Определение № 2670 от 21.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2670 гр. София, 21.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20268002100155 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 175 от 21.10.2025 год., постановено по в. гр. дело № 325/2025 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 132 от 10.04.2025 год., постановено по гр. дело № 252/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, е уважен предявения от К. Г. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 37 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно производство срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2 Н К и за извършено престъпление по чл. 219, ал. 3 НК, по ДП № 30/2016 год. на НСлС-София, прието по компетентност по пр.пр. № 1484/2021 год. в Специализираната прокуратура, и продължило като ДП № 130/2021 год. по описа на СО-СП, а след закриването им продължено от ОППазарджик под същия номер, което наказателно производство е било прекратено с постановление от 11.08.2022 год. по пр.пр.№ 1260/2014 год. на ОП-Пазарджик, влязло в сила на 02.09.2022 год. , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.09.2022 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

1

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил възприел всички факти и обстоятелства, имащи значение за определяне справедливия размер на дължимото обезщетение за морални щети. Размерът на обезщетението бил завишен и не съответствал на доказаните вреди, респ. на принципите, залегнали в чл. 52 ЗЗД, към който препращал § 1 от ЗОДОВ, на икономическия стандарт в страната и на установената съдебна практика по аналогични дела. Въззивният съд бил приел, че в случаите, в които по едно и също време са се развили отделни наказателни производства, по които ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем, причинените му от това неимуществени вреди са във връзка е всички обвинения. Изпитваните в този случай притеснения, страх от изхода на делото, неудобство, опетняване на доброто име в обществото и в сферата на професионалната реализация, накърняването на достойнството и честта, са във връзка с всички обвинения. Когато се преценява какви вреди са причинени и какво обезщетение се дължи за процесното незаконно обвинение, съдът следва да съобрази влязлото в сила решение, с което на увреденото лице вече е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от друго незаконно обвинение, когато наказателното производство по него се е развивало паралелно с процесното. В този случай обезщетението следва да бъде интегрално — според състоянието на неимуществената сфера на увреденото лице преди образуване на първото наказателно производство, по време на висящността на всички производства, и след приключването на последното.

Този интегрален подход обаче не предпоставял задължително удвояване на определеното обезщетение, а в случая предполагал намаление на общата сума, като определеното в частност обезщетение в общ размер на 72 000 лв. било несправедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД, съобразно критериите, формулирани с ППВС №4/1968 год.

Въззивният съд не бил съобразил обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната по времето, когато ищецът бил търпял неблагоприятните последици от незаконните обвинения. По делото не били представени доказателства за здравословни проблеми на ищеца и за причинна връзка между тях и воденото наказателно производство. На същия била наложена мярка за неотклонение с нисък интензитет – парична гаранция, като наказателното преследване не се било отразило негативно върху професионалната му кариера – ищецът не само не е бил отстранен от длъжност, като продължил да изпълнява функциите си, а на проведените през 2019 год., местни избори бил преизбран за кмет на община Б., от което следвало, че въпреки воденото срещу него наказателно преследване той не бил загубил доверието на мнозинството от своите съграждани, което от своя страна допринасяло за намаляване интензитета на негативните последици от незаконното обвинение. Очевидно авторитетът на ищеца не бил пострадал.

2

Въззивният съд бил отдал по-голямо значение на едни обстоятелства за сметка на други и бил определил завишен размер на обезщетението. Неправилно била отдадена голяма тежест като сбор от негативни за преживяванията на ищеца фактори на наложената му забрана за напускане пределите на страната. Съдът доверчиво бил кредитирал показанията на свидетеля А., че забраната да напуска пределите на страната е направила невъзможно финансиране от Норвежката програма, отнасяща се за водопровода и канализацията в общината; ищецът не успял да реализира и поканата от Европейската комисия за представяне на програмния период 2018 год. – 2019 год. за развитие на селските райони. Това, че имало наложена такава забрана било факт, но същата не била абсолютна, а под условието, че за напускане на страната се иска разрешение на наблюдаващия прокурор. Такова искане към прокуратурата не било отправяно от ищеца, респ. не му било отказвано пътуване извън страната. Освен това всяко произнасяне на прокурор по определено искане за напускане на страната подлежало и на съдебен контрол. След като ищецът не бил искал да напуска страната, то той не бил търпял и неблагоприятни последици от тази мярка. Въззивният съд бил отчел и предприетите по отношение на ищеца вследствие на незаконното обвинение мерки на принуда – извършена полицейска регистрация, /независимо, че това е станало с негово съгласие/, като приел, че са засегнали правото му на личен живот и неприкосновеност. Разкриването на банкова тайна нямало как да е довело до засягане на правото на личен живот на ищеца, тъй като публичните личности като кметове били задължени да декларират доходи и имущества пред КПКОНПИ, а данните се публикували на сайта на комисията. Фактът, че ищецът бил публична личност и продължителността на наказателното производство не можело да са фактори, които да обосноват такова обезщетение, което да води до неоснователно обогатяване. След като бил приел, че търпените от ищеца неимуществени вреди не са надхвърлили обичйните такива, то въззивният съд следвало да присъди обезщетение в значително по-нисък размер, а отделно от това да изложи и подробни мотиви как установените по делото факти се отразяват върху размера на обезщетението.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1 / При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? и

