Решение № 2332 от 15.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2332 гр. София, 15.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно гражданско дело № 20221100503197 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20223265/16.12.2021 г., постановено по гр. д. № 62555/2020 г. по описа на Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 166 състав, Т. П. Г., ЕГН **********, е осъден да заплати на П. А. П., ЕГН **********, на основание чл. 45 ЗД, сумата в размер на 1 000,00 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, от настъпило на 30.11.2020 г. пред бл. № *******“, гр. София, ухапване по лявата ръка от разхождано от ответника куче, ведно със законната лихва от 30.11.2020 г. до окончателното изплащане. С посоченото решение искът с правно основание чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 3 000,00 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът Т. П. Г., ЕГН **********, е осъден да заплати на ищцата П. А. П., ЕГН **********, сумата в размер на 340,00 лева – разноски в първоинстанционното произовдство.

На основание 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, ищцата П. А. П., ЕГН **********, е осъдена да заплати в полза на адвокат И. Н., САК, с личен № *******, сумата в размер на 300,00 лева – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна помощ на ответника в първоинстанционното производство.

С Определение № 20012203/10.02.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искане на ответника Т. П. Г. за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск е уважен, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответника Т. П. Г., чрез адвокат И. Н., САК. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост на крайните 1 изводи на решаващия съд. Поддържа се, че районният съд неправилно е квалифицирал исковата претенция като такава по чл. 45 ЗЗД при ясната воля на ищеца, изводима от фактическите му твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, да ангажира отговорността на ответника по реда на чл. 50 ЗЗД. Развиват се доводи, че ищецът не е провел пълно и главно доказване по делото на елементите от фактическия състав на предявения иск, като се навеждат подробни съображения, че обалваното решение е постановено на база единствено твърденията на ищцата за настъпилите вреди и механизма на увреждането. В тази насока се счита, че неправилно районният съд е кредитирал събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелката Л.С. предвид изложеното от последната, че не е пряк очевидец на процесното събитие. При идентични аргументи се поддържа, че необосновано СРС е дал вяра на експертното заключение на съдебно – медицинската експертиза /СМЕ/, изготвено въз основа на медицински документи, обективиращи сведения само на ищцата П. А. П.. Независимо от така изложеното, се поддържа, че с оглед на разясненията, дадени от вещото лице в съдебно заседание пред първата инстанция, съществува вероятност уврежданията на ищцата да са получени и при падане на същата или при досег с остър или тъп предмет, което обосновава извод за липса на причинно-следствена връзка между твърдените от нея вреди и описания в исковата молба механизъм на настъпване на събитието. Твърди се, че други доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата за настъпване на вменения на ответника инцидент с куче, намиращо се под неговия надзор, не са ангажирани по делото, поради което и разглежданата претенция е недоказана. Счита се, че определеният от СРС размер на присъденото обезщетение е прекомерно завишен с оглед на конкретните особености на случая, поради което е нарушен принципът на справедливост, уреден в разпоредбата на чл.

52 ЗЗД. Отделно от това се твърди съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата – самостоятелно основание за намаляване на размера на обезщетението. При тези аргументи се моли въззивният съд да отмени решението на районната инстанция в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Претендират се разноски по делото.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищцата П. А. П., чрез адвокат С. И., САК. Излагат се съображения за неоснователност на заявените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение в осъдителната му част и се моли за неговото потвърждаване. Претендират се разноски по делото.

Срещу Определение № 20012203/10.02.2022 г., в законоустановения срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, е депозирана частна жалба от ответника Т. П. Г., чрез адвокат И. Н., САК.

Излагат се съображения за неправилност на обжалвания акт и прекомерност на присъдените в полза на ищцата разноски за платен адвокатски хонорар.

В законоустановения срок по чл. 276, ал. 3 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ищцата П. А. П., чрез адвокат С. И., САК, с изразено становище за нейната неоснователност.

