Решение № 121 от 12.07.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Кюстендил, 12.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, I СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Евгения Хр. Стамова

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Евгения Хр. Стамова Въззивно гражданско дело № 20221500500055 по описа за 2022 година

С решение №4/05.01.2022г. постановено по гр.д.№1935/2021г. по описа на Районен съд – Дупница е отхвърлен предявен от К.В. В., ЕГН ********** с адрес:гр.Дупница, ул.“***“№25 срещу „Креди Йес“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, ул.“***“№12 иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 1670.17 лева, представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит (договор за паричен заем №19285/27.10.2016г.) с „Кредит Йес“ ООД, ведно със законната лихва, като същевременно К.В. е осъдена да заплати на "Креди Йес" ООД, ЕИК ***, разноски за производството, възлизащи на 360.00 лв.

Искът е отхвърлен, по съображения, че при липса на предявен иск за установяване нищожност или за унищожаване на договор между страните, дори и да бъде констатирано в мотивите наличие на основание за нищожност или унищожаемост, по този въпрос няма да се формира сила на пресъдено нещо и договорът ще продължи валидно да обвързва страните и да служи ,като основание за разменените престации, както е посочено в решение №1503/102.2009г. на ВКС по гр.д.№5819/2006г. ІV г.о, според което „въпросът за действителността на договора е преюдициален по иска за унищожаването му, но само констатацията в мотивите, че договорът е нищожен без този въпрос да е въведен като предмет на делото и по него ад е постановен изричен диспозитив, не дава основание за прилагане на реституционната норма на чл.34 ЗЗД, защото мотивите не формират сила на пресъдено нещо.Според първоинстанционния съд едва при уважаването на установителния иск за нищожност на договора ще възникне интерес от предявяване на иск по чл.55 ЗЗД – за връщане на платеното в изпълнение на нищожен 1 договор.Като допълнение към това е посочено, че доводи за нищожност и унищожаемост могат да бъдат въведени в производството чрез възражение – като защитно средство и основателността му би довела до отхвърляне на предявен срещу възразилия иск, но не и до уважаване на друг иск, изискващо установяване на правото или правоотношението със сила на пресъдено нещо.Тъй като договорът не е обявен за недействителен или унищожен с влязло в сила решение, като такъв иск не е предявен и в настоящото производство, според първоинстанционния съд договорът е валиден, обвързва страните и съставлява правно основание за разменените престации, включително и за дължимите неустойка и възнаградителна лихва.

Съобщенията до страните са изпратени чрез електронна поща – чрез Държавна агенция „Електронно управление“, система за сигурно електронно връчване.Дружеството е получило съобщение на 06.01.2022г., липсват данни за получаване на съобщението от ищцата.

На 19.01.2022г. по делото е постъпила въззивна жалба, регистрирана с вх.№428/19.01.2022г. от В., чрез упълномощен адвокат Г.Ч..В жалбата се твърди неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт.Оспорена е като неправилна преценката на съда, че при отсъствие на предявен установителен иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит №19285/27.10.2016г. проверка за действителността на договора, сочен като основание за извършеното плащане,и отсъствието на такава, не може да са основание за уважаване на предявения иск.Въззивникът обръща внимание на следните обстоятелства: С исковата молба е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. с чл.23 вр. с чл.22 ЗПК, като с допълнителна молба с вх.№3206/14.10.2021г. е заявено, че се претендира произнасяне, единствено в мотивите на съдебното решение.Позовавайки се на утвърденото разбиране, че нищожността на сделка, винаги се проявява по право ipso jure и е изначална, без да е необходимо извършване на правни действия поддържа, че всеки правен субект , може да се позове на нищожността и да черпи изгодни правни последици от този факт.С оглед характера на порока, счита, че позоваването може да стане във висящ исков процес както чрез установителен иск, така и чрез възражение.Сочи разпоредбата на чл.23 вр. с чл.22 ЗПК като регламентираща начина на уреждане на правните последици при нищожен договор за потребителски кредит и поради наличие на обстоятелства обосноваващи недействителност на договора счита, че искът следва да бъде уважен.Аргумент в подкрепа на разбирането си извлича и от предмета на образувано тълк.дело №1/2020г. – „ Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или трябва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражение за нищожност“, като индиция, че възражението е напълно допустимо процесуално средство за релевиране на доводи за недействителност на сделката.Сочи и съдебна практика според която, когато страната се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност- форма, предмет и без да има позоваване на нищожност(решение №384/02.11.2011г. по гр.д.№1450/2010г. по описа на ВКС, І г.о и друга според която за да се произнесе, въпросът за валидността на сделката следва да е въведен, като част от предмета на делото чрез съответно възражение или по предявен инцидентен установителен иск -решение №305/27.04.2009г. по гр.д.№5803/2007г. по описа на ВКС, ІV г.о, решение №202/27.02.2015г. по гр.д.№4123/2013г. по описа на ВКС).

