Решение № 3986 от 05.10.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3986 гр. Пловдив, 05.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20225330114857 по описа за 2022 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „**********“ № ***, ет.***, ап.***, действаща чрез пълномощника адв. Д. Б. е предявила срещу „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869 обективно съединени искове с правна квалификация по чл.55, ал.1 ЗЗД .

Ищцата твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем № ********* г., по силата на който на ищцата била предоставена сума в заем от 800 лева. В договора била договорена възнаградителна лихва 39,98 %, а годишният процент на разходите бил 48,43 %. Общата сума която следвало да бъде заплатена била в размер на 895,30 лева. В чл.6 и чл.8 от договора било посочено, че ако в тридневен срок от подписването му ищцата не учреди обезпечение на задълженията си между запис на заповед, банкова гаранция или поръчител, то дължала неустойка в размер на 562 лева.

Общата сума по договора в размер на 895,30 лева, както и неустойка в размер на 562 лева, следвало да бъдат върнати с погасяване на 14 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 104,10 лева за периода от ************** г.

Твърди се, че договорът бил недействителен, тъй като било нарушено изискването на чл.11, ал.1, т.9. Договорената възнаградителна лихва от 3,34 % била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. В случая лихвата надвишавала трикратния размер на законната. Нарушени били и изискванията и на т.10, тъй като не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсвала каквато и да било яснота по 1 какъв начин е формиран същия, респективно общо дължимата сума по него. Сочи, че определената в договора неустойка представлявала скрито оскъпяване към кредита. Ако същата била добавена към общата сума за плащане по договора, е щяло да се установи, че ГПР надвишава 50 %. По този начин се допускало нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнително основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР не може да бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон, тъй като с нея се целяло натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи. Противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът имал право само на лихви върху неплатената в срок сума, за времето на забава.

Предвид изложеното се иска осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 50 лева – недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва и сума в размер на 50 лева, недължимо платена по клауза за неустойка, ведно със законна лихва върху сумите от дата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане. Претендират се разноски.

В съдебно заседание е поискано от ищеца и допуснато от съда изменение на исковете, в посока увеличение, като искът за връщане на недължимо платена лихва е увеличен от 50 лева на 63, 20 лева, а искът за връщане на недължимо платена неустойка – от 50 лева на 562, 10 лева.

В съдебно заседание ищецът поддържа исковете в увеличените им размери и претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който счита предявените искове за неоснователни. Потвърждава, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем № ****** от ****** г., по силата на който ищецът е получил сумата от 800 лева. Не оспорва обстоятелството, че заемните средства са предоставени на ищеца съобразно посочените в договора условия, но оспорва обстоятелството да е извършено плащане в размер на 50 лева по възнаградителна лихва и 50 лева по клаузата за неустойка. Несъстоятелно било твърдението на ищеца, че в договора за кредит не са посочени условията за прилагане размера на лихвения процент. Същото било направено, доколкото в договора бил уговорен фиксиран лихвен процент от 40,08 %. Неправилно било и твърдението, че в договора не била посочена общата сума за плащане дължима от потребителя, изчислени към момент на сключване на договора за кредит. Сочи, че в чл.3 на договора за заем била посочена общо дължимата сума от потребителя – ищец, а именно 895.30 лева, представляваща сбор от дължима главница и лихва за периода на кредита, съгласно приетия погасителен план. В погасителния план ясно и точно било посочено всяко задължение - главница и лихва по всяка една от вноските, както и падежа на същите.

Голословно било твърдението, че клаузата определяща ГПР по кредита била нищожна. ГПР бил в размер на 48,43 %, като в него били посочени допускания, взети предвид от 2 кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Редът за определяне на годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в чл.19, ап.2 от ЗПК и страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото определяне по различен начин. Твърди се, че в случая ГПР е изчислено по формула, като видно от договора единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. Сочи, че във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск, във връзка с отпускането на кредита. Рисковия профил на клиента се оценявал преди момент на сключване на договора за заем, като към този момент се преценявал и носения от финансовата институция финансов риск.

Обезпечението на задължението било съществен елемент при преценка на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка –гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключването на договора, след като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем, при условие, че бъде предоставено от клиента надлежно обезпечение. Сочи, че само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Твърди, че в настоящия случай при сключването на договора за кредит ищцата не била представила каквото и да било обезпечение, което да гаранти дори и в минимална степен интереса на кредитора.

Счита, че неустойката следва да бъде приета за нищожна, ако единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.

Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски. В съдебно заседание не изпраща представител и не взема становище по увеличението на иска.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и ответника е сключен договор за паричен заем - Договор за паричен заем № ***** от ******** г., по силата на който ищецът е получил сумата от 800 лева, като горното обстоятелство е признато за безспорно между страните. Същият е представен в оригинал от ищеца по делото. параметрите на договора са следните: Заемодателят „Сити кеш“ ООД предоставя на М. Д. Д. сумата от 800 лева, при размер на погасителна вноска – 63, 95 лева, ден за плащане – четвъртък, вид вноска – двуседмична, ГПР – 48, 43 %, брой вноски 14, фиксиран ГЛП – 39, 38 %, дата на първо плащане – *******, на последно – *********, такса за усвояване – 0 лева, обща сума за плащане – 895, 30 лева. Съгл. чл. 6, страните се споразумяват договорът да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на общите условия по чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора. В чл. 7, ал. 4 е уговорена неустойка за предсрочна изискуемост – 20 % от дължимата сума. В чл. 8 – че с подписването на договора заемателят декларира, че се счита за уведомен, че ако не представи обезпечението по чл. 6 от договора или то не отговаря на условията по чл. 9, ал. 2, т. 1 от Общите условия, дължи неустойка на заемодателя в размер на „562.“ с начин на разсрочено плащане съгл. приложение 1. Представено е приложение 1 – 3 погасителен план, подписано от заемодателя, в което е посочено в табличен вид – вноска 63, 95, неустойка – 40,15, вноска с неустойка – 104, 10, и датите на падежите, като срещу всяка дата са посочени горните суми в таблицата. 14 вноски за неустойка по 40, 15 лева се равняват на сумата от 562, 10 лева, като тази сума за неустойка, както и валутата, в която се дължи, не фигурират точно изписани в самия договор - там е посочено, че за непредставяне на обезпечение се дължи неустойка на заемодателя в размер на „562.“.

По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза на в. л. Б. Р.

Д., което е обективно и компетентно изготвено, и не се оспорва от страните по делото. видно от заключението, по договора ищцата е направила 35 броя плащания на сумата от общо 1425, 30 лева, с които са погасени главница, неустойки, лихви и такси, както следва – заплатена е главница в размер на 610, 13 лева, с остатък 189, 97 лева, заплатена е изцяло лихвата – 95, 30 лева, заплатена е изцяло неустойката – 562, 10 лева, като са били начислени такси в размер на 157, 77 лева и от тях са заплатени 77, 31 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 3, ал. 12, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 895, 30 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в 4 нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе както заради уговорката по чл. 6, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители или банкова гаранция, както и заради уговорката по чл. 7, ал. 2, предвиждаща при забава да се заплащат разходи за събиране на вземането под формата на телефонни разговори, каквото и да значи това, лични посещения и изпращане на писма. Видно от експертизата на в. л. Д., начислявана е и заплащана такса, която обаче не може да се установи изобщо от съдържанието на договора. Ако се приеме, че тези разходи са събирани под формата на такса, то също не е изобщо ясно как са формирани те. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя.