС от 22 декември 2010 г по дело С-497/10, т. 46 се приема във връзка с понятието "обичайно местопребиваване" действително с оглед висшия интерес на детето и поспециално критерия на близостта, в съответствие с което понятие следва да се определи от националната юрисдикция "обичайното местопребиваване" на детето като се държи сметка за съвкупността от специфичните за всеки конкретен случай фактическите обстоятелства – като релевантни – условията и причините за престоя на детето на територията на съответната държава членка, неговото гражданство, но и това присъствие на територията на съответната държава по някакъв начин да няма временен или случаен характер. (решение от 22 декември 2010 г, дело С-497/10 г, т. 47-49). При определянето на обичайното местопребиваване на детето трябва да се държи сметка и за физическото пребиваване на детето, като само по себе си самото гражданство на детето на определена държава членка, не е достатъчно да се приеме, че обичайното местопребиваване на това дете е в нея по см. на Регламент № 2201/2003.

В настоящия случай от фактическите твърдения на ищцата, които се доказват и от събраните по делото писмени и гласни доказателства, съпрузите, заедно с детето Е. Р.ов А., са живеели в КБелгия, но поради неразбирателство, относно намиране на работа и други битови проблеми са се завърнали в България. Семейните им проблеми продължили и те се разделили. След раздялата детето живее единствено с майка си, като местопребиваването му е както в РБългария, така и в КБелгия. Според твърденията на разпитания свидетел А.О., за които съдът не намира основание да не възприема като достоверни, майката, заедно с детето се прибира в България през 2-3 месеца.

Детето учи в белгийско училище, но когато е в България учебният процес протича дистанционно. От направена от съда служебна справка в НБД се установява, че поС.ният адрес както на майката, така и на детето е в България.

Така описаната фактическа обстановка налага извода, че родителите са имали намерение и инициирали съвместни усилия, а впоследствие такива усилия са положени от майката за интеграция на детето Е. Р.ов А., както в България, така и в Белгия, поради което съобразно разясненията на съдебната практика на СЕС изложени по-горе във връзка с понятието "обичайно местопребиваване" не може да се приеме категорично, че пребиваването на детето е било ограничено само на територията на Р България или Белгия, което да отразява еднозначно определена интеграция на детето в социалната среда само в едната държава. Все пак, съдът намира, че пребиваването на детето в КБелгия има временен характер и не е свързано с поС.ната интеграция и непрекъснато живеене в тази държава. Напротив, майката претендира местоживеенето на детето да бъде в България и на практика само да я придружава когато тя работи в КБелгия и да се завръща с нея в България, когато тя не работи там. Всички тези обстоятелства са индиция, че преди подаване на исковата молба и за в бъдеще не са осъществени всички критерии обосноваващи извод за трайна битова, социална и емоционална интеграция на детето в КБелгия. Поради посоченото, съдът намира, че интересът на детето ще бъде задоволен ако българският съд реши въпроса за родителската отговорност.