Решение № 3655 от 07.12.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3655 гр. София, 07.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-I-Н, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава Ст. Чернева като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело № 20221100512032 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба от А. Н. Ш. – длъжник по изпълнението, срещу отказ на ЧСИ С.Х. за прекратяване на изпълнително дело № 20178630401138 на основание чл.

433, ал. 1 т. 8 от ГПК, за което длъжникът е уведомен с писмо изх. № 40618 от 24.10.2022 г.

Жалбоподателят твърди, че е настъпила перемпция след налагането на запор върху вземания по банкови сметки в УниКредит Булбанк АД, Банка ДСК ЕАД, Обединена Българска Банка АД, Райфайзенбанк България ЕАД и Първа инвестиционна банка на 20.03.2017г., което е последното изпълнително действие. Поддържа, че поисканото след това действие – запор върху трудово възнаграждение на длъжника при работодателя „Б.К.“ ООД от 05.03.2019г., е невалидно. Като причина за невалидността на наложения запор върху трудовото възнаграждение изтъква обстоятелството, че искането за налагането му е направено от лице, което няма активна легитимация по образуваното изпълнително дело, поради липсата на уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за извършена цесия. Твърди, че вземането на взискателя е погасено по давност на основание чл. 110 от ЗЗД предвид, че последното действие по изпълнение е извършени на 20.03.2017г. с налагането на запор върху вземанията по банкови сметки в горепосочените банки. Иска да се отмени обжалваното разпореждане и се постанови прекратяване на изпълнителното производство.

Взискателят „ЕОС М.“ ЕООД е подал писмени възражения от 14.11.2022 г., в които подробно излага съображения за неоснователността на жалбата.

ЧСИ С.Х. е депозирала писмени мотиви, в които поддържа, че жалбата е неоснователна, като излага съображения.

1

Софийски градски съд, в настоящия си състав, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Изпълнително дело 20178630401138 на ЧСИ С.Х. е образувано по молба с вх.

№ 56301/07.04.2017 г. от взискателя „ЕОС М.“ ЕООД (по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 23.11.2015г., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и „ЕОС М.“ ЕООД), въз основа на изпълнителен лист, издаден на 06.01.2016 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 62222/2015 г. по описа на СРС, с който длъжниците М.К.П., А.

Н. Ш. и М.С.Г. са осъдени солидарно да заплатят на „Уникредит Булбанк“ АД следните суми: 20000 евро – главница по сключен договор за потребителски кредит от 06.03.2013 г., ведно със законна лихва, считано от 14.10.2015 г. до окончателно изплащане на вземането, 1195.13 евро – договорна лихва за периода от 05.04.2013 г. до 13.10.2015 г.; 8310.69 евро – лихва за забава за периода от 05.04.2013 г. до 13.10.2015 г.; 2828.93 лв. – разноски по делото. В молбата има искане за изискване на актове от Агенция по вписванията – Имотен регистър и налагане на възбрана върху недвижим имот, притежаван от М.С.Г.. С образуване на изп. дело на основание чл. 18 от ЗЧСИ на ЧСИ е възложено да проучи имущественото състояние на солидарните длъжници, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя начина на изпълнението, както и да бъде пазач на описаното имущество.

По изпълнителното дело са приложени копия от обратни разписки за връчено уведомление за цесия на М.С.Г. от 26.01.2017г. С имейл до ЧСИ С.Х. от 10.08.2017г., с вх. номер 78373/14.08.2017 г., взискателят е поискал ЧСИ да връчи Уведомление за цесия на М.К.П., А. Н. Ш..

По изпълнителното дело са налагани запори върху банкови сметки на солидарните длъжници на следните дати: на 22.08.2017 г. – 5 запора на М.К.П., 7 запора на А. Н. Ш., 4 запора на М.С.Г.. На 08.03.2019 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на А. Н. Ш. при работодателя „Б.К.“ ООД. По искане на взискателя на 07.08.2019г. ЧСИ е изпратило до А. Н. Ш. призовка за принудително изпълнение с изх. № 41096, с която я уведомява за насрочена дата и час (17.10.2019 г., 14:00 ч.) за извършване на опис, оценка и изземване на движими вещи нейна собственост, находящи се в имот на адрес: гр. София, ж. к. *******. Съобщението е връчено по реда на чл. 47 от ГПК, като двуседмичният срок е изтекъл на дата 05.09.2019 г. На 11.11.2021 г. е наложен запор върху банкова сметка на А. Н. Ш. в банка ДСК АД.

На 17.10.2022 г. с възражение с вх. № 58229 длъжникът А. Н. Ш. е поискала прекратяване на изпълнителното производство, поради неизвършване на изпълнителни действия за период повече от две години. ЧСИ постановил отказ да се прекрати производството поради липса на основание. За постановеният отказ ЧСИ е изпратил съобщение до длъжника на 24.10.2022 г. по електронна поща, което е получено от длъжника на същата дата.

Частната жалба срещу обжалваното постановление е постъпила на 02.11.2022 г. с вх. № 62178 по описа на ЧСИ.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

Жалбата по чл. 435, ал.2 от ГПК е подадена от процесуално легитимирано лице – длъжникът по изпълнението, в рамките на преклузивния двуседмичен срок по чл.436, ал.1 от ГПК. Насочена е срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител, доколкото обжалваното постановление касае отказ за прекратяване на изпълнителното производство, т.е. попада в нормата на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК. Внесена е и 2 дължимата държавна такса по сметка на СГС. В този смисъл съдът приема, че жалбата е редовна и процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Спорният въпрос между страните по делото е настъпила перемпция по изпълнително дело 20178630401138 по описа на ЧСИ С.Х..

Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното производство се прекратява ако взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия. Същите правни последици следват и когато ЧСИ, по възлагане на взискателя по реда на чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ, не предприеме изпълнителни действия в период по-дълъг от две години.

В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти (в същия смисъл е и приетото в мотивите към т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Въпросът от кога започва да тече двугодишният срок за перемпцията е обсъден в решение № 37 от 24.02.2021г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. В него е прието, че срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно), т.е. осъществяването на всички принудителни способи е приключило или поисканите не могат да се осъществят по причина, за която взискателя отговаря, като например не заплати дължими такси, разноски и други, т.е. не е оказал необходимо съдействие и така е осуетил прилагането на изпълнителния способ. Смисълът на двугодишния срок е свързан с това, че в изпълнителния процес взискателят следва да бъде активен и има задължението със своите действия да поддържа неговата висящност. Преценката за това какви изпълнителни способи следва да бъдат приложени от съдебния изпълнител, и дали искането за повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи, е именно на взискателя, който има интерес от събиране на вземането си.

В настоящия случай, от представените по делото доказателства, не се установява бездействие на взискателя, което да бъде основание за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С молбата за образуване от 07.04.2017 г. взискателят е поискал прилагане на изпълнителни способи и е възложил на ЧСИ правомощия съгласно чл. 18 от ЗЧСИ. Установи се, че на 17.08.2017 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запор на банкови сметки на длъжниците, като същите са ефективно наложени на 22.08.2017 г. Има депозирана молба за прилагане на изпълнителни способи от 12.02.2019 г. – налагане запор на банкови сметки, запор на трудово възнаграждение и др. На 08.03.2019 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на А. Н. Ш. при работодателя „Б.К.“ ООД. На 07.08.2019 г. са изпратени призовки за извършването на описа на движими вещи, насрочен за 17.10.2019 г., като по делото има данни за заплатени такси на ЧСИ за реализирането на този способ. На 25.10.2021 г. е депозирана молба с искане за налагане на запор на банкова сметка на длъжника А. Ш. в банка „ДСК“ ЕАД. Същият е наложен ефективно, видно от уведомително писмо от банката от 11.11.2021 г. С оглед хронологията на извършените в хода на изпълнителното производство действия, отказът на ЧСИ за прекратяване на изпълнителното дело е правилен и законосъобразен.

Противно на доводите в жалбата следва да се отрази, че перемпция може да настъпи, когато взискателят въобще не е поискал извършването на изпълнителни действия, а не когато такива са поискани, но не са приложени, напр. поради липсата на 3 сключени трудови договори, притежавано от длъжника имущество или невъзможността същият да бъде намерен на постоянния и настоящия си адрес. Освен изложеното, изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК води до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не погасява материалното право, т.е. няма пречка и след срока да започне ново изпълнително производство за неговото принудително удовлетворяване.

При извършването на преценката изтекъл ли е двугодишният срок, в настоящия случай съдът съобрази и обявеното извънредно положение на 13.03.2020г. във връзка с Covid-19 и свързаните с него последици, а именно настъпилото ex lege спиране на сроковете съгласно чл. 3, т. 1 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).

По отношение на наведените в жалбата доводи за незаконосъобразност на изпълнителното производство, обосновани с твърденията на жалбоподателя - длъжник за изтекла погасителна давност на процесните парични вземания, настоящият състав намира следното: Произнасянето по така наведеното възражение за погасяване на правото на принудително изпълнение на задължението поради погасяването му по давност е извън правомощията на настоящия съд, сезиран с жалба срещу акт или действие на съдебния изпълнител в производство по реда на чл. 435 ГПК.

Принудителното изпълнение е материално законосъобразно (при изпълнение на парично вземане), когато изпълняваното вземане съществува и имуществото, върху което е насочено изпълнението, принадлежи на длъжника. Материалната законосъобразност на принудителното изпълнение може да бъде проверена единствено чрез иск, като процесуалната законосъобразност на изпълнителните действия е без правно значение. Следва, че исковата защита срещу материално незаконосъобразното принудително изпълнение може да се осъществи преди, по време и след приключването на изпълнителния процес (в този смисъл определение № 551/01.10.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 483/2010 г., IV ГО; определение № 2/02.01.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 7756/2013 г., I ГО). Съдебната практика е последователна, че в производство по чл. 435 от ГПК съдът действа като контролно - отменителна инстанция, извършвайки преценка за законосъобразност на конкретни изпълнителни действия. Възражение за недължимост на вземане по изпълнителния лист, поради изтекла след издаването му погасителна давност е материално правопогасяващо възражение за недължимост на притезанието и като такова е извън правомощията на съдебен изпълнител, респ. на съда в производството по чл. 435 от ГПК. Този въпрос следва да се реши в състезателно исково производство. С оглед изложеното, съдът намира, че извън предмета на настоящото дело е да се произнесе дали е погасено правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност за процесното задължение.