Разпореждане № 5156 от 21.08.2026, Районен съд - Монтана

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 5156 гр. Монтана, 21.08.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Частно гражданско дело № 20261630102607 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК от *** ЕООД, *** седалище и адрес на управление: гр.С., ***, общ.***, обл.С. (столица), срещу неизправен длъжник – потребител.

Заповед за изпълнение следва да се издаде за вземанията САМО за главница и за разноските.

Заявлението следва да бъде отхвърлено по отношение на останалите претендирани суми.

Сключеният договор е потребителски и следва да се подчинява на нормите на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Съгласно чл. 7, ал. 3, изр. 1-во ГПК съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а заявлението се отхвърля, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК) или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това (чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки 1 или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, а така същи и такса за разглеждане на кредита), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

От съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Несъмнено е, че получаване на кредита е обусловено от заплащането на такса, включена в усвоената сума.

Това обстоятелство налага извода, че процесната сума като такса за разглеждане има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР.

Доколкото, съгласно гореизложеното, тази сума представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на ГПР без включване на тази такса, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК непосочване на ГПР и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 2025 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от заетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 ЗПК, се считат за нищожни.

Настоящият съдебен състав приема, че клаузите, които уреждат дължимостта на неустойки по договорите са действителни и валидно обвързват страните по тях, доколкото не противоречат на морала и добрите нрави, и имат компенсаторен характер. Предвидени са да обезщетят вредите на доставчика от неизпълнението на поетите от абоната задължения, като в част от тях предварително страните са определили размера на същите, който не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни вноски по всеки от договорите /приложенията/. Ограничени до трикратния размер на месечните абонаменти тази неустойки не нарушават принципите на добросъвестността и на забраната за неоснователното обогатяване и съответстват на присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че уговорените в договора и приложенията към него неустоечни клаузи не са нищожни и валидно обвързват ответника, съответно - могат да бъдат 2 основание за начисляването на неустойка от страна на оператора, стига обаче да са се осъществили всички елементи от фактическия й състав, очертан по волята на страните. Необходимо условие за възникването на правото на неустойка е прекратяване на договора за електронни съобщителни услуги преди изтичане на първоначално определения срок. Потребителят – длъжник не е платил в срок дължимите от него абонаментни такси и предоставени услуги, за което са издадени приложените фактури. В случая страните не са уговорили специален ред за прекратяване на облигационната връзка между тях, поради което са приложими общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД за срока и формата на извършване на действията. Неизпълнението на договорно задължение по причина, за която длъжникът отговаря, включително неплащането на възникнали задължения през предварително определен срок в договора е основание за развалянето му /чл. 87, ал. 1 ЗЗД /. Процесните договори са сключени в писмена форма, което от своя страна задължава кредитора да извърши изявлението за прекратяването им в същата форма, като преди това даде подходящ срок за изпълнение. По аргумент от разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗЗД , за да породи действие това едностранно волеизявление на ищеца, то следва да достигне до ответника. Няма доказателства заявителят да е отправил нарочно волеизявление за прекратяване на процесните договори преди изтичане на срока им, за което абонатът да е уведомен, нито пък да му е представлявал подходящ срок за изпълнение на задълженията на абоната. В тази връзка, след като не се установява предсрочно прекратяване на договорите за електронни съобщителни услуги, поради което в ползва на заявителя не са възникнали претендираните вземания за неустойки.

Смисълът на клаузите е, че неустойката се дължи "в случай на прекратяване на договора" на едно от няколко основания, които изцяло зависят от поведението или от волята на потребителя – по вина или инициатива на потребителя; при нарушения на задълженията на потребителя по договора или други документи, свързани с него. След като се касае за двустранен договор и длъжникът не изпълнява задължението си поради причини, за които той отговаря, се касае за възможност за "разваляне на договора" от страна на оператора по смисъла на чл. 87 от ЗЗД, а не за прекратяването му. В постоянната си практика ВКС е изразявал становище, че развалянето по чл. 87 ЗЗД следва да се различава от възможностите за едностранно прекратяване на договора, които не изискват виновно неизпълнение на задължение на длъжника – в този смисъл Определение № 600 от 06.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 993/2011 г., II т. о.

Нарушението на задълженията на потребителя по договора е основание за развалянето му, а не самостоятелно основание за дължимост на неустойката.

Предвид изложеното неустойка по договорите не се дължи за 3 неизпълнение на парично задължение, а е последица от разваляне на договорните отношения между страните поради причини, които стоят изцяло у потребителя.

Не се установи кога и от кого са развалени договорните правоотношения, по какъв начин страната, която упражнява правото си да развали договорите, е уведомила другата страна. Следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на разваляне е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като същата е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение. Доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и писмените договори подлежат на разваляне с изявление в същата форма. В случая не се установява операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие, с което да му предостави подходящ срок за изпълнение, или такова, с което разваля договора, без да даде срок за изпълнение. Предвид изложеното кредиторът не се е възползвал от правото си да развали договора, поради което в неговата правна сфера не е възникнало вземане за неустойка.

Не е установен и механизма, по който са определени лихвата за забава и върху кои суми е начислявана.

Това обуславя и редуцирането за разноските в заповедното производство.

Тъй като са разноски в заповедното производство, а не заявени за присъждане вземания, не се дължи отделен диспозитив за частичното им отхвърляне.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК, подадено от *** ЕООД, *** седалище и адрес на управление: гр.С., ***, общ.***, обл.С. (столица) срещу длъжникът М. Р., ЕГН **********, от *****************, в частта, както следва:

Договорна лихва 112.31 EUR от 29.11.2024 г. - 01.12.2025 г.

Неустойка 241.52 EUR от 29.11.2024 г. - 01.12.2025 г.;

Мораторна лихва 61.27 EUR.

УКАЗВА на заявителя, че има възможност в едномесечен срок да предяви ОСЪДИТЕЛЕН иск за вземането си по отношение на отхвърлената част.

РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд - Монтана в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.

4

Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________ 5