Решение № 58 от 18.01.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 58 гр. Варна, 18.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мила Й. Колева

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова при участието на секретаря Мария Д. Манолова като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско дело № 20233100502138 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 259 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 65796/07.09.2023г., уточнена с молба вх. № 70093/25.09.2023г., подаденa от ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК 200299615, чрез юрисконсулт Б. М., срещу Решение № 2917/11.08.2023г., постановено по гр.д. № 9988/2022г. на ВРС, 14-ти състав, с което е уважен искът на Д. И. С., ЕГН **********, за осъждане на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД да му заплати сумата 8000 /осем хиляди/ лева, частичен иск от сумата в размер на 20 000лв. /в диспозитива на първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка чрез посочване, че искът е частичен от общ размер от 12000 лева/, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на ПТП, настъпило на 04.12.2021 г. в с.Змеево, община Балчик, на ул.“Първа", което ПТП е причинено по вина на водача на лек автомобил „**" с peг. № ***, застрахован по договор за „Гражданска отговорност" с полица № BG30120003489456, ведно със законната лихва върху главницата 8000.00 лева, считано от датата на подаване на исковата молба 28.07.2022г. до окончателното изплащане, както и сумата 138,14 /сто тридесет и осем лева и 14 ст./ лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи за закупени медицински материали, заплатени такси за извършени прегледи и проведено лечение, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба 28.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, на осн.чл. 432, ал.1, вр.чл.429, ал.2 и ал.3 от КЗ и чл.86 ЗЗД.

1

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение поради допуснати от ВРС нарушения, изразяващи се в неправилна оценка на доказателствата по делото, довели до формиране на грешни изводи и определяне на завишен размер на обезщетението в нарушение на критерия за справедливост. За необосновано се счита неотчитането от първоинстанционния съд на приноса от страна на ищеца за настъпване на вредите от инцидента, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради неизползването на предпазен колан. Въззивникът намира, че с оглед съпричиняването от страна на ищеца, определеното от съда за справедливо. обезщетение следва да бъде намалено поне с 90%, тъй като ищецът не е провел и необходимото лечение за възстановяването си. На следващо място, твърди, че ВРС е приложил неправилно материалния закон – чл. 52 ЗЗД, като е присъдил обезщетение в завишен размер, несъответстващ на практиката на съдилищата по аналогични случаи и на критериите за справедливост.

Въвежда твърдения, че с необсъждане на всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност по делото се стигнало до постановяване на необосновано решение. По-специално счита, че медицинските документи, представени от ищеца, не отразявали уврежданията, получени от ПТП, а такива, които са били налице и преди инцидента. Въззивникът намира, че е допуснато съществено процесуално нарушение от ВРС и с необсъждането на гласните доказателства при условията на заинтересованост на свидетелите съгласно чл. 172 от ГПК. Поради изложеното, моли за отмяна на обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски. В условията на евентуалност, моли за намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Д. И. С., с който се излагат доводи за неоснователност на жалбата и правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение. Счита, че направените възражения за съпричиняване са останали недоказани, доколкото задължението за поставяне на предпазен колан, след като автомобилът не е бил в движение, не е било налице. Във връзка с твърдените за претърпени травми вследствие на възникналото ПТП описва наложилите се медицински прегледи и констатациите от тях, като счита, че ВРС е правилно и обосновано е приел за установено протичането на лечебния процес. Намира, че не е налице принос на увреденото лице в настъпване на вредоносния резултат. За неоснователно се посочва възражението относно достоверността на свидетелските показания, които намира за ценени от ВРС в съответствие с останалия доказателствен материал по делото. По отношение на размера на определеното обезщетение счита, че същият е доказан, а посочената от въззивника съдебна практика намира за неотносима към процесния случай. Подчертава, че следва да се вземе под внимание механизмът за настъпване на ПТП, социално-икономическата обстановка в страната, възрастта на пострадалия, видът и характерът на получените травматични увреждания, продължителността на възстановяването и интензивността на болките, страданията и дискомфорта. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В открито съдебно заседание въззивното дружество, с писмена молба, поддържа въззивната жалба. Въззиваемата страна, чрез явилия се адв. Р., поддържа отговора на въззивната жалба.

