Решение № 74 от 23.04.2026, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 74 гр. Велико Търново, 23.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (Б)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАЯ ПЕЕВА

Членове:

АНЕТА ИЛИНСКА

ЖЕНЯ И.А при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500498 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 382 от 21.07.2025 г., постановено по гр. дело № 20244100100964/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, съдът е осъдил „Застрахователно акционерно дружество АРМЕЕЦ“ АД, ЕИК 121076907, да заплати на А. Т. Г. сумата 160 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, пряка последица от ПТП на 10.05.2021 г., причинило смъртта на дъщеря му (в диспозитива изписана като „А.ова Т.а С.“), ведно със законната лихва по чл. 86 ЗЗД върху сумата, считано от 06.08.2024 г. до окончателното изплащане.

Ответникът е осъден да заплати на адв. Н. И. К. адвокатско възнаграждение в размер на 11 050 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, както и по сметка на съда държавна такса в размер на 6 603,52 лв. и 900 лв. разноски за събиране на доказателства по чл. 78, ал. 6 ГПК.

Решението се обжалва изцяло от ответника „Застрахователно акционерно дружество АРМЕЕЦ“ АД с въззивна жалба, подадена чрез юрисконсулт Б. Д..

Въззивникът заявява, че не е доволен от решение № 382 от 21.07.2025 г. (в жалбата грешно е посочена 2024 г.), с което са изцяло уважени исковите претенции за 160 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, законна лихва от 06.08.2024 г. и разноски. Навеждат се оплаквания за неправилност и необоснованост, постановяване в противоречие с процесуалните правила за доказване и при неправилно прилагане на материалния закон.

Иска се решението да бъде отменено изцяло и исковете да бъдат отхвърлени, а при 1 условията на евентуалност – да бъде намален присъденият размер на обезщетението.

Претендират се разноски за въззивната инстанция.

По същество във въззивната жалба се релевират следните оплаквания и искания:

Въззивникът поддържа, че ищецът не е доказал възникването на вземането за обезщетение за неимуществени вреди. Според жалбоподателя събраните доказателства не установяват по категоричен начин претърпените от ищеца болки и страдания във връзка със смъртта на неговата дъщеря. Твърди се, че в първоинстанционното производство са били изслушани трима свидетели (в жалбата е допусната фактическа грешка – „за кончината на майката на ищцата“), като двама от тях са роднини на ищеца, но съдът не е обсъдил показанията им с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК и въпреки наличието на данни за заинтересованост е кредитирал свидетелските показания изцяло. Тези действия се сочат като процесуално нарушение, засягащо както установяването на самото основание на иска, така и преценката относно размера на обезщетението.

Във връзка с размера на присъденото обезщетение въззивникът сочи, че дори показанията на свидетелите да се кредитират, тяхното съдържание не обосновава присъдения от съда завишен размер на обезщетението. Според жалбоподателя от показанията се установява, че основните грижи за починалата са полагани от нейната майка, а след навършване на 12–13-годишна възраст контактите между ищеца и дъщеря му били инцидентни. Посочва се, че не е била назначена и изготвена психологическа експертиза за установяване тежестта и интензитета на психическите травми и отрицателните емоционални преживявания на ищеца от загубата на пълнолетно дете, като се твърди, че доказателствената тежест за тези обстоятелства е на ищеца.

Навежда се и оплакване за липса на мотиви относно размера на определеното обезщетение. Жалбоподателят сочи, че съдът не е установил от фактическа страна конкретните негативни психо-емоционални преживявания на ищеца, а е мотивирал размера на обезщетението с позоваване на „ноторно известни страдания“, при липса на законова презумпция с подобно съдържание. Това се сочи като нарушение на изискванията за мотивираност на съдебния акт и за правилно прилагане на чл. 52 ЗЗД.

Освен това въззивникът твърди неправилно прилагане на материалния закон при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Поддържа се, че съдът не е приложил правилно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, което е довело до съществено завишаване на присъдения размер на застрахователното обезщетение.

Поради това се иска изцяло отмяна на решението и отхвърляне на исковете, а при евентуалност – ревизиране на присъдения размер чрез неговото намаляване.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия А. Т. Г., подаден чрез адв. Н. К.. В отговора въззивната жалба се оспорва изцяло като неоснователна, а изложените в нея оплаквания се сочат за несъстоятелни. Въззиваемият поддържа, че решението на Окръжен съд – Велико Търново е валидно, допустимо и 2 правилно, постановено при стриктно спазване на процесуалните правила и при липса на съществени процесуални нарушения, водещи до невалидност, недопустимост или неправилност на съдебния акт. Излага се становище, че съдът е осигурил на страните възможност в пълен обем да упражнят правото си на защита, да правят искания и да сочат доказателства в законовите срокове, а в мотивите си е обсъдил подробно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, като е анализирал значението им за спора и доказателствената им стойност.

По същество в отговора се поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел предявените искове за доказани по основание и размер и е определил сумата 160 000 лв. като справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Въззиваемият се позовава на изводите от приетата съдебна автотехническа експертиза, според които водачът О. Е. е управлявал автомобила с превишена скорост, загубил е контрол и не е имал техническа възможност да избегне ПТП при избраната от него скорост, като основна причина за катастрофата е движението над разрешената скорост и напускане на пътното платно. Позовава се и на констатациите на съдебно-медицинската експертиза, че смъртта на С. А. Т. се дължи на тежка съчетана черепно-мозъчна и гръбно-коремна травма с остра кръвозагуба и че е налице пряка причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и смъртния резултат.