В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззивникът Т. П. Г., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. С молба от 09.06.2022 г. процесуалният представител адвокат И. Н., САК, заявява от името на своя доверител, че поддържа въззивната жалба, няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск. Прави искане за присъждане на сторените по делото разноски.

В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемата страна П. А.

П., редовно призована, не се явява, представлява се от адвокат С. И., САК. Процесуалният представител заявява от името на своя доверител, че оспорва въззивната жалба, няма нови доказателствени искания пред въззивната инстанция и моли за потвърждаване на решението 2 в обжалваната му част. Прави искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е отхвърлена исковата претенция на П. А. П., ЕГН **********, за осъждане на ответника Т.

П. Г., ЕГН **********, да заплати горницата над сумата от 1 000,00 лева до пълния предявен размер от 3 000,00 лева.

Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Решението е постановено при задълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна на СРС, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря изцяло, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК. Съдът обсъжда доказателствата, относими към доводите на ответника по въззивната жалба.

По релевираните във въззивната жалба доводи във връзка с правилността на решението съдът намира следното:

Софийски районен съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 50, вр. чл.

45 ЗЗД.

Когато първоинстанционният съд е определил неправилна правна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на които страната не се е позовала, въззивната инстанция следва да даде вярната правна квалификация, доколкото тя не е обвързана от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл непротиворечивата практика на ВКС, обективирана в Решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ІV ГО;

Решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО; Решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV ГО и др.

В конкретния случай първоинстанционният съд е разгледал всички факти, на които ищцата се е позовала в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на спорното право, което задължава въззивният съд да даде вярната квалификация и да се произнесе по същество на спора. Когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприема различна правна квалификация, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание.

По съществото на спора, въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 50 ЗЗД „За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.“. Отговорността е обективна и безвиновна и е свързана със задължението за 3 упражняване на надзор върху животното, като за да бъде ангажирана тя, не е необходимо последното да е носител на някакви особени качества, нито да е източник на повишена опасност. Носител на задължението за обезвредата може да е едновременно собственик, който като такъв поначало упражнява надзор върху вещта/животното, от която/което е произтекъл вредоносният резултат, но може това да е и трето лице, което юридически или фактически упражнява надзор върху вещта/животното.

Фактическият състав на чл. 50 ЗЗД изисква, за да бъде ангажирана отговорността на собственика и/или на лицето, под чийто надзор се намира животното, да бъдат установени причинени вреди (имуществени и/или неимуществени) от животно, които вреди да са в причинно-следствена връзка с поведението на съответното животно. За разлика от общата отговорност по чл. 45 ЗЗД, отговорността по чл. 50 ЗЗД не се обуславя от вината на отговарящите – собственикът и/или надзираващият, а от връзката между вредите и свойствата/поведението на самата вещ. В конкретния случай, доколкото се касае за вреди, за които се твърди, че са причинени от животно – куче, то за да се ангажира отговорността на ответника на основание чл. 50 ЗД, е необходимо да се установи, че ответникът е съответно собственик или лице, под чийто надзор се намира животното; че са нанесени вреди на ищеца; че животното с вредоносните си качества е причинило тези вреди.

Във въззивната жалба се навеждат конкретни доводи за недоказаност на исковата претенция поради липса на събрани по делото преки доказателства, установяваши по обективен начин осъществяването на елементите от фактическия състав на предявения иск.

В тази насока се поддържа, че ангажираните по делото доказателства са такива, изготвени единствено на база на твърденията на ищцата, поради което не могат да послужат за установяване на обективната истина. След извършен съвкупен анализ на доказателствата по делото въззивният съд намира тези доводи за неоснователни. Мотивите на съда за това са следните:

Трайна и последователна е практиката на ВКС /така Решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на ВКС, III ГО; Решение № 50180/12.10.2022 г. по гр. д. № 3675/2021 г. на ВКС, III ГО; Решение № 50161/24.10.2022 г. по гр. д. № 3574/2021 г. на ВКС, III ГО, и други/, че „пълно доказване“ е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт.