Решение № 932 от 02.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 932 гр. Пловдив, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330102230 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Е. И., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен главен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 146 ЗЗП, с който се иска да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит № **** от **** г. е недействителен, а в условията на евентуалност на основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 вр. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД се иска да бъде признато за установено, че чл. 11, ал. 1 от договора, уреждащ неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен поради противоречието му с добрите нрави.

Предявени са и насрещни обективно съединени осъдителни искове от „Сити Кеш“ ООД срещу В. Е. И., както следва: главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.

1 от ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че на **** г. ищецът като кредитополучател и „Сити Кеш“ ООД като кредитор са сключили Договор за потребителски кредит. По силата на договора му била предоставена в заем сумата в размер на 1200 лева, при общо дължима сума в размер на 1321,87 лева, при ГПР в размер на 64 %, фиксиран годишен лихвен процент в размер на 49 %, платима на 17 броя погасителни вноски. Съгласно чл. 5, ал. 1 договорът следвало да бъде обезпечен с поне едно от подробно посочено от ищеца обезпечения в срок до 3 дни от сключване на договора, а именно: безусловна банкова гаранция или поръчителство, които следвало да отговарят на определени условия. В чл. 11, ал. 1 от договора било предвидено, че при непредоставяне на обезпечение се дължало неустойка в размер на 514,13 лв. Излага, че за ищеца било невъзможно да предостави подобно обезпечение и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва, като по този начин общо дължимата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 1321,87 лв., а значително по-голяма в размер на 1836 лв. Счита, че въпросната неустойка представлявала в действителност скрита лихва по 1 договора за заем и същата трябвало да бъде включена в ГПР, като договорът бил недействителен поради неточно посочения в него ГПР.

Поддържа, че клаузата, уреждаща начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна, доколкото не притежава присъщите на неустойката и характеризиращата я като такава функции, като клаузата била неименувана като неустойка с цел заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетение не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си бил гарантирал, че ще получи вземането по клаузата, доколкото поставил прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение- осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Предвидената неустойка не изпълнявала обезщетителната функция, тъй като не зависела от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение, а те би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. От неосигуряването на поръчител, респективно на банкова гаранция кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК- размерът на законната лихва.

Предвиждането, че кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо законната лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание. Неустойката изначално не притежавала обезщетителна функция, а излизала и извън присъщата й обезпечителна функция, доколкото добросъвестният кредит имал интерес да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение. По този начин според ищеца кредиторът не желаел да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 ЗЗП. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнявала и санкционната функция, тъй като било невъзможно в предвидения тридневен срок от подписване на договора за кредит да се предостави обезпечение, като по този начин се нарушавал принципът на добросъвестност. На отделно основание счита, че въпросната клауза заобикаляла чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Неустойката обезпечавала вреди от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК, а подобно кумулиране на неустойка за забава и мораторна лихва било недопустимо. Позовава се на разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП относно нищожността на неравноправните клаузи, като твърди, че в случая клаузата не е уговорена индивидуално, доколкото потребителят не е могъл да влияе на съдържанието й.

Клаузата била нищожна и поради противоречието й с добрите нрави.

Досежно процесния договор посочва, че той формално отговарял на условията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, но размерите на величините, посочени в договора, не отговаряли на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Излага, че и без специални знания било видно, че общата дължима от потребителя сума по договора при непредоставяне на обезпечение не съответствала на посочените размери на лихвения процент и на ГПР, поради което се нарушавала разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, според която при изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора се отнасяла до неизпълнение на основаното задължение на потребителя- да върне предоставения кредит, а не за неизпълнението на други задължения, а допускането на обратното представлявало допускане на възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Позовава се, че на чл. 21, ал. 1 ЗПК, че процесната клауза е нищожна като заобикаляща изискванията на закона, а посоченият в договора ГПР не съответствал на действителния, поради което бил нищожен. С оглед на изложеното счита, че договорът е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не бил посочения действителният годишен процент на разходите. Посочването на по-нисък от 2 действителния ГПР представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Позовава се на практика на СЕС, че разходите за заплащане на нестойка представлявали общ разход по кредита за потребителя по смисъла на чл. 3, буква ж от Директива 2008/48, както и че посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по договора, което било заблуждаваща търговска практика.

С оглед на изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да се уважи предявеният главен иск за признаване на установено, че процесният договор е недействителен, а в условията на евентуалност се иска да бъде признато за установено, че чл. 11, ал. 1 от договора, уреждащ неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен поради противоречието му с добрите нрави. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който излага съображения за неоснователност на предявените искове. Твърди, че нищожността на отделна договорна клауза не влече нищожност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея, а в случая неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора. Основните параметри на договора били валидно уговорени в изискуемата форма и отговаряли на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1. т.7-12 и 20 и ал.2 ЗПК. Противно на твърденията в исковата молба с клаузата за неустойка не се заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Не било налице и нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като определеният в договора размер на ГПР не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава. Сочи, че клаузата за неустойка не е и не следвало да бъде включена в годишния процент на разходите, тъй като кредиторът следвало да посочи годишния процент на разходите и компонентите му към датата на сключване на договора, а неустойката била дължима след сключване на договора единствено при условие, че заемополучателят не предложи обезпечение. Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор, поради което не се включвала в ГПР. Неустойката била уговорена във фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението.Твърди, че неустойката е индивидуално уговорена, като клаузата била напълно ясна и разбираема, като тя била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение. Уговорена била като фиксирана сума и в полза на потребителя била разсрочена на вноски, като в погасителния план била посочена единствено възможната вноска за неустойка при неизпълнение, а потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им, което оборвало твърдението за заблуждаваща търговска практика.

Позовава се на разпоредбата на чл. 11, т. 18 ЗПК, като твърди, че предоставянето на обезпечение при потребителското кредитиране представлявало съобразена със закона практика, която не водила задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните. Сочи, че договорът е сключен по воля на ищеца и същия е имал възможност да се запознае с всички клаузи от договора и е имал право да се съгласи или не с отделните уговорки, както и да предложи различни формулировки. Освен това потребителят е разполагал и с възможност в рамките на 14 дни да се откаже от договора, без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви последици, свързани със заплащането на такси и разноски. Твърди, че чрез възможността за отказ се гарантирали в пълна степен правата на потребителя. Поддържа, че потребителят е разполагал и с възможност да продължи тридневния срок за осигуряване на обезпечение с предоставяне на молба до кредитора, респ. представяне на друго заместващо обезпечение - например запис на заповед. Счита, че потребителят не е имал намерение да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, а е имал за цел да се обогати неоснователно със завеждане на 3 последващи искове. В този смисъл поддържа, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД. Твърди, че неустойката е имала предварително определен начален и краен момент и фиксирани параметри за срока на договора. Предвид изложеното счита, че клаузата за неустойка не е установена в противоречие с добрите нрави, като преценката за това следва да бъде осъществена във всеки конкретен случай. Позовава се на практика на ВКС, в която се приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която тази неустойка е уговорена.

Неоснователно ищецът се позовавал на чл.33, ал.1 ЗПК доколкото в настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за забавено изпълнение на потребителя.

Разпечатката съдържа 18 от 74 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/e8c2a9f4-9798-429d-8f43-b6a9aa3067af