Решение № 260305 от 04.08.2025, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр. София,

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева

ЧЛЕНОВЕ:

Станимира Иванова

Лора Димова при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 13820 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 8.03.2019 г., постановено по гр.д.№ 24730/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав, са отхвърлени предявените от „У.Л.“ ЕАД- *** /ЕИК *********/ срещу Д.Ю.К., действащ в качеството на ЕТ „Ю.Г.- Д.К.“- гр. София /ЕИК *******/ „главни осъдителни искове с предпочитано правно основание чл.108 ЗС и с евентуално правно основание чл.345, ал.1 ТЗ“ за установяване правото на собственост на ищеца върху специален автомобил Автовоз, марка „Ивеко“, модел 400 Е42, произв.

1999 г., шаси № WJMM1 TSH004137350, двигател № 1042L101224405, бял цвят, с peг.№*******, и върху ремарке Автовоз, марка „Лор“, модел ЦС16СП, произв. 2000 г., шаси № VGYCS16SP 21 532659, червен цвят, с peг.№ *******, и осъждане на ответника да предаде владението върху тях, респ. за осъждане на ответника да върне описаните вещи в изпълнение на задължението му на лизингополучател по Договори за лизинг № 3936/ 01.12.2005 г. и № 3911/ 01.12.2005 г. Със същото решение по предявени от „У.Л.“ ЕАД евентуални искове Д.Ю.К., действащ в качеството на ЕТ „Ю.Г.- Д.К.“- гр. София /ЕИК *******/, е осъден да заплати на „У.Л.“ ЕАД- *** /ЕИК *********/ на основание чл.82 ЗЗД вр. чл.345, ал.1 ТЗ сумата 10 595 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението на задължението на ответника да върне вещта по Договор за лизинг № 3936/ 01.12.2005 г. под формата на паричната равностойност на описания специален автомобил автовоз, и сумата 3 563 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението на задължението на ответника да върне вещта по Договор за лизинг № 3911/ 01.12.2005 г. под формата на паричната равностойност на описаното ремарке автовоз, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 04.04.2018 г., до окончателното им изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 895.52 лв.- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от ЕТ „Ю.Г.- Д.К.“- гр.

София, с едноличен търговец Д.Ю.К. /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени предявените от „У.Л.“ ЕАД осъдителни искове и в частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете като неоснователни, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна „У.Л.“

ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.

По същество постановеното от

СРС решение- в обжалваната осъдителна част, е и правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.

Предявените от „У.Л.“ ЕАД евентуални искове за присъждане паричната равностойност на погиналите лизингови вещи са основателни.

По делото не е спорно, а се и установява от събраните писмени доказателства, че страните са били обвързани от валидни договорни право-отношения, възникнали въз основа на сключени на 1.12.2005 г. два договора за финансов лизинг- под № 3936/ 1.12.2005 г. и № 3911/ 1.12.2005 г., по силата на които ищецът „У.Л.“ ЕАД /с предходно наименование „Хеброс Лизинг“ ЕАД/- като лизингодател, предоставил за възмездно ползване на ответника ЕТ „Ю.Г.- Д.К.“- с едноличен търговец Д.Ю.К.- лизингополучател, следните вещи: АВТОВОЗ „Ивеко“ с peг.№ *******и РЕМАРКЕ автовоз „Лор“ с peг.№ *******.

Лизинговите вещи били предадени на ответника на 2.12.2005 г., като не е спорно по делото, че първоначално същият изпълнявал задълженията си по лизинговите договори, но впоследствие преустановил плащането на лизинговите вноски по двата договора, като към датата на подаване на исковата молба по настоящото дело дължал 10 лизингови вноски по Договор № 3936/ 1.12.2005 г. /за автовоз „Ивеко“/ и 5 лизингови вноски по Договор № 3911/ 1.12.2005 г. /за ремарке „Лор“/. Срокът на действие на двата лизингови договора бил до 6.12.2008 г., след която дата ответникът нито е упражнил правото на изкупуване на лизинговите вещи- автовоз и ремарке, нито е върнал същите на лизингодателя.

За безспорно по делото, предвид неоспорените от ищеца фактически твърдения на ответника, че лизинговите автовоз и ремарке претърпели ПТП на територията на Р Италия /“на неустановена дата през периода 2009 г.- 2012 г.“/, при което били повредени до степен да не бъдат годни за ползването им по предназначение, като били репатрирани принудително от полицията до паркинг в близост до гр. Генуа и впоследствие бракувани, е признато и обстоятелството, че лизинговите вещи са погинали и не съществуват- съгласно определение от о.с.з. на 26.02.2019 г.

При установената по делото фактическа обстановка и невъзможността да бъде постановено предаване на несъществуващи вещи, както на основание чл.108 ЗС, така и на основание чл.345, ал.1 ТЗ, предявените от „У.Л.“ ЕАД- като собственик и лизингодател на същите, осъдителни искове са отхвърлени като неоснователни.

Правилно е прието в обжалваното решение, че евентуалните искове за присъждане паричната равностойност на погиналите лизингови вещи следва да бъдат уважени като основателни, макар и не поради изложените от първоинстанционния съд съображения.

По силата на възникналите между страните облигационни право-отношения по договори за финансов лизинг в тежест на ответника е възникнало задължението да върне процесните вещи след изтичане срока на договорите- арг. чл. 345, ал. 1 ТЗ. При наличие на предвидените в договорите предпоставки /чл.8 и и сл./ лизингополучателят е имал право да ги изкупи, но предвид наличните по делото данни за неизправността му-преустановил е плащанията на лизинговите вноски по двата договора, това право за същия очевидно не е възникнало и документи за собственост на негово име след 6.12.2008 г. не са издадени. Тъй като право на изкупуване на лизинговите вещи не е упражнено, лизингополучателят е следвало да върне същите на лизингодателя след изтичане срока на действие на двата процесни договора /6.12.2008 г./, не по- късно от 9.12.2008 г. /чл.20, ал.1 от договорите/.

Независимо, че в случая нормата на чл.343 ТЗ, според която рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансовия лизинг е за лизингополучателя, е неприложима, тъй като този риск се носи от последния до момента на прекратяване на договора /Решение № 24 от 21.06.2016 г. по т.д.№ 1526/ 2014 г. на ВКС, ТК, І ТО/, отговорността му да заплати на лизингодателя обезщетение, представляващо равностойност на погиналите лизингови вещи, се основава на приложението на чл.57, ал.2 ЗЗД, поради което и обжалваното първоинстанционно решение- в осъдителната му част, се явява правилно като краен резултат.

Неправилно е схващането на ответника- въззивник, че след прекратяване на лизинговите договори рискът от погиване на лизинговите вещи е за дружеството- лизингодател, поради което и ответникът- лизинго-получател не дължи претендираната по делото парична равностотйност на същите.

При наличие на случайно събитие или непреодолима сила, на каквито според практиката на ВКС се приравнява и погиването на вещите, е налице обективна невъзможност за изпълнение, като неблагоприятните последици от нея са за сметка или на длъжника, или на кредитора, съобразно правилата за риска. Нормите, уреждащи риска, са диспозитивни, поради което страните могат да уговорят нещо различно. При двустранните договори общото правило е, че рискът се носи от длъжника. То се съдържа в чл.89 ЗЗД, като изречение първо регламентира последиците при пълна невъзможност за изпълнение, а изречение второ- при частична такава. Съгласно чл.89, изр.1 ЗЗД, при пълна невъзможност за изпълнение, с настъпването й договорът се прекратява по право занапред, страните се освобождават от задълженията си, като рискът се носи от длъжника, тъй като понесените от него вреди остават за негова сметка. Така при погиване изцяло или отчасти на наетата вещ, разпоредбата на чл.231, ал.3 ЗЗД препраща към правилата на чл.89 ЗЗД, като рискът се носи от длъжника- наемодател, чиято престация да предостави ползването на вещта не може да се изпълни, поради обективни причини. Това правило се прилага и при оперативния лизинг- арг. чл.347, ал.2 ТЗ /Решение № 67 от 09.12.2019 г. по т.д.№ 1553/ 2018 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО/. То се отнася, обаче, за задължението на лизингодателя да предостави за ползване на лизингополучателя лизинговата вещ /в този случай лизингодателят е длъжник, а не кредитор/, а не за възникналото след прекратяване на лизинговия договор задължение за последния да я върне на лизингодателя.

Няма обща норма относно случаите, в които рискът при обективна невъзможност за изпълнение се носи от кредитора, като регулацията е с отделни разпоредби. Една от тях е нормата на чл.343 ТЗ, която предвижда, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта при финансов лизинг е за лизингополучателя- кредитор. Подобно правило се съдържа и в чл.205, ал.1 ЗЗД, според което при продажба на движими вещи на изплащане и запазване на собствеността от продавача рискът се носи от купувача-кредитор от момента на предаването на вещта, от който момент той понася неблагоприятните последици от погиването или повреждането на вещта, независимо, че тя не е негова собственост, като следва да заплати изцяло цената по договора. В случаите, в които рискът се носи от кредитора /чиято престация е възможна/, не могат да се приложат правилата на чл.89 ЗЗД, тъй като те уреждат последиците при носене на риска от длъжника. Ако при настъпване на случайно събитие по договор за финансов лизинг се приложи чл.89 ЗЗД, означава да се игнорира специалното правило на чл.343 ТЗ, според което рискът е за кредитора, освен ако страните по договорен път изрично не са го дерогирали. Това правило произтича от факта, че договорът за финансов лизинг представлява "кредит във вещева форма по избор на лизингополучателя", като рискът се носи от лизингополучателя, независимо от наличието или не на включена клауза за изкупуване /в този смисъл Решение № 170 от 23.07.2012 г. по т.д.№ 806/ 2010 г. на ВКС, II ТО/. Клаузата за изкупуване не представлява съществен елемент, както на договора за оперативен лизинг, така и на договора за финансов лизинг. В чл.343 ТЗ се съдържа общо правило за разпределение на последиците от риска при обективна невъзможност за изпълнение на договор за финансов лизинг, което е приложимо при всички проявни форми на случайно събитие, а не само за конкретно изброените в нормата хипотези на случайно погиване или повреждане на вещта, което е видно и от наименованието на разпоредбата- "Риск" /Решение № 67 от 09.12.2019 г. по т.д.№ 1553/ 2018 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО/. В контекста на изложеното, бракуването на процесните лизингови вещи- автовоз и ремарке на автовоз, от полицейски орган след настъпило на територията на Р Италия пътно-транспортно произшествие, каквото обстоятелство според неоспорените фактически твърдения на ответника е налице в настоящия случай, е непредвидимо и непредотвратимо действие и се явява случайно събитие /по аналогичен казус е постановено Решение № 817 от 26.11.2009 г. по гр.д.№ 1126/ 2008 г. на ВКС, IV ГО/.