Решение № 5273 от 29.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5273 гр. Пловдив, 29.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330111468 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът А. И. И., ЕГН: **********, от гр. П., ул. „**********“ № ***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник адв. Б. К., е предявил против „Стик- Кредит” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, представлявано от изпълнителния директор С. Т., искове да бъде прогласена нищожността на договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.2022 г., както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 141, 52 лева- главница, платена без основание, ведно със сумата от 40,39 лева- лихва за забава върху главницата, за периода 08.02.2022 г.- 01.07.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата молба02.07.2024 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на 03.01.2022 г. между страните бил сключен договор за кредит № *****, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 600 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 36%, годишен процент на разходите – 42,58% и срок за погасяване на заема 3 месеца. Сочи, че клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договора, уговарящи предоставянето от потребителя на обезпечение под формата на поръчителство от трето лице или банкова гаранция, като при непредоставяне на обезпечение потребителят дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на предоставената в кредит сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението, са недействителни. Тези допълнителни 1 разходи, не са включени в ГПР и поставят в заблуждение потребителя. В случая, в договора е посочен ГПР в размер на 42,58%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира ГПР. Излага, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора. Същата реално увеличава печалбата на кредитора, защото и при плащане на всички задължения, се получава едно допълнително възнаграждение. Счита, че предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена при формирането на ГПР.

Ето защо, посоченият в договора ГПР от 42,58% не отговаря на действителния такъв. При включване на неустойката за непредоставяне на обезпечение в ГПР, то размерът на същия би надвишил значително императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с Постановление на МС на РБ. Съгласно приложения към договора погасителен план, кредиторът е предвидил неустойката като компонент на месечната вноска и кредитополучателят дължи връщане на три вноски всяка в размер на 275,95 лева, в който случай ГПР ще е в размер на 647,54%. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал.

4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ЗПК. Договорът за кредит е недействителен, тъй като е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като не е посочен коректният размер на ГПР, който е по-висок, също така представлява и заобикаляне на закона по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ето защо договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Излага, че на основание чл. 23 ЗПК, кредитополучателят следва да върне чистата стойност на кредита в размер на 600. Ищецът направил три плащания към ответника по договора в общ размер на 741,52 лв., както следва: на 08.02.2022 г. – 275,92 лв., на 08.02.2022 г. – 11.30 лв. и на 11.02.2022 г. – 454,27 лв. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Действително между страните бил сключен договор за кредит № ***** от 03.01.2022 г., по силата на който на ищеца била отпусната сумата от 600 лв., която сума същият е следвало да върне, ведно с дължимото възнаграждение за ползването, съгласно Погасителния план към договора. Сумата била предоставена на ищеца в брой на каса на *****. Излага, че неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, като счита, че клаузата е валидна и отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство. Доколкото неустойката представлявала самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора 2 за потребителски кредит, то и спрямо същата не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Счита, че така договореният размер на неустойката, като определен процент, съгласно чл. 46, ал. 1 ОУ в размер на 0,9%, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага.

Задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение са валидни и не противоречащи на добрите нрави. Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа размера, получаващ се в резултат на неизпълнението. По правило неустойката представлява предварително определено обезщетение, с оглед на което е нормално нейният размер да е предварително уговорен между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично е записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора – а именно в случай, че заемателят не представи обезпечение. Поради това счита включването на неустойката в падежните вноски за правилно с оглед изискванията на закона. Заявява, че неустойката отговора на присъщите й функции и не следва да бъде прогласявана за нищожна. Счита, че не е налице изначална невъзможност да се осигури в уговореният в Договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания. Ищецът е бил запознат с условията на Договора, преди същият да бъде сключен /с изпращането на първото електронно съобщение и приложеният към него СЕФ, след което и с изпращането на второто електронно съобщение/, като същият не е бил длъжен да сключва договора веднага, а е разполагал с възможността първо да открие лице, което да отговаря на определените в Договора изисквания и което е съгласно да бъде солидарно отговорно с него и след това да премине към подписването му. Знаейки, че няма да може да изпълни задължението си ищцовата страна е действала недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД, който гласи, че при воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат добросъвестно - в противен случай те дължат обезщетение. Освен това въпросната неустойка се начислява само докато не бъде предоставено обезпечение. Няма разпоредба в закона, която да определя момента на предоставяне на обезпечение. Това е допустимо да стане преди подписването на договора, но е възможно и да бъде предоставено в процеса на изпълнение на същия. Именно поради това и разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при не предоставяне на обещаното обезпечение от страна на длъжника. В с.з. страната не се явява, не се представлява, но взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разстояние № ****** от 03.01.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 600 лева, при следните условия: срок- 3 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 36 % и годишен процент на разходите- 42, 58 %, при общ размер на всички плащания- 637, 98 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението 3 за представяне на обезпечение в размер на 189, 88 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с общи условия и погасителен план. Приети са още искане за кандидатстване за кредита, СЕФ и разписка за извършено плащане на сумата по кредита от 600 лева.

Приети са още три разписки от „******“, за внесени суми по кредита, както следва: на 08.02.2022 г.- 275, 95 лева; на 08.02.2022 г.- 11, 30 лева; на 11.02.2022 г.- 454, 27 лева, или общо са били платени 741, 52 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не 4 знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.