Определение № 30357 от 21.08.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 30357 гр. София, 21.08.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20261110118044 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 202846/24.06.2026 г., подадена от С. Н. В., ЕГН **********, гр. ****, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-*** с №***, служебен адрес: гр****, офис №**, срещу „***“ ЕООД, Е**ИК: * със седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявано от Н. П., чрез Адвокатско дружество „******“, Булстат: 1***, чрез адвокат Хр. М., със съдебен адрес: гр.*****.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника.

На основание чл. 140 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 24.11.2026 г. от 11.00 часа, за която дата да се призоват страните.

ЗАДЪЛЖАВА страните на основание чл. 140, ал. 2, във вр. с чл. 140а, ал. 1, т. 10 от ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от настоящото определение да участват в информационна среща за процедура по медиация, като до приключване на съдебното дирене в тази инстанция представят по делото доказателства за изпълнение на указанията или в същия срок посочат наличието на конкретни пречки по чл. 140а, ал. 3 ГПК за провеждане на процедура за медиация по спора.

УКАЗВА на страните, че могат да се обърнат към Териториално поделение към Софийския районен съд към Съдебния център по медиация към Софийски градски съд за провеждане на информационна среща по чл. 140б, ал. 3 ГПК.

ИЗГОТВЯ СЛЕДНИЯ ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за обезпечен потребителски кредит №**** г., сключен между страните е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.

В исковата молба се твърди, че на 23.05.2025 г. между страните бил сключен Договор за обезпечен потребителски кредит №**** при следните условия: 2,000.00 лева главница; 50 % фиксиран лихвен процент; 62.88 % годишен процент на разходите (ГПР); 181 месечен срок за погасяване; 3047.33 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя; обезпечение – поръчител/и

Сочи, че съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора за заем страните се споразумели, че договорът ще бъде обезпечен с поръчител/и, които отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител - осигурителният доход на Поръчителя при договор за потребителски кредит с размер на кредита до 2000.00 лв., следва да е в размер на не помалко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на договора за кредит от Кредитополучателя. При отпуснат Кредит на Кредитополучателя в размер над 2000.00 лв., осигурителният доход на Поръчителя следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната, за годината на усвояване на договора за кредит от Кредитополучателя. При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях при договор за потребителски кредит с размер на кредита до 2000.00 лв., следва да е в размер на не помалко от минималната работна заплата за страната за годината на усвояване на договора за кредит. При отпуснат Кредит на Кредитополучателя в размер над 2000.00 лв., осигурителният доход на всеки един от Поръчителите следва да в размер на не по-малко от два пъти размера на минималната работна заплата за страната, за годината на усвояване на договора за кредит от Кредитополучателя. Освен това, поръчителите трябва да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с Кредитора или свързани с него лица, да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с Кредитора или свързани с него лица; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен” по активни задължения и/или при липса на активно задължение, по погасени задължения за последните 12 месеца, предхождащи сключването на договора за кредит с Кредитополучателя, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ. Към договора за кредит е приложена и бланка на договор за поръчителство, който съгласно чл. 6, ал. 1, т. 2.7. „следва да се подпише между страните в срок до 14 (четиринадесет) дни от сключване на договора за кредит,като информация за Поръчителите ще се предостави от Кредитополучателя на Кредитора за проучване и оценка своевременно, за да бъде подписано Приложение No 1.“ Сочи, че в чл. 13, ал. 5 от Договора за заем било предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 1927.88 лв. Ищецът твърди, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следвало да върне за използвания финансов ресурс не била описаната в договора сума в размер на 3047.33 лева, а значително по-голяма – в размер на 5022 лева. Сочи, че в Приложение № 3 към кредита е представено на потребителя и споразумение за консолидиране на плащания, съгласно което действителната вноска по заема е в размер на 279 лв. - сбор от главница, лихва и неустойка.

Счита, че т. нар. неустойка при непредоставяне на обезпечение е по същество разход, известен на кредитора, който е следвало да бъде посочен в ГПР, поради което твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен, поради неточно посочен ГПР.

Счита, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна. Излага подробни съображения.

Счита, че посочената „неустойка“ няма характер на такава, изначало била уговорена, без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Излага доводи, че Кредиторът е именувал клаузата „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Счита, че по този начин Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане, като е създал прекомерни изисквания, които предпоставят сигурно неизпълнение осигуряване на поръчители в кратък срок. Сочи, че това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Счита също така, че така уговорената „неустойка” не изпълнява 2 обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение, по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, като не било ясно какви са вредите, които би понесъл кредиторът. Твърди, че очевидно неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност, като от неосигуряването на поръчители, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 от ЗПК – размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 от ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, според ищеца, а внасяло неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция.

Твърди също така, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция, като е явно, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Счита, че неустойката не изпълнява и санкционната си функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е практически невъзможно в предвидения кратък срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Сочи, че подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Така, според ищеца, неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Счита, че посочената клауза, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна, както на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

Ищецът счита, че изцяло процесният договор за кредит само формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя.

Твърди, че размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответствали на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК относно характера и съдържанието на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че в процесния случай и без специалния знания било видно, че доколкото предоставената главница по договора е в размер на 2000 лв., а срокът за връщането й е на 18 месечни вноски от по 279 лева, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение в размер от над 5 хил. лева не съответства на посочените размери на лихвения процент - 50% и на годишния процент на 3 разходите - 63.28 %. Ето защо, счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а в случая размерът е в пъти над допустимото. Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения, защото в противен случай би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. Твърди, че при сключване на процесния договор за кредит е налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, които не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Позовава се на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна, като сочи, че в процесния договор има явен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния, следователно е нищожен.