Решение № 286 от 22.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 286 гр. Пловдив, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330113837 по описа за 2025 година

Предявени са главен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещни искове: главен- по чл. 240 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

Ищецът Г. А. Е., ЕГН: **********, от *****************************, чрез пълномощник адв. Б. Й., е предявил против „Кредирект” ЕООД, ЕИК: 207024290, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115 Е, ет. 5, представлявано от ********** Н.П., иск за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит № ********** от 08.07.2024 г., поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ********** от 08.07.2024 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева, при фиксиран лихвен процент- 50 % и ГПР- 62, 59 %. Според чл. 6 ал. 1 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 18 ал. 1 в размер на 1 510, 37 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Твърди се, че договорът за кредит бил недействителен. Изискванията за осигуряване на обезпечение били изначално неизпълними, което водело до начисляване на неустойка, а така се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В случая не било спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в ГПР не били включени разходите за неустойката, която представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Така договорът се явявал 1 недействителен на основание чл. 22 от ЗПК и по него се дължало връщане само на чистата стойност на кредита. В договора липсвала и методика за формиране на ГПР, а това водело до неяснота относно включените компоненти, като всички разходи следвало да се съдържат тук, но неустойката не била включена. Освен това, клаузите в договора не били индивидуално уговорени, защото се касаело за еднотипни договори, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе. Също така трябвало да се направи предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да не се отпуска заем, поради опасността от свръхзадлъжнялост. Вместо това обаче се предвиждало предоставянето на обезпечение, а при неизпълнение- неустойка, която излизала извън присъщите си по закон функции. Налице било и заобикаляне на закона- чл.

33 ал. 1 от ЗПК, защото едновременно се кумулирали неустойка за забава с мораторна лихва.

Нарушена била и разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, защото при неизпълнение вместо да се иска незабавно предсрочно изпълнение, то се разсрочвало във времето и така неустойката ставала скрито възнаграждение. Това пък повишавало размера на ГПР и затова клаузата следвало да се счита за нищожна. Предявява се иск за прогласяване на договора за кредит за недействителен. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва, като се твърди, че претенцията била неоснователна. ГПР отговарял на всички законови изисквания и не бил над определения лимит. Той отразявал разходите по кредита към момента на сключване на договора, а не и след това. Неустойката обаче касаела неизпълнението и функцията й била да се обезщети изправната страна, като клаузата била индивидуално уговорена и сумата била във фиксиран размер. Тя не можело да се включи към лихвата, защото лихвата представлявала възнаграждение за кредитора и задължителен компонент от договора за кредит. Още преди подписване на договора ищецът бил наясно с условията по кредита и се съгласил с тях, като той можел да се откаже от договора, ако считал, че условията са неизгодни за него. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото на клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 2 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищецът сключила нови, като очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока за отговор ответникът е предявил и насрещен иск. Посочват се параметрите на подписания между страните договор, като се доказвало получаването на заемната сума.

Твърди се обаче, че длъжникът не бил изпълнил изцяло задълженията си по договора, като бил платил до момента само сумата от 1 417, 09 лева. В тази връзка, предвид настъпилите падежи на останалите вноски, кредиторът упражнявал правото си да обяви кредита за предсрочно изикуем. Предявяват се два евентуално съединени насрещни иска: първи- за 2 осъждане на длъжника да заплати сумата от 82, 91 лева- остатък от непогасената главница по договора, станала предсрочно изискуема и втори- за същата сума, но дължима на основание чистата стойност на кредита, при приемане, че договорът е недействителен, като сумите се търсят ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. Прави се възражение за прекомерност на разноските на другата страна.

Постъпил е отговор на първоначалния ищец- ответник по насрещния иск, като се признава иска за неплатената главница, но в тази връзка се моли за приложение на нормата на чл. 78 ал. 2 от ГПК, защото страната не била дала повод за завеждане на иска и веднага го била признала. При нищожен договор не можело да има предсрочна изискуемост. Прави се възражение и за прекомерност на разноските на другата страна.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит № ********** от 08.07.2024 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 500 лева, при следните условия: срок- 10 месечни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент- 50 % и годишен процент на разходите- 62, 59 %, при обща сума за връщане- 1 947, 72 лева. Предвидено е още и обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, при непредставянето на което се дължи неустойка в общ размер на 1 510, 37 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са приети копия от договорът за потребителски кредит, както и погасителен план към него, искане за сключване на договора и СЕФ.

Представена е и справка от кредитора за общо платени по договора суми в размер на 1 417, 09 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и 3 когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 62, 59 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е 4 посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК