Решение № 784 от 16.06.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 784 гр. София, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20261000501164 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Срещу решение № 904 от 12.02.2026 г. по гр.д.№ 5081 по описа за 2025 г. на СГС, ГО, І-2 състав, постановено по иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ са постъпили въззивни жалби от:

1-С. Р. Я., ищец в първоинстанционното производство. Решението се обжалва в частта, в която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 30 хиляди до пълния предявен размер от 136 хиляди лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до изплащане на сумата.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното решение. Търпените неимуществени вреди били доказани от събраните по делото доказателства. Нормата на чл.52 ЗЗД вр. с чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС не била правилно приложена, а присъденото обезщетение–занижено. Това се дължало, тъй като първоинстанционния съд не бил обсъдил в тяхната съвкупност, събраните по делото доказателства. Решението не било съобразено и с вече установената съдебна практика на ВКС по аналогични 1 претенции. Присъденото обезщетение не било съобразено и с икономическите условия в страната. Не било обсъдено и обстоятелството за неефективното разследване, което довело до невъзможност на ищеца да упражнява фундаментални права. Не било обсъдено и поведението на разследващите органи. Следвало да се има предвид, че отговорността е обективна и безвиновна. Не били отчетени личните преживявания на ищеца, неговата възраст. Счита, че размера на обезщетението следва да бъде определен към датата на устните състезания, а именно -12.12.2025 г., както се приемало в съдебната практика на ВКС, която се цитира. Сочи, че критерият „значение на делото“, залогът на делото за пострадалия е ключов за спора.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да се постанови друго, с което претенцията да се уважи в пълния предявен размер. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред първата съдебна инстанция - Прокуратура на Р България.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на процесуалния представител на първоначалния ищец А. О. Х. на 20.02.2026 г.

Въззивната жалба е подадена на 24.02.2026 г./по пощата/, т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

2-Прокуратура производство. на

Р

България, о т в е т н и к в първоинстанционното

Решението се обжалва в частта, в която претенцията за неимуществени вреди е уважена.

Излагат се доводи за необоснованост и неправилност на решението в обжалваната му част. Признава се, че продължителността на наказателното производство е в неразумен срок по чл.6, пар.1 КЗПЧОС. Този срок, обаче, следвало да се зачита от 05.11.2011 г., когато ищецът бил разпитан като свидетел. След м.05.2022 г. на ищеца следвало да му е станало известно, че последният обвиняем е починал и затова след този момент вреди не се търпели. Действително, на страната на ищеца били разпитани свидетели за 2 търпените вреди, но интензитета на тези вреди не бил установен. Съдът се позовал на съдебна практика относно обезщетенията, които били присъждани в аналогични случаи, който подход се намира за неправилен; следвало да се отчете конкретиката по спора. За присъждане на обезщетение в размер на 30 000 лв., както било прието в тази съдебна практика, се отчитала активността за търсене на информация. В случая такава активност не била разкрита. За това намира, че настоящия казус не е сходен с казусите на които се е позовал съдът, за да определи обезщетение в размер на 30 хиляди лева.

Приложими били други решения на ВКС, които се цитират.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да се постанови друго, с което да бъде намален размера на присъденото обезщетение.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред първата съдебна инстанция.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника/ответник на 19.02.2026 г.

Въззивната жалба е подадена на 25.02.2026 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

Страните не са заявили доказателствени искания; съдът намира, че не се налага служебно събиране на доказателства.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес:

Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като средство за ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на 3 разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ, обн. в ДВ бр.

98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства.

Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не може да се търси по общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок, като отговорността е деликтна.

Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова и не е необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация от предявяването му в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от действия на правозащитни органи по висящи и по приключили производства.

Обсъжданата норма установява самостоятелен ред за защита, предоставена на всяко лице - физическо или юридическо, да търси отговорност на държавата за причинените му вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.

Предявеният иск е по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

Искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материалноправна легитимация и чиито права и задължения се засягат пряко от производството по сл. д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София.

По доводите във въззивните жалби:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че в случая отговорността на Прокуратурата е ангажирана като е препратил и към разпоредбата на чл.6, ар.1 от КЗПЧОС. Отговорността на Прокуратурата се основавала и националното право – чл.46, ал.1 и чл.52, ал.3 НПК, съгласно които прокурорът повдигал и поддържал обвинението за 4 престъпление от общ характер и осъществява ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Прокуратурата в РБ била централизирана и единна система.

Значение за основателността на претенцията по чл.2 б от ЗОДОВ имало обстоятелството дали наказателното производство е проведено в „разумен срок“. Липсвала законова дефиниция на това кой срок е разумен и затова съдът е приел, че по въпроса дали един срок е разумен е необходимо да се изследва това във всеки конкретен случай. Критерии за извличането на параметрите на този разумен срок се съдържали в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, т.1 КЗПЧОС, на която първоинстанционният съд се е позовал. Тези критерии били приложими при разглеждане на споровете при предявен иск по чл.2 б от ЗОДОВ като същите критерии били възпроизведени в ал.2 на същата разпоредба. Като се е позовал на правната уредба на НПК, първоинстанционният съд е достигнал до извода, че действащия НПК предвижда стриктни правила относно спазването на сроковете за извършване на досъдебното разследване, като гаранция за разглеждане на делото в разумен срок. В настоящия случай сл.д.№ 1 било образувано през м.01.1991 г. и същото не било приключило към момента, т.е. досъдебната фаза продължавала вече 34 години. Съобразно практиката на ЕСПЧ ищецът имал качеството на „жертва“ от момента на образуване на производството.

Действително, касаело се до дело с фактическа и правна сложност по смисъла на ТР № 35 от 06.11.1990 г. по н.д. № 26/90 г. на ОСНК на ВКС, но не съществувала такава фактическа и правна сложност, която да обоснове разумна продължителност на досъдебната фаза на един процес повече от 34 години. Освен това давността по чл.81, ал.3 НК за престъплението, за което било водено производството, отдавна била изтекла, което на практика изключвало наказателното преследване. При тези си разсъждения първоинстанционният съд е достигнал до извода, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на Конвенцията. Това довело до настъпването на неимуществени вреди в правната сфера на ищеца и тези вреди подлежали на обезщетяване. Вредите се изразявали в притеснения и безпокойство от развитието на наказателното производство, евентуалния му неблагоприятен изход, накърняване чувството му на справедливост и доверието му в държавата поради забавяне на делото, разочарование и притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него 5 репресивни действия няма да бъдат наказани. Искът бил доказан по основание.

По отношение размера на дължимото на ищеца обезщетение съдът се е позовал на критериите на чл.52 ЗЗД и съдебната практика на ВКС по този въпрос и по-конкретно видът и обема на причинените вреди, интензивността и продължителността на претърпените вреди, общоприетото понятие за справедливост, общото икономическо състояние на обществото. Следвало да се зачетат и конкретните обстоятелства по делото, а именно: значението на наказателното производство за пострадалия било изключително съществено – касаело се до негови основни човешки права – на свобода и сигурност на личността, забрана на унизително третиране и наказание, равенство пред закона, независимо от религия и национално самосъзнание, право на име, на самоопределение, на труд и свободно избиране на работа, на свободно предвижване и избор на местожителство, свобода на мисълта, съвестта и религията, свобода на мнение и изразяване; то е и надежда за въздаване на справедливост, заклеймяване поведението на виновните лица и на поведение, легитимирано от държавата, на репресии, принудително въдворяване в лагери и насилствена асимилация. Съдът се е позовал на практика на ВКС, която била по идентични казуси: решение № 691/18.11.2025 г. по гр.д. № 926/2025 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 34/21.01.2026 г. по гр.д. № 3294/2024 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 620/23.10.2025 г. по гр. д. № 461/2025 г. на ВКС, ІІІ ГО, както и цитираните в тях съдебни решение, и на цитираните от ищеца в представената писмена защита. Като се е позовал на тези решения и на критериите за справедливост, установени от съдебната практика, първоинстанционният съд е достигнал до извода, че справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД и такова, което би могло да овъзмезди ищеца, е в размер 30 000 лв. / 15 338,76 евро. За тази сума ищцовата претенция е уважена, а за разликата до пълния предявен размер от 136 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.

По отношение на законната лихва съдът е приел, че началния момент е от 07.03.2023 г., а не от претендираната с исковата молба по-ранна дата; позовал се е на съдебна практика по този въпрос.

Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция, като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото 6