Въззивната жалба е редовна по смисъла на чл.267, ал.1 ГПК, подадена е 2 в срок от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност, поради което е валидно.

Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и по наведените оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ, увреденото лице може да предяви пряк иск срещу застрахователя на причинителя на вредата, като с договора за застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят се задължава да покрие отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата /респективно собственика на автомобила/ и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди. Отговорността на застрахователя е обусловена от отговорността на застрахования деликвент, като застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репарирането им.

Съставът на въззивния съд намира, че в първоинстанционното решение правилно е възприета и отразена установената по делото фактическа обстановка, поради което на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част.

С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, във въззивното производство не е спорно настъпването на ПТП с описания в исковата молба механизъм, авторството и вината на водача Р.Д., наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП към въззивното дружество за автомобила, управляван от виновния водач Р.Д., както и наличието на отправена извънсъдебна писмена застрахователна претенция от въззиваемия, която е останала неудовлетворена от застрахователя.

Спорни пред въззивната инстанция са размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както и дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия.

3

По така очертания предмет на спора, съставът на въззивния съд намира следното:

Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде определен по справедливост съобразно чл.52 ЗЗД, при съобразяване на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства и причинени морални страдания и др. съгласно дадените задължителни указания с ППВС №4/1968г.

То трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различни по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежките случаи да се присъди по- високо обезщетение, а за по-леките - по-ниско. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпените от деликт морални вреди, е необходимо да се отчете действителният размер на тези вреди, като се съобразят характерът и тежестта на душевните и психически страдания, както и емоционалното отражение спрямо ищеца от загубата на неговия син, възрастта на пострадалия, отношенията помежду им, също така и характерът, продължителността и интензитета на травматичните увреждания; дали тези вреди продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите.

При прилагане на тези критерии, по претенцията за неимуществени вреди въззивният състав съобразява, че съгласно приобщената по делото съдебно-медицинска експертиза, в резултат на ПТП въззиваемият е получил контузия на главата с контузна рана в лява теменна област и комоцио, контузия на шията. Настъпилите увреждания са с по-силни болки в началото, които постепенно намаляват след прием на обезболяващи медикаменти.

Вещото лице сочи, че най-неприятна при навяхване на шията е ригидността на паравертебралната мускулатура, която продължава с променлива сила продължително време. Обичайният срок на лечение е около 25-30 дни.

Оздравителният процес е преминал без усложнения. Описаните от свидетелите главоболие, виене на свят, загуба на равновесие, са характерни за контузия на главата с комоцио. От показанията на свидетелите М.М. и Д. Д., които съдът кредитира като базирани на непосредствени впечатления, логични, безпротиворечиви и съответни на събраните писмени доказателства и експертни заключения, се установява и че от болките Д. С. не е могъл да ходи на работа, да спи, имал е нужда през периода на лечение от помощ в домакинството, трудно му е било да обслужва хигиената си сам, не е бил в състояние да полага грижи за 15-годишното си дете. Същевременно, е настъпило пълно възстановяване след обичайния период на лечение.

Описаните проявления на травматичните увреждания спрямо пострадалия Д. С., икономическата конюнктура към датата на ПТП, както и съдебната практика по подобни случаи, дават основание на съда да приеме справедлив размер на обезщетението от 10 000лв., които биха репарирали в пълен обем понесените неимуществени вреди.

По силата на чл.45 и сл. ЗЗД, подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, включително и имуществените такива, които пострадалият търпи. Във въззивната жалба не са наведени конкретни и мотивирани оплаквания по отношение на присъдената сума за репариране на имуществени вреди, които да бъдат 4 основание за ревизиране изводите на първоинстанционния съд в тази част.

По възражението за съпричиняване: