Решение № 6413 от 21.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6413 гр. София, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20241100505925 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 830/15.01.2024 г. по гр. д. № 45238/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 41 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, чл. 79, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 139 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К. Н. Ц. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД следните суми: 1586,60 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ул. ******* (надпартерен), апартамент (южно изложение) аб. № 31101 за периода от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва от 03.08.2022 г. до изплащане на вземането; 270,90 лева- мораторна лихва в размер на сумата от за периода от 15.09.2020 г. до 22.07.2022 г.; 49,86 лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за същия имот за периода от 01.07.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва от 03.08.2022 г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 26027 от 13.09.2022 г. по ч.гр.д. № 42258/2022 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав. Със същото решение са отхвърлени искът за цена на доставена топлинна енергия за разликата над 1586,60 лева до пълния предявен размер от 1586,64 лева, искът за мораторна лихва върху тази главница за разликата над 270,90 до пълния предявен размер от 273,53 лева, както и искът за сумата 10,23 лева, представляваща лихва за забава върху цената на услугата за дялово разпределение за периода 31.08.2019 г. до 22.07.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 26027/13.09.2022 г. по ч.гр.д. № 42258/2022 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав.

1

Решението е постановено при участието на „Директ“ ЕООД - трето лицепомагач на страната на ищеца.

Така постановеното решение не е обжалвано от заинтересованата страна в частта му, с която исковете са отхвърлени като неоснователни, поради което е влязло в сила.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна жалба от К. Н. Ц., чрез адв. Д. С., в частите, в които исковете са уважени, като се иска отмяната му в тези части и цялостно отхвърляне на исковете.

Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие с обективни закони на Земята. Счита, че СРС е нарушил основни принципи в правото. Нормите на чл. 61 до 71 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването са отменени с влязло в сила решение, поради което и неправилно СРС е приел, че наредбата била действала до нейната отмяна. Сочи, че от значение е основанието за нейната отмяна, като в случая намирала приложение нормата на чл.

192а АПК. Твърди, че на вещото лице са поставени въпроси, които не са относими към спора. Сочи, че е останал игнориран принципът на действие на двутръбната система с долно разпределение. СРС е презумирал, че от цялата сградна инсталация била отдавана топлинна енергия за целия процесен период. Намира, че неправилно са били приети и приложени Общите условия на ищеца. Презумирано е било облигационно отношение между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение при липса на компетентност на общото събрание на ЕС да сключва сделки на потребление от името на собственици/ползватели.

Счита, че методиката, уредена в Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, противоречи на законови разпоредби: Закона за енергетиката – чл. 155, ал. 2, Закона за енергийната ефективност – чл. 38, ал. 1 и 4, Закон за защита на потребителите – чл.

147а, както и на правото на ЕС, Директива 2012/27 – чл. 9, § 3, б. „б”, чл. 10 и Директива 2011/83 – чл. 6 и чл. 7. Изтъква, че формулата по 6.1.1 от методиката е неотносима към вертикалната двутръбна система. Сочи, че тази формула е нищожна, тъй като противоречи на обективния закон и е издадена от некомпетентен орган.

Твърди, че ищецът е представил само частни документи по делото, които не са приети от ответника и нямали материална доказателствена сила. Изготвените въз основа на тях експертизи намира за производни и недоказващи доставено количество топлинна енергия. Намира, че видно от заключението по съдебно-техническата експертиза, технологичните разходи са неправилно определени.

Излага оплаквания, че конструкцията, която е изградена по отношение на валидно облигационно отношение между доставчик и потребител на топлинна енергия в чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не е нито правна, още по-малко пък има характеристиката на договор. Сочи, че в случая става въпрос за двустранен, потребителски договор, сключен от разстояние, за валидността на който, както във вътрешното ни право (чл. 298 ТЗ, чл. 147а ЗЗП), така и в правото на ЕС (чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83) е предвидена писмена форма с изрично преподписване на общите условия. Директивата е с императивен характер и е била в сила от 04.06.2014 г.

Счита, че реално Директива 2011/83 не е била транспонирана в Закона за енергетиката.

Разпоредбите на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ (отм.) и чл. 153, ал. 1 ЗЕ са в колизия с разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което и СРС е трябвало да приложи § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

От друга страна намира, че обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот (вещни права) влиза в колизия с чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България и правната доктрина, с оглед абсолютния характер на вещните 2 права. Счита за недопустимо да се накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата на закон. Твърдението на ищеца представлявало типичен пример за недопустима държавна помощ в полза на търговско дружество (чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС).

Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по силата на чл.

150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Тази разпоредба влиза в колизия с разпоредби от по-висок ранг – Конституцията на Република България – чл. 32 и чл. 19, Регламент 2006/2004 на ЕО – съгласно чл. 3 към него са прикрепени и 15 бр. Директиви, ЕКЗПЧОС – чл. 8 и чл. 14. Директивата ЕО 93/13 относно неравноправните клаузи в договорите е категорична, че под тях попадат договорите при Общи условия и че неравноправна е всяка клауза, която ограничава правата на потребителя или той не би сключил такъв договор при тези условия. Тези разпоредби са реципирани в ЗЗП.

Първоинстанционният съд неправилно е възприел същността на Общите условия. По принцип те са част от условията на индивидуален договор по смисъла на чл. 298 ТЗ и чл. 16 ЗЗД. Договорът при общи условия не може да бъде квалифициран като нормативен акт, а е само едно предварително установено типизирано за окончателния договор предложение, което може да бъде прието от другата страна само, ако тя желае това. Намира, че в Общите условия на ищеца се съдържат неравноправни клаузи, които подлежат на проверка от съда – служебно.

Изтъква, че СРС не е изяснил основни елементи от продажбата на топлинна енергия – място на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата при мястото на продажбата; индивидуализация на родово определена вещ. Първоинстанционният съд не е бил взел предвид, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП и чл. 9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки. Възползвайки се от монополното си положение ищцовото дружеството задължавало „клиентите” си да плащат необосновани суми за топлоенергия.

Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че страна по договора е Общото събрание на етажните собственици. То нямало тази компетентност – имало само по отношение на поддържането на сградата, включително и общите части, за да функционират съгласно предназначението им; но нямало право едни собственици да задължават други да ползват общата вещ (арг. чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България). От друга страна твърди, че всички договори с фирмата за дялово разпределение са били прекратени по сила на разпоредбата на § 5 от Наредба № 16334 за топлоснабдяването.

Твърди, че измервателният уред не е поставен на границата на етажната собственост, както било по закон. СРС неправилно е възприел разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Въобще не можело да се говори за реално потребление при наличие на методика и изчисление. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно бил тълкувал основен принцип в правото на Общността – конкуренцията на енергийния пазар, закрепен в първичния документ на общността (чл. 101 и 102 от ДФЕС) и във 2-ри енергиен пакет.

По отношение на сградната инсталация – разпределителна мрежа в сградаетажна собственост, счита, че се касае за уреден положителен безвъзмезден сервитут в полза на ищеца. Съобразно правилото, „комуто ползите нему и вредите”, претендираните загуби следва да са за сметка на ищеца, тъй като той извършва търговска дейност като ползва чужда собственост и формира доход/печалба. По силата на сервитута всеки собственик се явява принуден да приема всички неудобства от 3 премиващото през имота му съоръжение. Счита, че уредбата в ЗЕ, касаеща сградната инсталация, противоречи на неприкосновеността на частната собственост, регламентирана в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Сочи, че дори и със закон не може да се задължи едно лице да ползва своя/съсобствена вещ.

Твърди, че СРС е нарушил и чл. 86 ЗЗД, тъй като изчисляването на лихви по неликвидни суми било в разрез с чл. 86 ЗЗД. В този смисъл сочи, че клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца противоречи на закона. Изтъква, че заключението по съдебно-счетоводната експертиза не съдържа описани данъчни фактури, издадени от ищеца, за дължими суми съгласно изисквания за това на ЗДДС. Съобщенията към фактурите нямали издател и подпис.

Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна по жалбата /ищец в производството/ - „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 – ищец в първоинстанционното производство, подава отговор с искане жалбата да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното решение - потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Директ” ЕООД, не е депозирало писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела, в писмена форма, подписано от разгледалия делото съдия, както и обективира ясно и недвусмислено правната воля на съдебния състав.

Същото е и допустимо в обжалваните части, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нищожност на обжалваното решение, свързани с предоставена на ищеца “държавна помощ” в противоречие с чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС, поради следните съображения: