Решение № 971 от 20.03.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 971 гр. Варна, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Неделина Маринова при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело № 20243110113932 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по предявен от Р. П. И., ЕГН **********, с адрес: град *, срещу „*“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, ул. „* * (* *)“ № 3, ет. 10, установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за приемане на установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № */02.08.2024 г. е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.

Твърди се в исковата молба, че на 02.08.2024 г. ищцата сключила с ответника Договор за потребителски кредит № */02.08.2024 г. Излага се, че по силата на договора ответното дружество й предоставило кредит в размер на 500 лева, която сума се задължила да върне в срок до една година от сключване на договора. ГЛП бил фиксиран и възлизал на 40,60 %, при ГПР 49,09 %. Общо дължимата сума за връщане била в размер на 703,04 лева.

Сочи се, че в процесния договор било предвидено представяне на гаранция по кредита, като възнаграждението за непредставяне на такова не е включено като разход в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция. Заявява се, че по начина на формулиране на неустоечните клаузи в договора не е възможно да се установи коя неустойка би била дължима от кредитополучателя, съответно как би се обременило задължението по договора за кредит.

Изразява се становище за нищожност на клаузата, уреждаща начисляване на неустойка при непредставяне на обезпечение в срок, доколкото посоченото вземане на ответника не изпълнявало обезщетителна функция, тъй като не било свързано с вреди от неизпълнение на договора за кредит, същото се начислявало като добавък към погасителните вноски.

Последното обуславяло неравноправност на оспорваната клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.

1

Твърди се в исковата молба, че „неустойката“ била договорена и извън обичайната обезпечителна функция, като същата прехвърляла изцяло в тежест на длъжника последиците от липсата на проверка на възможностите на последния за изпълнение на задълженията му по договора за кредит.

Сочи се нарушение и на санкционна функция на „неустойката“, предвид практическата невъзможност за осигуряване на изискуемото от кредитора обезпечение в посочените кратки срокове.

По изложените съображения, се иска уважаване на предявения иск за прогласяване нищожността на визираната клауза от сключения между страните договор за паричен заем, както и присъждане на сторените по делото разноски.

В законоустановения срок ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който прави признание на иска и моли за постановяване на решение в съответствие със същото.

Изложени са съображения за определяне на адвокатско възнаграждение в полза на ищцовата страна в минимален размер, с оглед направеното признание.

В открито съдебно заседание ищцата не се явява и не се представлява. В писмено становище се поддържа исковата претенция, както и се претендират сторените в производството разноски.

В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. В писмено становище се поддържа направеното признание на иска. Изразено е становище по отношение на дължимостта на разноските за производството.

След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Съгласно чл. 11 от процесния договор за кредит, лихвата за ползване на кредита е годишна, ГПР се равнява на 49,09 %., а общата сума за връщане по кредита е 703,04 лева.

Съобразно чл. 4, ал. 3 от договора, до края на следващия ден от сключването му длъжникът следва да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия към договора, а именно: банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция в размер на 1 000 лева и с определен срок на валидност.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора, при неизпълнение в срок на посоченото задължение в тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка в размер на 4 лева + надбавка към нея.

Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което, на 2 основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП.

Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).

За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.

В процесния случай, твърденията за недействителност на клауза от Договор за потребителски кредит № */02.08.2024 г. следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 11 от договора, доколкото са неразривно свързани.

Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду няколко обезпечения. При неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 6 от договора, длъжникът дължи на кредитора неустойка в общ размер на 4 лева + надбавка към нея.

Прочитът на съдържанието на посочените клаузи от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (300 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер, по-голям от пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (съобразно чл. 11 от договора за кредит, вземането за неустойка не се включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР). В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за 3 неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси".

Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в чл. 11 от договора е посочено, че ГПР е 49,09 %, но същият не съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 4, ал. 3 от договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна“ и по–специално „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в процесния договор за кредит неустойката, дължима при непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на 4 неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът също окачествява като заблуждаваща търговска практика.

Настоящият съдебен състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.