Въззиваемият изрично отбелязва, че според експертизата поставянето на обезопасителен колан не би предотвратило настъпването на тежката открита черепно-мозъчна травма, поради което възраженията на застрахователя за съпричиняване от страна на пострадалата се сочат за неоснователни.

В отговора се потвърждава и че към момента на ПТП виновният водач е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „Армеец“ АД, сключена с полица № BG/1/120001644870, валидна от 16.06.2020 г. до 15.06.2021 г., като този факт не е спорен.

Подчертава се, че починалата С. А. Т. е дъщеря на ищеца и че от анализа на свидетелските показания се установява близка емоционална връзка между баща и дъщеря, изградена на основата на взаимна привързаност и уважение, както и че ищецът е понесъл тежко загубата на единствената си дъщеря. На това основание въззиваемият поддържа, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и че е ангажирана деликтната отговорност на виновния водач, а оттам и функционално свързаната с нея отговорност на застрахователя по чл. 429 и чл. 432 КЗ.

Излага се становище, че присъденото обезщетение е съответно на критерия за справедливост, като се отчита внезапността и трагичността на настъпилата смърт, степента на емоционална обвързаност между ищеца и починалата, интензитетът на болките и страданията и продължителността на негативните последици. Допълнително се сочи, че размерът от 160 000 лв. съответства и на формиралата се съдебна практика по същия пътен инцидент – цитирани са решения на ОС – Велико Търново и Апелативен съд – Велико Търново, както и решение на ВКС по т. д. № 2535/2024 г., с което е увеличено обезщетението, присъдено на дъщерята на загиналата, до 190 000 лв.

При тези съображения въззиваемият моли въззивния съд да остави жалбата без 3 уважение и да потвърди решение № 382/21.07.2025 г., както и да присъди разноските за въззивното производство.

Наред с това в производството е включено и разглеждане на подадена частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК.

С определение № 1476 от 10.10.2025 г., постановено по същото гр. дело № 20244100100964/2024 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново по чл. 248 ГПК, съдът е отхвърлил искането на „Застрахователно акционерно дружество АРМЕЕЦ“ АД за изменение на решението в частта за присъденото в полза на адв. Н. К. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв като неоснователно.

Определението се обжалва от „Застрахователно акционерно дружество АРМЕЕЦ“ АД с частна жалба, подадена чрез юрисконсулт Б. Д.. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно. Навеждат се оплаквания, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение в полза на адв. К. първоинстанционният съд не е отчел ниската фактическа и правна сложност на делото. Твърди се, че съдът неправилно се е позовал на минималните размери по Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, в противоречие с т. 3 от Решението на СЕС по дело С-438/22, според която съдът следва да откаже да прилага такава национална уредба, включително когато минималните размери отразяват пазарните цени на адвокатските услуги.

Жалбоподателят сочи, че по конкретното дело сумарното време на ангажираност на адвоката – запознаване със случая, изготвяне на искова молба, подготовка и участие в откритите заседания и други действия – не надхвърля около 20 астрономически часа, поради което при средна часова ставка от 50 лв. присъденото възнаграждение не би следвало да надхвърля 1000 лв.

Допълнително се развиват доводи, че съдът не е приложил правилно чл. 38, ал. 1 и ал.

2 ЗАдв. Поддържа се, че оказването на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица по чл. 38, ал. 1 ЗАдв представлява изключение от общото правило адвокатът да има право на възнаграждение, като адвокатът действа с дарствено намерение и поема риска да не му бъде присъдено възнаграждение, ако насрещната страна не бъде осъдена в разноските. Според жалбоподателя тази особеност обосновава необходимостта от определяне на относително по-нисък размер на присъжданото от загубилата страна възнаграждение. Провежда се аналогия със Закона за правната помощ, който урежда заплащането на правната помощ на лица без средства чрез Наредбата за заплащането на правната помощ – действащ подзаконов акт. Твърди се, че поради препращането на чл. 38, ал. 2 ЗАдв към Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, която се сочи като нищожна, е налице непълнота в закона и по арг. на чл. 46, ал. 2 ЗНА следва да се приложат по аналогия нормите на Наредбата за заплащането на правната помощ, като адвокатското възнаграждение не следва да надвишава предвидените там размери. Поддържа се и 4 оплакване за нарушаване на принципа на равенство на страните по чл. 9 ГПК.

В частната жалба се иска от апелативния съд да отмени обжалваното определение и да редуцира присъденото адвокатско възнаграждение до размерите, предвидени в Наредбата за заплащането на правната помощ.

В срок е постъпил писмен отговор на частната жалба от А. Т. Г. чрез адв. Н. К.. В отговора частната жалба се оспорва изцяло като неоснователна. Посочва се, че съдът, произнасяйки се по молбата по чл. 248 ГПК, правилно е приложил чл. 78 ГПК и е определил разноските с оглед изхода на спора и фактическата и правна сложност на делото.

Подчертава се, че по делото е бил налице значителен обем от доказателства, изготвена е искова молба след анализ на множество документи, проведени са няколко съдебни заседания, изслушани са две експертизи, разпитани са свидетели и са изготвени писмени защити. На тази основа въззиваемият поддържа, че делото не може да се квалифицира като „типично“ с ниска сложност, както твърди застрахователят, и че произнасянето на съда относно адвокатското възнаграждение е обосновано и съответства на принципите, изведени в практиката на СЕС.