2/ Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?

3

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/1968 год., решение № 302 от 04.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 78/2011 год., І г. о., ГК и решение № 321 от 26.11.2014 год. на ВКС по гр. дело № 2516/2014 год., ІV г. о., ГК, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., IV г. о., ГК, решение № 832 от 10.12.2010 год. на ВКС по гр. дело № 593/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 53 от 07.05.2019 год. на ВКС по гр. дело № 352872018 год., III г. о., ГК, решение № 30 от 08.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2300/2021 год., III г. о., ГК и решение № 154 от 08.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 319/2019 год., III г. о., ГК.

Ответникът по касационната жалба К. Г. В. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на спорния между страните въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди е счел за установено въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението по съдебно-психологическата експертиза, че продължителността на процесното наказателно производство, което е било водено срещу ищеца, е 8 години, 2 месеца и 21 дни: досъдебното производство е продължило общо 4 години, 8 месеца и 24 дни, а съдебно производство – 3 години, 5 месеца и 27 дни. В този период ищецът имал качеството на обвиняем за период от 5 години, 1 месец и 19 дни. В хода на наказателното производство ищецът участвал лично общо 25 дни в извършваните процесуално следствени действия в досъдебното производство и в открити съдебни заседания, и не бил ставал причина за неоснователното му забавяне, поради което няма принос за неговата продължителност. Личната му ангажираност била значително по-интензивна във фазата на съдебното производство, където бил ангажиран лично общо 20 дни. При извършена проверка от ИВСС във връзка с производство по реда на Глава III „а“ от ЗСВ, било прието, че наказателното производство е продължило 4 години и 3 месеца повече от разумния срок за провеждането му /на ищеца било направено предложение за сключване на споразумение за изплащане на обезщетение в размер на 1200 лв., което той не приел/. Досъдебното производство било образувано за извършено от ищеца престъпление по чл. 282, ал. 2, предл. 1 и 2 вр. с ал. 1 НК, което е „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, наказуемо с наказание лишаване от свобода от една до осем години, като съдът може да постанови и лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, т. 6 НК – да се заема определена държавна или обществена длъжност. Впоследствие ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 219, ал. 3 вр. с ал. 1 НК, което е по-тежко наказуемо от 4 това, за което първоначално е образувано наказателното производство, тъй като предвиденото за него наказание е с по-висок специален минимум – лишаване от свобода от две до осем години, като отново е предвидена възможност за кумулативно налагане и наказание лишаване от право по чл. 37, ал. 1, т. 6 НК. С привличането му в качеството на обвиняем на ищеца била взета мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 5 000 лв., която останала наложена до прекратяването на наказателното производство – т.е. в продължение на 5 години, 1 месец и 19 дни. Наред с мярката за неотклонение, ищецът бил търпял и мярка за процесуална принуда „Забрана да напуска пределите на Република България“ за срок от 5 години и 1 месец.

Повдигнатите обвинения били свързани със заеманата от ищеца обществена длъжност на кмет на община, като предвиденото за тях наказание предвиждало кумулативно лишаване на ищеца от право занапред да заема обществена длъжност. Това наказание в случая съществено би ограничило възможността на ищеца да осъществява активна обществена дейност, каквато той е осъществявал до тогава в качеството на Председател на общинския съвет на Община Б. в продължение на три мандата, както и в качеството на Кмет на Община Белово в продължение на три мандата. Наложената мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане пределите на Република България“ била ограничила за продължителен период възможността му да се включи в международните дейности, свързани с изпълняваната от него длъжност на кмет на община, както и да предприема частни пътувания в чужбина със семейството си.