В жалбата се съдържа твърдение за допуснато процесуално нарушение, при разпределение на доказателствената тежест, на основание чл.146, ал.1 т.5 ГПК, като се оспорва необходимостта при предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.23 вр. с чл.22 ЗПК от доказване от ищецовата страна на обстоятелства различни от факта, на плащане на процесната сума.Сочи се 2 съдържането на разпоредбата на чл.55, ал.1 ЗЗД и въз основа на същата е обосновано становище, че при получена въз основа на нищожен договор сума, при основателност на възражение за нищожност на сочения, като основание за получаване на сумата договор, тя следва да бъде присъдена на ищеца, както е прието в решение №239/16.07.2013г. по гр.д.№1050/2012г., ІV г.о на ВКС, решение №29/28.03.2012г. по гр.д.№1144/2010г., ІV г.о на ВКС и др.) и допустимост на произнасянето по валидността на сделката в мотивите на съдебния акт, както е прието в определение №60243/20.07.2021г. на ВКС по ч.гр.д.№631/2021г.В жалбата се твърди неотносимост на решенията на които първоинстанционния съд се е позовал – решение №1503/10.02.200г. на ВКС по гр.д.№5819/2006г., ІV г.о , определение №409/29.10.2020г. на ВКС по ч.т.д.№1910/2020г., определение №60458/16.08.2021г. на ВКС по т.д.№1749/2020г ІІ ТО, решение №127 от 30.07.2018г. на ВКС по т.д.№1103/2017г., ІІ т.о. – първото защото производството е протекло по друг ред чл.218а, ал.1 б.“б“ ГПК вр. с пар.2, ал.3 ГПК, във втория случай е бил разгледан иск при наличие на влязло в сила съдебно решение по недействителността на същия договор, третия съдебен акт касае също хипотеза при наличие на влязло в сила решение, а в последният съдебен акт въпросът за валидността на сделката не е разгледан.

Жалбоподателят се позовава на следните факти – по делото са представени доказателства за извършено плащане от ищцата на суми по договор за потребителски кредит, както следва: 2200.00 лева и 1670.17 лева- първата формираща дължима главница по договора, а втората договорна лихва и начислена неустойка.Счита, че е доказал недействителността на договора, като същевременно излага съображения за недействителност по смисъла на чл.23 ЗПК – липса на съществен елемент от неговото съдържание чл.11, ал.1 т.10 вр. с чл.22 ЗПК – поддържа липса на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита , кои компонентни са включени как е определен посочения ГПР, посочения размер на ГПР не съответства на реалния, който е 98.550%.

– сочи като пример решение от 20.09.2018г. по дело С-448/2017г. на СЕС според което „на непосочването на ГПР в договор за кредит следва да се приравни случай, при който в договора е посочена само математическа формула за изчисляване на този ГПР, без обаче да се предоставят необходимите за това данни.Относно задължението за плащане на сумата 1579.70 лева, като неустойка, при непредставено в тридневен срок обезпечение е заявено, че потребителят не би могъл в толкова кратък срок да осигури поръчител, касае се за еднотипни договори върху чието съдържание потребителят не може да влияе, това договаряне е недопустимо, предвид съществуващото задължение за кредитодателя да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, съгласно чл.16 ЗПК и следващото се от преабмюла на Директива 2008/48/ЕО, такава проверка трябва да бъде извършена преди сключване на договора, заплащане на обезщетение за непосочен поръчител, не е в пряка връзка с предмет на договора за кредит – така уговорената неустойка, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции и цели постигане на неоснователно обогатяване( ТР №1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009Г), с тази уговорка се постига заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1 пр.2 ЗЗД вр. с чл.33, ал.1 ЗПК.Недаването на обещано обезпечение е разгледано във връзка с действието на разпоредбата на чл.71 ЗЗД, според която това е основание веднага да се иска изпълнение.Страните по договора не са имали реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД.Клаузата е определена и като неравноправна на основание чл.143, ал.2 т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка, представляваща при това и неиндивидуално уговорена клауза.Това плащане не е включено в ГПР, който с тази сума би надхвърлил посочената в договора 3 и пределно допустимата , съгласно чл.19, ал.5 ЗПК, водещо и до злепоставяне на главната цел на Директива 2008/48/ЕО.Тази такса, предвид залегналата в Директивата формула представлява според въззивника общ разход, предвидим разход, свързан с условията на договора.Посочването на ГПР е изведено, като съществено условие на договора, размерът на сумата следва да е включен в общия размер на разходите.Грешното посочване на ГПР според жалбоподателя е равностойно на непосочен ГПР , обуславящо недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК – решение от 15.03.2012г. по дело С-453/10 на СЕС, в което посочването в договора за кредит на по – нисък от действителния годишен процент на разходиге, се окачествява, като „заблуждаваща“ по смисъла на чл.6, пар.1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005г., относно нелоялни търговски практики от страна на търговци, към потребители на вътрешния пазар и на изменение на Дериктива 84/450/ЕИО на Съвета, Директива 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) №2006/2004г. на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (Е) №2006/2004г. на Европейския пармалент и Съвета( Директива за нелоялните търговски практики) доколкото тя подтиква или възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.Клаузите за неустойки за основни и съществени за процесния договор, чрез които ответното дружество цели да придобие едниствено една сигурна печалба – допълнително от възнаградителната лихва и без която клауза, кредитодателят не би отпуснал кредит, респ. договорът не би бил скрлючен, което обуславя недействителност на целия договор.

Твърди се нарушение на изискването относно форма, за изготвянето му по ясен и разбираем начин, като всички елементи се представят в еднакъв по вид, формат и шрфит – не по – малко от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

Като основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК вр. с чл.11, ал.1 т.9 ЗПК и счл.26, ал.1 пр.2 ЗЗД се сочи, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави – надвишаваща трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми.Клаузите не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.147, ал.1 ЗЗП, разгледани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки , непозволяваща на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора – чл.143, ал.2 т.19 ЗЗП.С оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи, счита, че сумата 1670.00 лева, следва да бъде върната, като разлика между предоставената сума и платена, въз основа на договора - върната главница, платена неустойка и лихви.