Решение № 2786 от 17.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2786 гр. Пловдив, 17.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Марияна В. Михайлова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20225330117583 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. Д. Ж., ЕГН ********** против „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.

26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и чл. 21, ал. 1 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за паричен заем № ********* от 27.09.2022 г., с която е начислена неустойка в размер на 689.99 лева.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ********* от 27.09.2022 г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 800 лева, при ГПР – 48.314 % и месечен лихвен процент – 3.330 %. Сумата следвало да бъде върната на 9 месечни погасителни вноски, с падеж на последна погасителна вноска – 27.06.2023 г. В чл. 8 от договора била предвидена неустойка в размер на 689.99 лева, дължима при неизпълнение на задължението на ищцата в тридневен срок от сключване на договора да предостави обезпечение. Тъй като такова не било предоставено, била начислена съответната сума за неустойка.

Твърди, че клаузата за неустойка била нищожна, тъй като с нея се накърнявали добрите нрави, достигало се до значителна нееквивалентност на насрещните престации, нарушавал се принципа на добросъвестност и справедливост. Същата била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 и т. 19 ЗЗП, тъй като размерът й бил почти равен на получената сума по кредита. Неустойката била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48, доколкото с нея се прехвърлял риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и се стигало до допълнително увеличаване размера на задълженията.

Неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя.

Поддържа, че клаузата за неустойка била нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, доколкото същата не била индивидуално договорена. С нея се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти 1 размера на законната лихва. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. Трайната съдебна практика била последователна и непротиворечива по отношение на неравноправния характер на подобна договорна клауза в потребителски заем.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на нищожността на клаузата от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 689.99 лева, обективирана в чл.

8 от Договор за паричен заем № ********* от 27.09.2022 г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Посочва, че преди сключване на договора на ищцата е предоставен Стандартен европейски формуляр, съдържащ пълна и изчерпателна информация за условията, при които дружеството би отпуснало в заем сумата от 800 лева за срок от 9 месеца, след което ищцата подала молба за заем, приемайки Общите условия на дружеството. След оценка и одобрение на депозираното от ищцата искане за заем от 27.09.2022 г., между страните бил сключен процесния договор с посочените в исковата молба параметри. В чл. 6 от договора било уговорено същият да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на определени условия и с още едно от изброените в същата клауза обезпечения, като в чл. 8 била предвидена въпросната неустойка, доколкото с молбата за заем и към момента на сключване на договора ищцата не била посочила лице, което да поръчителства. Неустойката била дължима, ако в тридневен срок от сключване на договора ищцата не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение. Посочва, че ищцата получила заемната сума на 27.09.2022 г., но не извършила нито едно плащане за погасяване на задълженията си по договора.

Възразява така уговорената клауза за неустойка да е нищожна, като излага съображения в тази насока. Поддържа, че ищцата е била предварително запозната с условията на дружеството за обезпечаване на заема, при което е имала възможност да прецени дали да сключи договора. Посочва, че при сключване на договора страните са действали в рамките на свободата на договаряне, като неустойката не излизала извън присъщите й функции. Твърди да са спазени изискванията на ЗПК, доколкото договорът имал за предмет потребителски кредит. Неустойката съставлявала разход, който ищцата следвало да заплати при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение.

Твърди, че клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, доколкото била съобразена с параметрите, посочени от ищцата в молбата за кандидатстване за заем. Същата посочила, че ще обезпечи заема единствено чрез запис на заповед, като изрично отбелязала, че няма да предостави поръчител. С оглед тези обстоятелства, в договора бил уговорен размер на неустойката, съобразен с индивидуалните потребности и възможности на ищцата.

Посочва, че неустойката, макар уговорена конкретно, не била дължима в момента на сключване на договора, доколкото била уговорена под отлагателно условия. В тази връзка, твърди, че ищцата е имала възможност да влияе на действието на тази разпоредба и след сключване на договора, както и, че същата е имала възможност да упражни правото си да се откаже от кредита съобразно чл. 10 от договора, където били посочени условията за това.

Поддържа, че уговорената неустойка притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и, че същата е валидна и индивидуално уговорена. Моли за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

В тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение по договор за потребителски кредит, в който е уговорена клауза за неустойка, както и наличието на 2 предпоставки за нищожност на клаузата за неустойка, поради противоречие с добрите нрави, неравноправност и нарушение на материалния закон.

Ответната страна следва да докаже валидност на оспорената клауза, която съответства на изискванията на ЗПК и е сключена при спазване правата и интересите на потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и възражения в отговора.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за основателен и доказан, по следните съображения:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е подписан Договор за паричен заем № ********* от 27.09.2022 г., по който предоставената сума е усвоена, както и, че в чл. 8 от Договора е уговорена неустойка в размер на 689.99 лева, дължима при непредоставяне на обезпечение от страна на ищцата. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 2660/03.03.2023 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за паричен заем № ********* от 27.09.2022 г. с е установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 800 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като месечния лихвен процент по заема е 3.330 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.314 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 9 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 939.01 лева.

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя, като в конкретния случай не е посочено такова.

Според чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, страните имат право за обезпечаване изпълнението на договора за заем да уговорят в самия договор, учредяването на някое от следните обезпечения: гаранти – две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лева, съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР на БНБ.

С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 689.99 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Креди Йес“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.

3 има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани, чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Относно неустойката, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 З П К . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.